Вера седеше в кухнята и гледаше през прозореца. Дъждът барабанеше по стъклото. Животът ѝ сякаш бе свършил.

— Мамо, какво правиш там? — извика от коридора дъщеря ѝ Катя. — Пак седиш и тъжиш?

— Никак не тъжа, — излъга Вера. — Просто пия чай.

Катя влезе в кухнята, огледа майка си и поклати глава.

— Мамо, докога така? Татко си тръгна, и какво от това? Животът продължава.

— Лесно ти е да говориш, — прошепна Вера. — Тридесет години живяхме заедно. Тридесет!

— И каква полза от тези тридесет години, щом сега живее с някакво момиче?

Вера остави чашата на масата. Ръцете ѝ трепереха. Как може да говори така? Все едно тези тридесет години не бяха нищо. Все едно тя е виновна за всичко.

— Катя, не разбираш… — започна Вера.

— Разбирам много добре. Татко е глупак, че изостави семейството заради някаква млада. Но ти какво? Ще страдаш цял живот ли?

Момиче. Двайсет и пет години имаше това момиче. Вера още помнеше как ги видя заедно пред мола — Филип държеше ръката ѝ и се смееше. Така не се беше смеел у дома от години.

— Каза ми, че съм станала скучна, — прошепна тя. — Че сме станали различни хора.

— Мамо, забрави какво говори той! — Катя седна до нея. — Важното е, че документите са подписани, апартаментът е твой. Живей спокойно.

*

Вера кимна. Да, апартаментът остана за нея. Тристаен, в центъра. Филип каза, че това било честно. Той щял да си купи друг, а тя да остане тук. Все едно ѝ правеше огромна услуга.

— А с какви пари да живея? — попита тихо. — Пенсията ми е мизерна. Аз спрях да работя, когато ти се роди.

— Ще си намериш работа.

— На петдесет и осем? На кого съм нужна?

Катя въздъхна, стана и застана до прозореца.

— Мамо… не си ли ходила при адвокат?

— Защо? Всичко вече е решено. Разводът оформен, имуществото разделено.

— Но може да има варианти. Издръжка, права… нещо.

Вера се изсмя тъжно.

— Издръжка? За мен? Престани.

— Защо не? Тридесет години си била в брак, отказала си се от кариера за семейството. Той трябва да ти помага.

— Филип нищо не ми дължи, — каза Вера, но гласът ѝ се прекърши.

А може би дължи? Тридесет години тя готвеше, переше, гледаше децата, подкрепяше го в бизнеса. Той сам ѝ беше казал: „Защо ти е работа? Аз печеля достатъчно.“

Сега печелеше достатъчно — за друга.

Катя не се отказваше:

— Мамо, отиди поне да попиташ юрист. Само да попиташ.

Вера повдигна рамене, но мисълта се загнезди в главата ѝ.

Ами ако…?

*

Тази вечер тя дълго не можа да заспи. Въртеше се и мислеше: ами ако Катя е права? Ами ако може да направи нещо? Филип казваше, че всичко е честно: той взима вилата и колата, тя — апартамента. Само че вилата струваше двойно, а колата — нова и скъпа. А тя какво получи? Празни стаи и спомени.

На сутринта Вера се престраши. Намери в интернет адрес на юридическа кантора, облече се и тръгна.

Юристът беше млада жена на около тридесет. Каза се Ема.

— Разкажете ми подробно, — каза тя, отваряйки тетрадка.

Вера започна да мънка тихо за развода, за имуществото. Постоянно се извиняваше.

— Съжалявам, може би ви губя времето…

— Чакайте, — прекъсна я Ема. — Нека подред. Колко години бяхте омъжена?

— Тридесет.

— Работихте ли?

— До раждането на дъщеря ми, да. После мъжът ми каза, че няма нужда.

— Разбирам. А сега?

— Само пенсия. Много малка.

Ема записа нещо, кимна и каза:

— Вера, знаете ли, че имате право на издръжка от бившия си съпруг?

— Как така?

— Издръжка за вас самата. Ако сте в нужда.

Вера се изчерви.

— Но аз не съм инвалид…

*

— Това няма значение. Тридесет години без работа, ниска пенсия — това е основание.

