Аннелиз паркира колата при входа на Централния парк и погледна часовника — шест и половина вечерта. Идеалното време за изненада. Тя знаеше, че Микаел всеки ден след работа минава оттук, за да остане за малко в тишина, преди да се прибере. Обикновено сядаше на тяхната любима пейка до езерото — същата, на която се целунаха за първи път преди петнадесет години.

В ръцете си държеше малка кутийка с билети за театър — за спектакъла, за който Микаел мечтаеше от половин година, но все отлагаше покупката. Аннелиз искаше да му поднесе изненадата точно тук, на тяхното специално място.

Тя вървеше по познатата алея, предвкусвайки радостта в очите му. Листата тихо шумоляха под краката — октомври бе обагрил парка в злато и бордо. Въздухът беше свеж, с лек полъх на есенна прохлада.

Напред се появи познатата пейка, а Аннелиз видя силуета на Микаел. Той седеше леко приведен напред и разговаряше. До него имаше жена.

Аннелиз забави крачка и инстинктивно се прикри зад дебелия ствол на стария дъб. Сърцето ѝ заби по-бързо не от вълнение за изненадата, а от внезапна тревога. Коя е тази жена? И защо Микаел никога не е споменавал, че се среща с някого тук?

Тя внимателно надникна зад дървото. Жената изглеждаше на нейната възраст — кестенява коса, небрежен кок, тъмно палто, светъл шал. Седяха доста близо, а Микаел жестикулираше така емоционално, както правеше само с много близки хора.

Хлад премина през гърдите ѝ. Тя пристъпи по-близо, избягвайки сухите листа, и се прикри зад следващото дърво, достатъчно близо, за да различава гласовете.

— …не мога повече така, Елен, — каза Микаел, със умора, каквато Аннелиз не бе чувала от години. — Всеки ден е същото. Ставам, отивам на работа, връщам се, вечеряме, гледаме телевизия, лягаме. И така… колко години?

— Мика, — отвърна жената меко, — бракът не е само романтика. Това е и навик, стабилност, общи спомени…

Аннелиз усети как краката ѝ омекват. Кутийката с билетите изпадна от треперещите ѝ ръце и падна в листата. Те говорят за техния брак. За нея.

*

— Стабилност… — горчиво се засмя Микаел. — Понякога ми се струва, че с Аннелиз сме станали непознати, които просто живеят в един апартамент. Прибирам се, тя пита: „Как беше?“ Аз отвръщам: „Добре.“ И това е. Край на разговора.

Елен поклати глава: — А опита ли да промениш нещо? Да ѝ кажеш как се чувстваш?

— Какви чувства? — Микаел прокара ръка през косата си. — Не знам какво чувствам. Просто… пустота. Някога можехме да разговаряме часове за всичко. А сега… Тя си има своето, аз моето. Срещаме се само на вечеря и в леглото.

Аннелиз затвори очи. Всяка дума я пробождаше. Наистина ли е толкова далечен? Наистина ли е била толкова заслепена от рутина?

— И какво ще правиш? — попита Елен.

Дълга пауза. Аннелиз спря дъха си.

— Не знам, — прошепна той. — Понякога си мисля за терапия. Или просто да поговоря честно. Но си представям лицето ѝ, когато ѝ кажа всичко това… и не мога. Не искам да я нараня.

— Но така страдате и двамата, — тихо каза Елен. — И двамата сте в тази пустота.

— Да… вероятно. Понякога идвам тук и си спомням какви бяхме. Точно на тази пейка се целунахме за първи път. Тя беше на двадесет и три, аз на двадесет и пет. Можехме да седим до утро, само да говорим. За книги, филми, мечти…

Елен сложи ръка на рамото му: — А сега нямате общи мечти?

— Не знам. Спряхме да ги споделяме. Аннелиз винаги е заета — работа, английски, фитнес. А аз… зациклих. И мисля, че за нея съм част от рутината — мъжът, който трябва да е навреме за вечеря и да не създава проблеми.

Сълзи потекоха по лицето на Аннелиз. Да, беше заета. Но това правеше за себе си… Не осъзнаваше, че той се чувства сам.

— Мика, — каза Елен, — помниш ли, че утре е годишнината на първата ви целувка?

Той се сепна: — Какво?

*

— Разказвал си ми. Преди петнадесет години. Утре.

Аннелиз застина. Защо тази жена знае това?

— Боже… — прошепна той. — Напълно бях забравил. Някога винаги отбелязвахме датата…

— Напомни ѝ. Направи нещо специално.

— Мислиш ли, че ще помогне?

— Мисля, че си струва да опиташ. Преди да решаваш нещо крайно.

— А ако е късно? — Микаел се сви. — Ако сме стигнали до задънена улица?

— Мика, вие сте заедно петнадесет години. Това не изчезва. Обичате се, просто сте се изгубили по пътя.

Той гледаше в земята:

— А ако и тя мисли, че е свършено?

— А ако не мисли така? — усмихна се Елен. — Попитай я.

Аннелиз едва преглътна. В нея се смеси болка и надежда.

— Благодаря ти, че ме слушаш, — каза Микаел. — Месеци наред. Не знам какво бих правил без нашите разговори.

— За това са приятелите, — отвърна тя.

Приятели.
Облекчение заля Аннелиз. Тя бе помислила най-лошото — а Елен просто му беше опора.

— Но мисля, че трябва да спрем да се виждаме, — добави Елен.

— Как така? — изненада се той.

*

— Защото използваш тези срещи като начин да избягваш разговора с жена си. Изливаш се пред мен и ти олеква. Но нищо не решаваш.

