Свекървата и зълвата нахлуха в апартамента и заявиха: „Отсега тук ще живеем ние!“ Но аз ги изгоних и двете.

Марина никога не е обичала неделните вечери. Уж е почивен ден, уж трябва да настъпи спокойствие, тихо време с Оливер, а вместо това — звънът на вратата, тежък като присъда. Тя предварително знаеше: това е Амелия.

И наистина. На прага стоеше зълвата — в обичайния си стил: ботуши на ток, сякаш отива на червения килим, а не при брат си, и огромна чантичка, в която би могла да побере половин хипермаркет. До нея — двете ѝ деца, дъвчещи дъвка и изглеждащи отегчени.

— Е, здравейте, семейство скъперници — проточи Амелия, свивайки вежди така, сякаш идва на претърсване, а не на гости. — Аз, както винаги, идвам без предупреждение. Но нали нямате нищо против?

— А имаме ли избор? — измърмори Марина през зъби.

*

— Какво каза? — присви очи Амелия, оставяйки чантата си върху стола.

— Казах, влизай — повтори Марина хладно. — И свали ботушите. Никой няма да ти мие пода след това.

Оливер, съпругът на Марина и брат на Амелия, както обикновено, се престори, че изобщо не присъства. Седна пред компютъра и се втренчи в монитора, сякаш пише код, от който зависи бъдещето на човечеството.

— Оли, ти пак си същият — изсумтя Амелия. — Мъж ли си, или какво? Жена ти вече ти командва дори обувките. Гледай, скоро ще ти вземе и дистанционното.

— Стига, Амелия — измънка Оливер, без да откъсва поглед от клавиатурата. — Наистина е по-добре да ги свалиш.

— Боже, какъв подчинен мъж — изсмя се тя. — Макар че не знам защо се учудвам. Марина винаги е била главната. Само че деца няма. А аз, между другото, съм майка героиня.

Нещо прободе Марина отвътре. Тази фраза беше любимото оръжие на Амелия — „Ти нямаш деца!“. Колко пъти я беше чувала… вече не можеше да преброи.

— Амелия, може ли да преминем към причината, поради която си тук? — попита спокойно Марина, разливайки чай. — Или просто искаше отново да ми припомниш, че не съм „майка“?

— Ами защо не и двете? — усмихна се сладко зълвата. — Знаеш, времената са тежки. Алиментите са смешни — осем хиляди за двете. Това е подигравка. А аз чух, че вие вървите добре финансово. Оливер сега получава колко? Сто и двадесет?

Марина едва не разля врящия чай.

— Откъде знаеш? — вдигна рязко глава тя.

— Е, градът е малък — сви рамене Амелия. — Слуховете летят по-бързо от маршрутка.

Марина стисна устни.

— И какво от това?

*

— Ами просто си помислих… Може да ми помогнете малко? Да речем… петдесет хиляди.

— Петдесет?! — Марина не вярваше на ушите си. — Амелия, въобще осъзнаваш ли какво искаш?

— А какво му е за разбиране? — разсмя се Амелия. — Вашата спестовна сметка се пълни. Ипотеката скоро ще изплатите. А при мен — деца, дрехи, курсове, всичко плачат за пари. Не искаш, нали, племенниците ти да се скитат по улиците?

— Може да започнеш да работиш — подхвърли Марина саркастично. — Вместо да разнасяш чанти с лъскави логота.

— Това завист ли е? — фръцна нос Амелия. — Това е подарък. Мъжете ми ги дават.

— Мъжете? — Марина наклони глава. — Мислех, че бившият ти ти „дава“ осем хиляди алименти.

Оливер тихо покашля. Но, както винаги, не се намеси.

— Оли, кажи нещо! — извърна се Амелия. — Това са твоите племенници, между другото.

— Как така „мои“? — сепна се Оливер.

— В буквалния смисъл! — повиши тон зълвата. — Си длъжен да помагаш! Или жена ти ти е изпрала напълно мозъка?

Марина стисна юмруци, ноктите се впиха в дланите ѝ.

— Знаеш ли, Амелия… — гласът ѝ трепереше от ярост. — Ние с Оливер не сме длъжни на никого. Години наред се лишаваме, за да изплатим ипотеката. А ти винаги си живяла така, сякаш утре няма. И сега искаш ние да плащаме за твоите грешки?

— Грешки?! — изправи се Амелия, очите ѝ блестяха. — Ти ще ме съдиш? Ти, която дори не знаеш какво струва да храниш дете? Ти, която не разбираш какво е безсънна нощ?

— Да, но знам колко струва апартамент — изстреля Марина. — И няма да ти позволя да разбиеш живота ни.

— Значи си жадна! — ухили се Амелия. — Типично за бездетни — мислят само за себе си.

Марина се изправи рязко.

*

— Махай се.

— Какво? — повдигна вежди Амелия.

— Казах: махай се. От апартамента ми. Сега.

