— Мамо, обади се в полицията. — каза Лукас, посочвайки телефона.
Той очевидно не очакваше тази среща: лицето му се изопна от изненада, очите му се разшириха. Жената гледаше госта в пълно недоумение — какво прави той тук?

Празненството беше в разгара си. Гостите оживено разговаряха, вдигаха чаши за здравето на юбилярката. Габриела Анжелика, леко изчервена от топлите думи, се усмихваше скромно и благодареше за всяко пожелание. Когато най-големият ѝ син Лукас взе думата, тя вече бършеше сълзите на умиление.

— Скъпа наша мамо, аз и Клара искаме да те поздравим за рождения ден и да ти пожелаем повече ярки преживявания. — към Лукаса се присъедини и по-малката му сестра Клара.
— И за да ги имаш със сигурност, ти подаряваме почивка в Турция — отдъхни си, събери сили и се върни при нас обновена и щастлива.

*

Гостите аплодираха, а сълзите на радост свободно се стичаха по бузите на Габриела Анжелика. След няколко седмици тя се качи на самолет — за пръв път в живота си напускаше страната. Реши да получи от почивката всичко, за да не разочарова децата.

Още първата вечер, на вечеря край басейна, при нея седна жена с открито лице и широка усмивка.
— Здравейте, аз съм ви съседка, — каза тя и посочи към корпуса. — Красота, нали?
— Да, чудесно е, — отвърна Габриела Анжелика, леко изненадана от настойчивостта на непознатата.
— Аз съм Паула. Често почивам тук, а вие?
— Габи. За първи път съм в чужбина, децата ми подариха пътуването.
— Голям късмет имаш с деца като твоите, — отвърна Паула със завистлива нотка.

Вечерта мина в топъл разговор, и те се разделиха почти като приятелки. Паула беше енергична, жизнена жена, която не обичаше да стои на едно място.

— Може би трябва да си намериш курортен роман? — предложи тя една вечер, докато се разхождаха по крайбрежната алея. — Виж само колко симпатични мъже има тук.
— О, не, ние вече не сме за такива истории, — смути се Габриела Анжелика.
— Глупости, ние още сме в разцвета си! — почти се обиди Паула.

Тя често се връщаше към темата. На Габи ѝ беше неудобно дори да мисли за това — така беше възпитана. Но първата седмица мина, и веднъж, докато се наслаждаваше на коктейл в бара, чу:
— Добър вечер, може ли да седна?
— Разбира се, — отвърна тя, леко подскачайки от изненада.
— Толкова красива жена, а сама… не можех да подмина, — каза мъжът с очарователна усмивка.

— Благодаря… — Габи смутено сведе поглед. Отдавна никой не я беше наричал така, особено толкова млад мъж.

Той се представи като Андре. На четиридесет, пристигнал сам — „за да си почине след голям проект“, над който работела юридическата му фирма.
— Собствена фирма?! — учуди се Габриела.
— Да, уморих се да работя за други, реших сам да изграждам всичко, — отвърна той пренебрежително.

*

Габи крадешком погледна скъпите му часовници. Така, неочаквано за себе си, тя започна курортен роман. А после се оказа, че Андре живее в същия град и имат общ полет обратно. Заминаха заедно.

Оттогава животът на Габриела се промени. След раздялата с бащата на Лукаса и Клара тя не вярваше повече в любов. Но Андре се появи — внимателен, щедър, влюбен.

— Мамо, искаш ли да ни кажеш нещо? — попита Клара.
— Имам човек в живота си, — призна смутено Габи.
— Ние се досещахме. Ще разкажеш повече? — подкрепи Лукас.
— Просто добър човек, — избягваше подробности тя.
— Мамо, ако ти си щастлива — това е най-важното, — каза Лукас.

Времето минаваше. Габриела се преобрази — започна да спортува, да плува, да се грижи за себе си. Андре продължаваше да ухажва и да говори за бъдеще.

