— Утре се местим при майка ми. А в твоето жилище ще се нанесе синът ми! — заяви решително съпругът.

Ема режеше хляб за закуска, когато звънна звънецът. Лука погледна нагоре от телефона.

— Сигурно е мама — промърмори той и отиде да отвори.

След минута в кухнята се появи майка му с обичайната си усмивка. Маргарет винаги идваше без предупреждение, сякаш жилището беше и нейно.

— Добро утро, милички! — тя целуна сина си по бузата. — Надявам се, че не преча. Бях наблизо и реших да се отбия.

— Разбира се, заповядайте — каза Ема, като се изправи. — Кафе?

— С удоволствие.

Докато Лука отново се задълба в телефона, Ема сложи джезвето на котлона. Маргарет седна срещу сина си и огледа кухнята внимателно.

— Как сте? — попита тя, вземайки чашата.

— Добре. Работя, у дома всичко е спокойно — отвърна Лука.

Ема се върна на масата и взе препечената филия. Маргарет опита кафето и кимна доволно.

— Знаеш ли, синко — започна тя, бъркайки захарта, — Леон вече навърши осемнадесет.

— Да, знам — спокойно кимна Лука.

— Вече е почти мъж — продължи тя. — Записа се в университета. Трябва да му направиш наистина добър подарък.

Думата „добър“ прозвуча неприятно натрапчиво в ушите на Ема.

— Ще измисля нещо — каза Лука, допивайки кафето.

— Не „нещо“, а подходящ подарък — поправи го Маргарет. — Това е важна възраст, начало на истинския живот.

— Мамо, разбирам — въздъхна Лука. — Ще избера нещо.

— Точно „нещо“ не става — поклати глава тя. — Разведе се с майка му, поне с подаръци не го разочаровай.

Ема се задави и отпи бързо глътка чай. Разговорите за бившата жена винаги я напрягаха. А сега и намеци за скъпи подаръци…

— Леон има нужда от значим жест — настоя Маргарет. — Иначе може да реши, че не ти пука.

Ема гледаше през прозореца към люлеещите се клони. В ума ѝ вече се подреждаха сметки и суми.

— Да, мамо, ще помисля — каза уморено Лука.

— Чудесно — вдигна се Маргарет. — Трябва да вървя. Много задачи ме чакат.

Тя отново целуна сина си и махна на Ема.

— Лука, не забравяй за подаръка! — извика от вратата.

— Добре, мамо.

Щом вратата се затвори, Ема стана и събра чашите.

— Какво смяташ да му подариш? — попита тя, без да се обръща.

Лука се почеса по тила.

— Още не знам. Трябва да измисля нещо наистина подходящо.

— А каква сума имаш предвид? — Ема сложи чашите в мивката.

— Не съм решил — каза той и отново се загледа в телефона. — Ще видим.

Ема се обърна. Лука спокойно прелистваше, сякаш разговорът за скъпия подарък изобщо не го засягаше.

Следващите две седмици минаха в странно напрежение. Лука стана дистанциран, отдаден на собствените си мисли. Ема се опитваше да говори с него, но сякаш бе вдигнал невидима стена.

— Нещо тревожи ли те? — попита го една вечер, когато го видя да седи мълчаливо на дивана.

— Не, всичко е наред — дори не вдигна поглед.

Ема сядаше до него, опитваше да се сгуши, но той се напрягаше. Това я нараняваше. В три години брак Лука никога не беше бил толкова затворен. Тя го обичаше и не разбираше защо се отдалечава.
Започна да говори все по-често с майка си по телефона.

В четвъртък вечер, докато Ема приготвяше вечеря, Лука внезапно каза:

— Реших какъв подарък ще направя на Леон.

Ема вдигна глава от тенджерата. Най-сетне.

— И какво избра? — попита тя.

— Намерих чудесна гарсониера — каза той, сядайки на масата. — Нов квартал, добра планировка. На осемнадесет години собствено жилище е идеален старт.

Ема кимна.

— Има логика. По-добре от наем.

— Точно така. И ще взема ипотеката на мое име.

— Колко струва? — попита тя, като поставяше чиниите.

— Около двеста хиляди евро. Първоначалната вноска е четиридесет и няколко. — Лука я погледна право. — Аз нямам тези пари. Затова искам да ми помогнеш.

Ръката на Ема замръзна. Това бяха почти всички нейни спестявания.

— Лука… аз нямам такава сума — прошепна тя.

— Как да нямаш? — намръщи се той. — Имаше я в сметката си.

— Имах — поправи го Ема. — Преди месец ги дадох на майка ми.

Лицето на Лука се промени мигновено.

— Защо?

— Майка ми мечтаеше цял живот за малка къща край морето — обясни Ема. — И най-накрая намери подходяща. Исках да ѝ помогна.

— Прекрасно — изсмя се горчиво той. — За твоята майка пари има, а за моя син — не?

Ема стисна ръце.

— Това са различни ситуации. И… това бяха моите лични спестявания.

— Лични? — повтори той язвително. — Ние семейство ли сме, или всеки гледа само родата си?

— Лука, моля те, не викай — прошепна тя. — Нека поговорим спокойно…

— Какво да говорим?! — избухна той. — Ти си хвърлила парите в някаква къщурка, а моят син остава без истински подарък!

— Той ще получи подарък — отвърна Ема твърдо. — Просто не апартамент, след като нямаш вноска.