Амелия мигом застина, но после се изсмя.

— Оливер! Кажи ѝ, че е луда!

Оливер вдигна поглед. И за първи път каза:

— Амелия… тръгвай си.

Тишината се стовари като гръм.

Амелия побледня, грабна чантата и извика децата си.

— Живейте си в тази кутия! — изхаркна. — Скъперници!

Дръпна вратата така силно, че стъклото затрепери.

Марина стоеше трепереща, с празна чаша в ръка. Гняв, болка, обида — всичко се смесваше вътре, но имаше и странно облекчение.

Оливер я прегърна нерешително.

— Добре постъпи — прошепна. — Но сега майка ми ще ни разкъса.

Марина се усмихна горчиво:

— Нека опита.

Тя още не знаеше колко далеч ще стигне свекърва ѝ.

*

— Ти изгони родната си сестра на улицата с децата! — крещеше Емма Карловна така, че стените сякаш трепереха.

Марина стоеше до кухненската маса, опитвайки се да диша равномерно. Всеки писък бе като удар по нервите ѝ.

— Мам… — Оливър преглътна напрегнато. — Тя прекали. Много. Ако беше чула какво каза на Марина…

— Не ме интересува какво е казала! — прекъсна го свекървата. — Амелия е МОЕТО дете. И има ДЕЦА! Ти си длъжен да им помагаш, а не да ги изхвърляш!

— Мам, — опита се спокойно да обясни Оливър, — ние не можем да издържаме цялото ти семейство. Едвам се справяме.

— Така ли?! — възмути се тя. — А по ресторанти можете да ходите? Телефони да сменяте? Но да помогнете на сестра си — НЕ! Разбира се, защото Марина ти е промила мозъка!

Марина затвори очи. След няколко секунди тя се приближи и натисна бутона — изключи високоговорителя.

Тя вече не искаше да слуша.

Оливър я погледна:

— Марин… Защо? Сега ще каже…

— Нека казва, — отвърна тихо тя. — Достатъчно е.

Телефонът продължи да вибрира. Той погледна екрана — „МАМА“ — и натисна „Отказ“.

Настъпи тишина. Тежка, плътна.

Но не за дълго.

*

След четиридесет минути някой удари силно по вратата. Не почука — удари. Марина подскочи. Оливър пребледня.

— Тя е, — прошепна той.

Марина погледна през шпионката.

Да. Емма Карловна. Лицето ѝ — изкривено от ярост.

Марина отвори.

— Искате да поговорим? — попита тя спокойно.

— Да поговорим?! — свекървата нахлу, сякаш е собственик. — Как можа да изгониш дъщеря ми? Как можа да настроиш Оливър срещу семейството му?!

— Говорих с Амелия така, както тя с мен през всичките тези години, — отвърна Марина. — И да, тя прекрачи границите.

— Граници?! — извика свекървата. — А ти какво? Светица ли си? Разрушителка на семейства! Амелия има нужда от помощ, а ти я хвърляш навън!

Марина издиша бавно.

*

— Тя поиска петдесет хиляди. Това не е помощ. Това е паразитиране.

— Нищо не разбираш! — изкрещя свекървата. — Амелия живее трудно! Мъжът ѝ я е оставил!

— А защо я е оставил? — попита Марина тихо.

Емма отстъпи назад, сякаш я удариха.

— Ти… ти… — тя се задави от гняв. — Завиждаш! Защото тя има деца, а ти — НЕ!

Оливър рязко се изправи.

— Мамо! — извика той. — Престани веднага!

Марина пребледня, но остана твърда.

— Грешите, — каза тя тихо. — Аз не съм длъжна да търпя обиди. И не съм длъжна да издържам дъщеря ви.

— Длъжна си! — изпищя свекървата. — Защото живееш в апартамента на МОЯ син!

— Купихме го заедно, — отвърна Марина. — И ако сте дошли да заплашвате — объркали сте адреса.

Емма се тресеше от ярост.

— Оливер! Прибирай си нещата! Заминаваш с мен! Няма да живееш с жена, която руши семейството!

Оливър сякаш не можеше да повярва.

— Мам… Няма да отида. Никъде.

— ЩЕ ДОЙДЕШ! — изкрещя тя. — Тази жена те контролира! Манипулира!

Марина погледна право в очите ѝ.

— Напуснете дома ми.

Тишина. Остра като нож.

— Какво каза? — прошепна свекървата.

— Казах: напуснете. Сега.

Оливър застана до жена си.

*

— Мамо, тръгвай си.

Това беше краят.

Емма грабна чантата си, изхвърча към вратата и я тресна след себе си.

Марина седна на стола, ръцете ѝ трепереха. Оливър се приближи и я прегърна.

— Съжалявам, — прошепна. — Трябваше отдавна да поставя граници.

— Сега ги постави, — отвърна тя.

И за първи път от много време двамата почувстваха спокойствие.