— Искам да разширя бизнеса, клиентите стават повече, а възможностите ми не стигат. Само че сега нямам средства… — сподели той един вечер.
— Може да заемеш от някого? — предложи Габи.
— Само от теб бих могъл да поискам. Може би ще заложиш бижутата? Скоро ще върна всичко, — каза Андре.
— Добре, ако трябва — ще помогна, — съгласи се тя.

Няколко дни по-късно вкъщи тя видя разстроения си син.
— Всичко наред ли е? — попита тя.
— Предстоят съкращения. Страх ме е, че и аз може да съм сред тях.

В този момент телефонът звънна.
— Ало? Това по работа ли е? — попита Лукас.
— Имам предложение… Надявам се да не откажеш… — прозвуча развълнуван глас.

Лукас застина, държейки телефона до ухото, и Габи усети как въздухът в стаята се сгъсти, сякаш опъната струна. Гласът на другия край звучеше напрегнато, развълнувано.

— Слушай… нямам много време, — каза колегата. — Информацията не е официална, но… отваря се място. В съседния отдел. Трудно е, да… но това е шансът ти. Ако искаш, ще те препоръчам.

Лукас издиша така, сякаш досега не бе дишал.
— Разбира се, че искам. Благодаря… наистина благодаря.

*

Пусна телефона, прокара ръка през лицето си и за пръв път за вечерта едва забележимо се усмихна. Но усмивката беше напрегната, а Габи видя тревога в очите му.

— Мамо… — започна той, но се поколеба.
— Какво е? — тихо попита тя.
— Аз… имам нужда от пари. Ако не мина интервюто, ако ме съкратят… — той наведе глава. — Не искам да взимам заем. Не искам да взимам от теб. Но… страх ме е.

Тези думи нараниха повече от укор. Габи го прегърна и погали косата му — както когато беше малък.
— Ще се справим. Ти можеш. Аз съм до теб, — каза тя спокойно.

Но вътре в нея всичко се обърна. Една мисъл: ако даде парите на Андре — какво ще остане за децата?

Вечерта Андре позвъни. Гласът му беше топъл, уверен.
— Скъпа, подготви ли всичко? — попита.
— За какво? — каза Габи, макар да знаеше.
— За залога, разбира се. Имам човек, който ще го оформи бързо. Помогни ми — и ние двамата излитаме. Ние… — направи пауза. — Ще можем всичко.

Нейната пауза беше по-дълга.
— Андре… синът ми може да загуби работата си. Той има нужда от тези пари. Той — на първо място.

Въздишка — раздразнена.
— Пак деца. Винаги деца.
— Нашето бъдеще? — повтори тя. Но вече знаеше.

*

Гласът му стана твърд.
— Добре. Прави каквото искаш. Но втори шанс може да няма.
— Ако шансът зависи от бижутата на майка ми и спестяванията ми… значи това не е шанс. И не е „ние“.

Той замълча, но Габи вече бе прекъснала разговора.

На следващия ден Лукас отиде на интервюто. Трепереше, стискаше документите, но щом погледна майка си, изправи рамене.
— Всичко ще е наред, миличък, — каза тя, както някога, когато отиваше в първи клас.
Той се усмихна искрено и излезе.

Габи чакаше. Половин час ѝ се стори вечност.

Когато вратата се отвори, Лукас стоеше на прага — уморен, но сияещ.
— Мамо… — издиша той. — Приеха ме. Предложиха ми мястото.

Топлина заля сърцето ѝ.
— Знаех, че ще успееш, — каза тя и го прегърна здраво.

Вечерта Габи извади кутията с бижутата — подаръци от близки, от хора, които вече ги нямаше. За пръв път разбра: няма материална вещ, която да струва повече от спокойствието на децата и собственото ѝ достойнство.

Тя прибра кутията — като последна точка.

Телефонът пак звънна — Андре.
Погледна екрана, усети леко съжаление… но само за секунда.
Натисна „отказ“.

*

После спря звука.
После — и самия телефон.

Излезе на балкона, вдиша вечерния въздух и за пръв път от дълго време почувства вътрешна тишина, спокойствие и светлина.
Не защото се появи нова любов.
А защото най-после избра себе си.