Вера замълча. В главата ѝ се завъртяха думи: може би… може би наистина има шанс…

— Колко ще струва всичко? — попита тихо.

— Държавната такса — символична. Моите услуги също достъпни.

— А ако загубим?

— Тогава нищо няма да ми платите. Само таксата.

Вера излезе с документите и объркана надежда.
Прибра се вкъщи и веднага се обади на Катя.

— Представяш ли си… оказва се, че мога да искам издръжка!

— Най-после! — възкликна дъщеря ѝ. — Ще подадеш ли?

— Не знам. Страх ме е.

— Мамо, какво ти е страшно? По-лошо няма да стане.

Три дни Вера се мъчеше със съмнения.
После подписа договора с адвокатката и подаде заявление.

След седмица телефонът ѝ иззвъня.
Беше Филип.

Гласът му беше пълен с ярост:

— Вера, какво си намислила?…

*

— Вер, какво правиш?! — гласът на Филип прозвуча като гръм, разкъсващ тишината в апартамента.

Вера стисна по-силно телефона. Сърцето ѝ заби по-бързо, но в гласа си запази спокойствие.

— Не разбирам за какво говориш.

— Заплашваш ме с издръжка?! Това какъв цирк е?!

— Не заплашвам, — каза тихо тя. — Подала съм иск.

— На какво основание?! — почти изръмжа той. — Ние всичко решихме! Като нормални хора!

— Решихте ти, — поправи го Вера. — Аз не мога да живея с моята пенсия. Ти го знаеш.

— Това не е мой проблем! — извика той. — Ти подписа документите! Сега какво — отказваш се? Или онази твоя Клара те е настроила?

— Аз взех решението.

В слушалката настъпи тишина. След това:

— Оттегли заявлението, — каза студено той. — Веднага. Иначе…

— Какво „иначе“? — прошепна тя.

— Не ме провокирай, Вера. Имам нов живот. Няма да тичам по съдилища.

— А аз няма да моля за подаяния, — гласът на Вера прозвуча по-твърдо, отколкото очакваше. — Съдът ще реши.

Филип избухна:

— Искаш война? Ще я получиш!

Той затвори.

Повиквателната дойде след три седмици.

Клара я държеше като победен трофей.

— Мамо! Насрочено е! Аз съм с теб. Няма да ходиш сама!

За първи път от дълго време Вера се усмихна.

Филип пристигна в скъп костюм, уверен в победата. До него — новата му млада приятелка в яркочервено палто, дъвчеща дъвка.

Адвокатката Емма прошепна на Вера:

— Той не очаква сериозно дело. Това е добре.

*

Съдията даде знак за начало.

— Ищца, изложете претенциите.

Емма стана.

— Моята клиентка е в тежко финансово състояние. Тридесет години е била в брак, отказала се е от кариера в полза на семейството. Пенсията ѝ е минимална. Ответникът е собственик на бизнес с доход над 300 000 лева месечно…

Филип скочи:

— Това е лъжа! Тя можеше да работи! Така си избра!

— Тя помагаше във вашия бизнес безплатно, — напомни му спокойно Емма.

— Докажете! — изкрещя той.

Тогава Вера се изправи.

— Филип, ти сам каза: „Не работи. Аз ще осигурявам.“ Години наред. Аз се грижих за всичко. И ти го знаеш.

Лицето му пребледня.

Дъвката на приятелката му спря.

Съдията отбеляза нещо.

След десет минути всички се изправиха.

— Съдът постановява: да се изплаща месечна издръжка на ищцата в размер на двадесет процента от дохода на ответника.

Филип се обърна към Вера:

— Искаш да ме разориш?!

— Искам да живея достойно. Имам право.

Приятелката му прошепна:

*

— Не ми трябва мъж с такива разходи. Трябва да поговорим.

Лицето на Филип се сгърчи още повече.

Месец по-късно Вера вече не седеше до прозореца.

Записа се на курсове. Ходеше на плуване. Научи се да пече чизкейкове.
Животът — този счупен, сив живот — изведнъж се оказа по-ярък от преди.

Една вечер Клара каза:

— Мамо… ти си станала красива.

Вера се усмихна.

— Просто престанах да чакам някой да ме направи щастлива.

— И какво следва?

— Сега ще го направя сама.