Оливър седеше на масата, нервно стискайки чаша вода. Ръцете му трепереха. Гледаше отражението си в прозореца. Шестдесет. Посивяла коса. Бръчки. Успял мъж. Само очите… очите издаваха тревога.

Преди трийсет години той беше направил грешка. Глупава, страшна, непоправима. Както често става — случайно. Без намерение. Така се случи.

Клара тогава беше в седмия месец. Движеше се трудно. Огромен корем, отоци, постоянна умора. Оливър се грижеше за нея както можеше. Тичаше за кисели краставички посред нощ. Масажираше подутите ѝ крака. Пране, чистене, готвене.

А на работа беше Софи. Млада, звънлива, с рижа коса и лунички по носа. Гледаше го с възхищение. Харесваше ума му, идеите му. Смееше се на шегите му.

Всичко започна с невинни разговори в пушалнята. После — обеди в столовата. Задържане след работа. А веднъж — фирмено парти. Коняк. Музика. Случайно докосване.

Той не беше планирал изневяра. Наистина не беше. Така стана.

Веднъж. Мислеше — само веднъж. После — покаяние, поправяне. Но се получи друго.

Софи забременя. Каза, че няма да прекъсва. Че го обича. Че иска дете от него. Заплака, когато той спомена за жена си, за състоянието ѝ.

— Това не е честно, Оли — шепнеше тя, стискайки ръката му. — И аз имам право на щастие. На семейство. На теб.

После се случи невероятното.

*

Клара роди момче. Здраво, силно. Кръстиха го Макс. Оливър дойде в родилното с огромен букет рози. Гледаше жена си и сина си през стъклото, а по лицето му течаха сълзи. От щастие? От срам? От страх?

Два месеца по-късно роди и Софи. Също момче. Също здраво. Трябваше да се решава нещо. Да се говори. Но той се страхуваше, отлагаше. Плащаше издръжка. Тайно посещаваше сина.

Година. Две. Пет.

И после Софи не издържа.

В онзи ден Клара беше сама с малкия Макс. Той играеше с колички на килима, а тя гладеше пране. Обикновен вечер. Звънът на вратата.

На прага — Софи. С момче, приличащо на Оливър като две капки вода.

— Аз съм Софи — каза тя. — Имам син от мъжа ви. Дай ми Оливър, той ме обича.

Клара я гледа дълго, без да мига. После погледна детето. После — собствения си син.

— Той ме обича — повтори Софи. — И сина. Нашия син.

Клара мълчаливо показа среден жест. Точно пред лицето ѝ. И затвори вратата.

Вечерта Оливър се прибра. Видя куфарите. Бледото лице на жена си. В очите ѝ — леден покой.

— Тя беше тук — каза Клара тихо. — С нейния… твоя син. Значи затова работиш до късно? Втора семейство издържаш?

Той падна на колене. Плачеше като момче. Целуваше ръцете ѝ. Молеше за прошка. Кълнеше се, че обича само нея. Че всичко ще е различно. Че никога повече…

— Имаш избор, Оливър — гласът ѝ беше спокоен, но очите… очите показваха болка. — Или аз и Макс. Или тя и нейният син. Решавай сега.

— Само ти — шепнеше той. — Само вие двамата. Моето семейство.

Тя повярва. Или се престори. Куфарите се върнаха в шкафа. Те продължиха да живеят заедно. Той се прехвърли в друг отдел, за да не вижда Софи. Плащаше издръжка. Понякога тайно посещаваше момчето.

Годините минаваха. Макс растеше. Тръгна на училище. Станa отличник. Клара работеше като учителка. Оливър градише кариера.

*

Никога повече не говориха за онзи ден. Като че ли не съществуваше. Само понякога той хващаше погледа ѝ — замислен, тъжен. И разбираше — тя не е забравила. Не е простила напълно.

А той? Той мислеше, че всичко е свършило. Че слабостта е останала в миналото. Че животът се е подредил.

Но грешеше.

Миналото не си отива просто така. То чака своя час. Скрито, като хищник в засада. И когато най-малко очакваш — се хвърля върху теб от мрака.

Оливър се стресна от думите на Клара така, сякаш те го удариха физически. Сърцето му се сви — познаваше този тон. Спокоен. Леден. Тонът, след който често следва буря.

Той се надигна от пода, избърса лицето си и прошепна:

— Клара… моля те… моля те, нека не връщаме всичко това…

Но тя вече се беше обърнала. Прибираше дрехите на Макс в малък шкаф, движенията ѝ бяха точни, премерени, но в тях имаше напрежение. Знаеше — всяка дума му е дадена в кредит. И този кредит може да изтече.

Дни наред в къщата цареше странна тишина. Не студена — по-лошо. Тишина на човек, който премисля всяка подробност, всяко „преди“ и всяко „след“. Клара говореше малко, но внимателно наблюдаваше. Оливър усещаше това с кожата си.

И тогава настъпи вечерта, която пречупи миналото.

Тъкмо се бе прибрал, когато телефонът му вибрира. Номерът — непознат. Гласът — не.

*

— Оли… — прошепна Софи. — Трябва да се видим.

Той замръзна. Тридесет години страх се върнаха наведнъж.

— Не можем — прошепна той. — Всичко е свършено. Моля те…

— Не. Не е — прекъсна го тя. — Синът ти… той иска да те види. Да говори с теб. Не като тайна. Не като сянка. А като баща.

Оливър преглътна трудно.

— Софи, моля те, не прави това…

Но връзката прекъсна.

Клара стоеше на вратата. Беше чула достатъчно.

Очите ѝ — онзи тъжен, дълбок, разбит поглед, който той се страхуваше да види — вече не тъгуваха. Те бяха спокойни. Решителни.

— Колко време, Оливър? — попита тихо. — Колко време смяташе да живееш на два свята?

Той протегна ръка към нея, но тя се отдръпна.

— Аз не съм съдия — прошепна тя. — Не съм палач. Но имам син. Имам себе си. И имам право да живея честно.

*

Той задиша тежко.

— Моля те… не ме оставяй…

Клара поклати глава.

— Не те оставям. Оставям лъжата. А ти ще решиш дали можеш да живееш без нея.

Сутринта Оливър сам звънна на Софи. За първи път не криейки се.

И за първи път се почувства стар.