— Елън, сериозно ли няма да продадеш тази къща? — Даниел остави вилицата и се обърна към съпругата си с напрежение, сякаш всеки момент можеше да счупи нещо.

— Все още не съм решила, — Елън продължаваше да разбърква супата в чинията си, сякаш случващото се не я засягаше. Погледът ѝ беше вперен надолу, ръцете ѝ се движеха механично. — Всичко това е прекалено внезапно.

— Внезапно? Месец мина! Всяка неделя ходиш там като на почивка, — Даниел сви рамене. — А ние още живеем под наем и дори не сме събрали първоначална вноска!

Елън бавно вдигна поглед. В очите ѝ — умора от един и същ разговор, повтарян до безкрай.

— Разбирам, Даниел. Но това е наследство от леля Лена. Не мога просто така да продам нейната къща.

*

— Наследство от леля, която си виждала два пъти в живота си! — Даниел скочи, размаха ръце, сякаш това можеше да я убеди. — Ти дори не си се сещала за нея до скоро!

Телефонът завибрира. На екрана — „Наталия Викторовна“. Свекървата. Кой друг.

— Моля те, не сега… — Даниел забеляза как лицето на Елън се промени и опита да смекчи тона.

Но тя все пак вдигна:

— Добър вечер, Наталия Викторовна.

— Елън, мила! — гласът на свекървата звънтеше. — Какво става с къщата? Намерихме чудесен брокер, може да дойде още утре!

„Разбира се… какво съвпадение“, помисли си Елън и погледна към съпруга си. Той се преструваше, че разглежда ръба на покривката.

— Благодаря, но засега не възнамерявам да продавам, — опита се да звучи спокойно Елън.

— Какво значи — не възнамеряваш? — метален тон замени предишната веселост. — Вие с Даниел искахте да купите апартамент. Това е чудесна възможност!

— Ще говорим по-късно. В момента вечеряме. — Елън остави телефона с екрана надолу.

Настъпи тишина — така тежка, че се чуваше тиктакането на часовника.

— Майка ти все едно седи тук на масата, — каза Елън, едва сдържайки раздразнението си.

Даниел вдигна рамене:

*

— Просто ѝ казах за наследството. Не си казвала, че е тайна.

— Разбира се, че не съм казвала, — Елън стана и започна да събира чиниите. — Просто излиза така, че къщата е моя, а решават всички други.

— Защото това е логично! — Даниел пак се нажежи. — Продаваме старата къща и влагаме парите в апартамент. Три години спестяваме! Това е идеален шанс!

Елън застина за миг, стискайки чиниите толкова силно, че почти се изплъзнаха.

— Тоест моето наследство е идеална възможност за теб?

— За нас! — Даниел удари по масата. — Ние сме семейство. Строим общо бъдеще!

„Общо бъдеще…“ — повтори наум Елън. Преди три години това звучеше като обещание. А сега — като задължение.

— Искам да отида там през уикенда. Сама. — каза ясно тя.

— Пак сама? — Даниел присви очи. — Какво правиш там по цял ден?

— Разчиствам, преглеждам документи. Това е моето наследство, Даниел. Имам право сама да реша съдбата му.

Той се изправи, скръсти ръце и се взря в нея:

— И кога смяташ да вземеш решение? След година? След две? Или когато мама най-накрая те пречупи с обажданията си?

Елън не отговори. Но в погледа ѝ се появи нещо ново — твърдост, която Даниел не беше забелязвал досега.

Когато Марко нервно прокара ръка през мократа си коса, погледът му се луташе – от пода към стената, от стената към лицето ѝ. Той не можеше да понесе спокойствието ѝ – онова ледено, почти неестествено спокойствие, което казваше повече от всякакви крясъци.

— Елиза, това не е това, което си мислиш… — започна той, но думите увиснаха във въздуха, защото сам чу колко банално звучи.

Тя го погледна — меко, изморено, почти отдалечено.

*

— Марко, — произнесе тихо, — сега нямам сили да слушам оправдания. Не днес. Не след всичко, което видях.

В коридора прозвучаха леки стъпки. Жената от банята стоеше с кърпа около тялото, гледайки ги с онова изражение на човек, който явно не осъзнава какъв пожар е подпалила.

— Марко, може би е по-добре да тръгвам? — опита се да звучи игриво, но в гласа ѝ трепереше паника. — Ще ми пишеш после?

Елиза не се обърна.

— Да, върви. Облечи се. — изсъска Марко, без да я поглежда.

След няколко минути входната врата хлопна. Тишината отново падна — тежка, лепкава, задушаваща.

Марко седна на пейката до входа и наклони глава.

— Елиза… — започна пак, — трябва да разбереш, че това не започна вчера. Продължава отдавна. Постъпих като глупак. Аз…

— Вече постъпи? — тя се усмихна тъжно. — Съдейки по това, което видях, още не си спрял.

Той замълча.

Тя стана, приближи се до прозореца и докосна стъклото с пръсти. Дъждът се стичаше бавно, точно както в душата ѝ се стичаха хиляди неизречени думи.

— Марко, кажи ми честно, — погледна го тя. — Обичаш ли я?

— Не! — той скочи. — Не, Елиза. Това… няма никакво значение. Това беше грешка.

— Грешка? — прошепна тя. — Колко дълга грешка? Месец? Два? Половин година?

Той стисна челюсти.

— Половин година.

Очите на Елиза се затвориха. Не ѝ беше нужно да чува нищо повече.

— Значи, докато аз работех, гледах нашето дете, държах семейството… ти си живял двойно?

— Елиза, моля те… — опита се да пристъпи към нея, но тя отстъпи назад.

— Не трябва да се доближаваш. — гласът ѝ бе твърд. — Трябва ми място. Трябва ми въздух. И за първи път от много време трябва да бъда честна пред себе си.

Той замръзна.

— Искаш да си тръгнеш? — прошепна.

*

— Искам ти да си тръгнеш. — отвърна твърдо. — Днес. Тази нощ. Колкото е нужно. Не мога да те гледам и да помня онова, което видях.

— Това ли е? Просто ме изгонваш?

— Наричай го както искаш. Чантата ти е до вратата. Изглежда, че вече умееш да се събираш бързо.

Той замълча. В очите му проблясна нещо — срам? гняв? страх? — и угасна.

Марко се облече мълчаливо. Застана на прага.

— Елиза… аз наистина… те обичам.

— Ти обичаше удобството. Не мен. А любовта не предава, Марко.

Той не намери думи. Само затвори вратата — тихо, болезнено.

Елиза остана сама. Дъждът удряше прозореца, а в нея стъпка по стъпка се настаняваше празнота.

Тя отиде в спалнята, седна на ръба на леглото и позволи на гърдите си да се отпуснат — просто да издишат.

Без плач.
Без вик.
Просто… издишване.

*

— Заслужавам повече. — прошепна тя.

И това не беше отчаяние.
Това беше решение.
Тихо. Силно. Окончателно.