Микаел кимна бавно.

— Говори с Аннелиз. Истински. Кажи ѝ как се чувстваш. Попитай как се чувства тя.

— Ами ако не стане?

— Ами ако стане? — усмихна се тя и стана. — Хайде, тръгвам. Децата ме чакат.

Тя го целуна по бузата — приятелски, топло, без намек.

— Успех.

И си тръгна.

Микаел остана сам. Отвори телефона, погледна екрана, но не набра никого. Затвори очи и се отпусна назад.

Аннелиз стоеше зад дървото и гледаше мъжа си. Мъжа, с когото бе живяла петнадесет години — и когото сякаш не познаваше. Не знаеше, че се чувства сам. Не знаеше, че му липсват разговорите им. Не знаеше, че помни всяка тяхна годишнина.

Тя наведе глава и вдигна падналата кутийка. Театър… А тя не помнеше кога за последно бе попитала Микаел за неговите мечти. За това, което го вълнува…

Аннелиз остана неподвижна още няколко минути, сякаш времето бе замряло заедно с опадалите листа около нея. После пое дълбоко въздух, избърса влажните си бузи и направи крачка напред. Но не към Микаел — тя тръгна към колата.

Знаеше: сега няма да успее да говори спокойно. А да се върне при съпруга си с обида и сълзи означаваше да разруши всичко, което все още можеше да бъде спасено.

У дома Аннелиз дълго седя в празната кухня, гледайки към кутийката с билетите. Крушката над масата премигваше, сякаш отразяваше собствената ѝ нестабилност. Тя се чувстваше изтощена, загубена и в същото време… осъзнала.

Не беше предадена. Но го беше загубила — сантиметър по сантиметър, ден след ден, навик след навик.
И той беше загубил нея.

Когато вратата тихо щракна и в коридора се чуха внимателни стъпки, Аннелиз не вдигна глава веднага. Чу как Микаел свали палтото си, рови дълго в джобовете, сякаш събираше кураж.

Той спря на прага на кухнята.

*

— Аннелиз… — гласът му беше по-тих от обичайното. — Не спиш?

Тя вдигна поглед. И видя в очите му същото, което чувстваше сама: страх, умора, нерешителност.

— Не, — отвърна спокойно. — Чаках те.

Той замръзна. После бавно се приближи и седна срещу нея.

— Трябва да поговорим, — започна той.

Но Аннелиз повдигна ръка:

— Позволи ми първо аз.

Той кимна, спуснал поглед.

Тя пое дълбоко въздух — и каза онова, което беше мълчала дълго:

— Днес бях в парка.

Той рязко вдигна глава.

В очите му преминаха всички чувства наведнъж: вина, уплаха, изненада, болка.

— Ти… чула ли си?

— Да, — отвърна тихо. — Всичко.

Микаел прокара ръка по лицето си, сякаш опитвайки се да заличи изражението си.

— Аннелиз, аз… не исках да разбереш така. Сам исках да поговоря. Просто не знаех как. Аз… се изгубих.

Тя кимна.

— Знам. И аз също.

Той мигна, смаян.

Аннелиз продължи:

— Ние наистина живеем така, сякаш сме съседи, а не съпрузи. Имам свои дела, ти — свои. Прав си: отдавна спряхме да споделяме. Аз дори… — тя наведе поглед — …спрях да те питам какво е важно за теб. Мислех, че ако всичко е спокойно, значи е добре. А се оказа… че не е.

*

Микаел слушаше, сякаш се страхуваше да диша.

— Аннелиз… аз… не исках да те обвинявам. Беше ми трудно да го казвам на Елен. Защото и аз съм виновен. Отдалечих се. Спрях да се боря. Спрях да говоря. Просто позволих тишината да ни погълне.

Той докосна леко пръстите ѝ.

— Но аз те обичам. Да, по различен начин. Не както преди — когато се целувахме до изгрев. Но обичам… по-дълбоко. И ме е страх да те загубя. Ужасно ме е страх.

Аннелиз едва дишаше. Очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Тогава защо не дойде при мен? Защо говореше с Елен?

— Защото мислех, че няма да ме чуеш, — прошепна той. — Че ще кажеш: „Всичко е наред“. А аз трябваше да бъда слаб. Поне някъде.

Той я погледна право в очите:

— Но искам да бъда слаб с теб. Ако все още… искаш да бъдеш до мен.

Тя затвори очи. Кутийката с билетите лежеше на масата между тях.

Аннелиз я взе, отвори я и подаде на Микаел.

— Това е за теб. Купих ги днес. Исках да те изненадам.

Микаел прие кутийката внимателно, сякаш можеше да се счупи.
Когато видя билетите, очите му се изпълниха с топлина и болка, примесена с благодарност.

— Аннелиз… — поклати глава. — Боже… толкова сме се изгубили.

Тя се усмихна — за първи път тази вечер. Усмивка слаба, но истинска.

— Тогава да се търсим заедно.

Той покри ръцете ѝ със своите.

— Да.

*

Тази вечер те говориха дълго.
За онова, което всеки се бе страхувал да признае.
За онова, което бяха изгубили.
И за онова, което още можеше да бъде спасено.

Разговорът беше труден. Болезнен на моменти.
Но за първи път от години — честен.

Когато часовникът удари полунощ, Микаел тихо каза:

— Утре е годишнината на първата ни целувка. Можем ли… да я отпразнуваме както преди?

Аннелиз се усмихна по-широко.

— Можем.

И за първи път от дълго време тя чувстваше не празнота.

А надежда.