— С майка ти ще се държа така, както аз искам! 😏 Разбра ли? Тя смята, че ѝ е позволено всичко? А аз с какво съм по-лоша?

София стоеше до прозореца и гледаше дъждовната улица, вслушвайки се в стъпките зад гърба си. Тя знаеше, че Маргарет, нейната свекърва, е на път да започне поредната си лекция за това как трябва да се живее правилно. Така беше всеки ден през последните три месеца — откакто София се премести при Леон в този апартамент.

— Софийке, пак ли купи тези йогурти? — разнесе се познатият глас. — Казах ти, по-добре е да взимаш кефир. Натурален продукт, а не тази химия.

София пое дълбоко въздух, опитвайки се да запази спокойствие.

— Харесвам йогуртите, Маргарет.

— Харесваш! — изсумтя свекървата. — Навремето ядяхме това, което е полезно, а не това, което ни харесва. И изобщо защо ходиш вкъщи с дънки? Облечи халат. Жената трябва да изглежда женствена дори у дома.

*

София се обърна и погледна свекърва си. Тя беше на петдесет и седем, но изглеждаше по-млада — стегната, поддържана, с прилежна прическа. В тъмносиния си халат с цветен десен Маргарет наистина приличаше на идеалната домакиня от реклама на перилен препарат от деветдесетте.

— Удобно ми е с дънки, — тихо отговори София.

— Удобно! — поклати глава Маргарет. — Леон ще се прибере от работа уморен, а ти тук изглеждаш като… някаква тийнейджърка. Мъжът трябва да вижда у дома красива жена, а не…

— Мамо, стига! — Леон влезе в стаята, сваляйки сакото си. — София изглежда прекрасно.

Той целуна жена си по бузата и уморено се отпусна на дивана. Маргарет стисна устни и излезе от стаята, затръшвайки вратата.

— Леон, — София седна до съпруга си, — така повече не можем. Майка ти…

— Потърпи, слънчице. Още половин година и ще съберем първоначалната вноска. Собственият апартамент е важен.

— Но тя постоянно се меси! Вчера цял час ми обясняваше как да се гримирам. Тази сутрин заяви, че любимият ми сериал е деградация. А онзи ден каза, че неправилно простирам прането!

Леон разтърка слепоочията си.

— Тя просто иска да помогне. Мама цял живот е сама, липсва ѝ общуване.

— Общуване? Леон, това не е общуване, това е… някаква диктатура! Поговори с нея, моля те.

— Ще опитам, — въздъхна Леон, макар и двамата да знаеха, че от това няма да излезе нищо.

*

София дълго не можеше да заспи. Шумоленето зад стената, приглушеният звук на телевизора в стаята на Маргарет, редките стъпки на Леон към кухнята — всичко това се сливаше в едно лепкаво усещане за капан. Тя лежеше, вперила поглед в тавана, и за първи път от дълго време ясно си помисли: така повече не може.

 

Сутринта започна както обикновено.

 

— Софийке, пак не си изключила аспиратора след готвенето, — долетя гласът на свекървата още преди София да излезе от спалнята. — Токът не е безплатен, да знаеш.

 

София мълчаливо натисна бутона. По-рано щеше да се извини. Днес — не.

 

— Маргарет, ще го изключа, когато приключа, — каза тя спокойно.

 

Свекървата замръзна на прага на кухнята.

 

— Какъв е този тон?

 

— Обикновен, — София постави чашата на масата. — Аз живея тук също толкова, колкото и вие.

 

Маргарет присви очи, сякаш оценяваше противник.

 

— Забравяш се. Това е апартаментът на моя син.

*

— А аз съм негова съпруга, — също толкова спокойно отвърна София.

 

Тишината увисна плътна като мъгла. Маргарет рязко се обърна, хвърляйки през рамо:

 

— Ще видим какво ще каже Леон.

 

Вечерта разговорът все пак се състоя. По време на вечерята Маргарет демонстративно мълчеше, дрънкайки с вилицата по чинията. Леон усещаше напрежението и ядеше, без да вдига очи.

 

— Леон, — изведнъж каза София, оставяйки приборите, — трябва да поговорим. Сега.

 

Той вдигна глава.

 

— Какво се е случило?

 

— Случи се това, че повече не съм готова да живея под постоянен контрол. Аз не съм дете и не съм квартирантка. Или поставяме граници, или си тръгвам.

 

Маргарет рязко се изправи.

 

— Как смееш?! — гласът ѝ трепереше от възмущение. — Аз те пуснах в дома си, хранех те, перях, а ти ми поставяш условия?

 

— Не поставям условия, — София я погледна право в очите. — Казвам къде е моят предел.

 

Леон бавно остави вилицата.

 

— Мамо… София е права.

 

Маргарет пребледня.

 

— Какво?

 

— Ти прекалено много натискаш. Виждам го. И… аз съм виновен, че досега мълчах.

 

Думите му излязоха трудно, но след като ги изрече, сякаш се изправи.

 

— Значи така, — студено каза Маргарет. — Съпругата е по-важна от майката?

 

— По-важно е уважението, — отвърна Леон. — Към всички.

 

Маргарет стана от масата.

 

— Добре. Тогава живейте, както знаете.

*

Вратата на стаята ѝ се затвори силно, но вече без обичайната демонстративна ярост — по-скоро с обида.

 

След седмица Маргарет започна да събира багажа си. Правеше го мълчаливо, подчертана подредено. София не се намесваше. Леон помагаше, изпитвайки странна смесица от вина и облекчение.

 

— Ще поживея при сестра си, — каза Маргарет на тръгване. — Да видим как ще се справите без мен.

 

— Благодаря за всичко, — спокойно отвърна София.

 

Маргарет я погледна внимателно, сякаш я виждаше за първи път.

 

— Ти се промени, — каза тя. — Преди беше по-мека.

 

— Преди се страхувах, — честно отвърна София.

 

Свекървата кимна и излезе.

 

Апартаментът опустя. Стана тихо. Истински тихо.

 

Вечерта София седеше на дивана с одеяло и за първи път от дълго време усещаше не напрежение, а покой.

 

— Прости ми, — изведнъж каза Леон. — Твърде дълго избирах удобството вместо теб.

 

София го погледна внимателно, без обида.

 

— Важното е, че избра сега.

 

Той хвана ръката ѝ.

 

— Ще се справим ли?

 

— Ако сме отбор, — усмихна се тя.

*

След половин година те наистина се преместиха в собствен апартамент. Малък, без дизайнерски ремонт, но свой. София сама избра пердетата, сама простря прането — така, както ѝ е удобно.

 

Маргарет понякога идваше на гости. Вече без забележки. Понякога със съвети — внимателни, редки. А София се научи спокойно да се усмихва и да казва:

 

— Благодаря, ще помисля.

 

И в тези думи вече нямаше страх.

Само увереност, че животът ѝ най-сетне ѝ принадлежи.