— И какво според теб да му купя? Чорапи?! — изсъска Лука…

Емма остана права още миг, усещайки как въздухът в кухнята става гъст и хладен. Думите на Лукас продължаваха да се въртят в съзнанието ѝ като остри игли. Не беше за първи път, в който Маргарет успяваше да завърти сина си така, както ѝ е удобно, но никога досега не го беше виждала толкова избухлив, толкова настървен. И все пак Емма чувстваше, че в гласа му говореше не само гняв, а натрупана вина, натиск, седмици напрежение.

— Не искам да се карам с теб, Лукас — каза тя най-накрая, опитвайки се да запази гласа си равен. — Но не мога да приема да ме обвиняваш, че не ми пука. Не съм длъжна да финансирам подарък за десетки хиляди евро.

— Това не е „подарък”! — избухна той отново. — Това е бъдещето му! Шансът му да започне живота си достойно. Ти не би ли искала това за собственото си дете?

Емма затвори очи за миг. Тази реплика ѝ беше до болка позната. Беше я чувала от Маргарет десетки пъти — внимателно подхвърляна, втъквана в разговори — докато Лукас я повтаряше почти дословно.

— Леон не е мое дете — каза Емма бавно, ясно, но без злоба. — Той е твой син. И аз го уважавам. Приемам го винаги с добро. Но не мога да пожертвам всички свои спестявания, само за да докажа нещо на някого.

Лукас стисна юмруци.

— Жертва? Това за теб щяло да е жертва?

— Да — отвърна тя спокойно. — Тези пари бяха моя защита. Моят начин да знам, че ако нещо стане, няма да остана без опора. Спечелих ги сама, с труд. И реших да помогна на майка си да сбъдне мечтата си.

Лукас я погледна така, сякаш изведнъж виждаше непознат човек.

— Значи майка ти е по-важна от нашето семейство?

Думите го пронизаха като нож.

— Не извъртай, Лукас. Ти дори не ме попита, преди да правиш планове. Взе решението сам — след дълги разговори с Маргарет, не с мен. Аз научих последна.

Той се обърна, опрял ръце на облегалката на стола. Изглеждаше така, сякаш искаше да каже нещо, но думите не идваха.

— Знаеш ли какво? — избухна внезапно. — Може би проблемът е, че никога не си приемала Леон истински.

Емма застина на място.

— Това е несправедливо… и невярно.

— Ах, да? Защо никога не сте били близки?

— И как да бъдем, след като майка ти не го допускаше?! — за първи път тя повиши глас. — Постоянно издигаше стени между нас. Ти го виждаше, но мълчеше.

Настъпи тежка, болезнена тишина. Лукас прокара нервно ръка през косата си.

— Може… може би съм сбъркал в много неща — промълви след момент. — Но още мисля, че Леон заслужава подкрепата ми. И щеше да е хубаво да ме подкрепиш и ти.

Емма се отпусна бавно на стола, изтощена.

— Можеш да го подкрепиш. Но в рамките на възможното — не според фантазиите, които Маргарет ти продава като „родителски дълг“. Ние не сме богати. И сами още градим бъдещето си.

Лукас мълча дълго. В очите му преминаваха сянка след сянка — срам, гняв, вина.

— Може би… си права — прошепна накрая. — Но какво да правя сега? Какво да му дам?

— Нещо истинско. Нещо лично. Подаръкът не трябва да бъде апартамент, за да има стойност.

— Няма да е доволен — измънка той.

— Може би не. А може би Маргарет няма да е доволна — а от нея започна всичко.

Лукас затвори очи. Беше разкъсван между два свята — майка си, която винаги диктуваше решенията му, и жена си, която обичаше, но която пренебрегваше твърде често.

— Трябва да поговорим… истински — каза Емма по-нежно. — Не само за подаръка. За нас. За това накъде вървим.

— Знам, Емма… знам — въздъхна той. — Просто… не искам да нараня майка си.

Емма се изсмя тихо, тъжно.

— А мен можеш ли?

Лукас трепна, сякаш единствено сега осъзнаваше тежестта на думите си.

— Не това имах предвид…

— Но това правиш. От месеци. Може би не нарочно, но… усещам го. Сега… сякаш вече няма място за мен в живота ти.

Тя отиде към мивката и започна да мие чиниите, ръцете ѝ трепереха. Водата течеше, а тя почти не я усещаше. Зад нея Лукас мълчеше, неподвижен.

— Емма… можем да намерим решение — прошепна той.

— Можем — отвърна тя тихо — но само ако „ние“ сме двамата. Не ти и майка ти срещу мен.

Той направи крачка, но спря — сякаш нещо все още го дърпаше назад.

— Ще говоря с Леон — каза накрая. — Ще му купя нещо друго… нещо по силите ми. И… ще говоря и с мама. Трябва да сложа граници.

Емма се обърна към него. В погледа ѝ нямаше гняв — само умора.

— Това би било добро начало.

Лукас се приближи още малко.

— Емма… не искам да те загубя.

Тя го гледа няколко секунди, после прошепна:

— Тогава се бори за нас. Не за това, което Маргарет нарича „правилно“.

За пръв път от седмици тя видя в очите му истинско присъствие. И може би… надежда.

— Ще опитам. Обещавам.

Емма пое дълбоко въздух. Знаеше, че няма да е лесно. Знаеше, че Маргарет няма да се предаде. Че Леон може да се разочарова. Но за първи път усещаше, че Лукас наистина иска промяна.

— Хайде да вечеряме — каза тихо тя. — Супата изстина.

Лукас кимна и седна на масата. В тишината — тиха, тежка, но по-мека от преди — Емма почувства, че може би, само може би, историята им още не е към края си. Че все още има път, който могат да извървят… ако и двамата го искат.

А може би някой ден, колкото и невероятно да звучи, дори Маргарет няма да има последната дума.