Звънът на кристал разкъса тишината в кухнята. Мария бавно спусна ръце в мивката, усещайки как парченцата от чашата, подарена за двадесетата годишнина от брака, се впиват в пръстите ѝ.

— Стегна ли багажа? — гласът ѝ звучеше необичайно равен, сякаш принадлежеше на друг човек.

Лука застина в рамката на вратата с пътна чанта. Масивната му фигура, която винаги беше изглеждала за Мария като здрава скала, сега стоеше нелепо — като мечка в порцеланов магазин.

— Мария, защо така? Обясних ти… — той пристъпи неловко, без да смее да влезе или да си тръгне.

— Какво точно? — тя се обърна, избърсвайки ръце в престилката. — Че ти е скучно? Че трийсет години са твърде много с една жена? Или че двайсет и пет годишната Анна-Лиз се справя по-добре с твоя… криза на средната възраст?

Тишината между тях натежа като мъгла над река.

— Не го планирах. Просто… така стана — погледът му се плъзна по познатите предмети: часовника, купен в Прага, снимките с децата, вазата, която Мария винаги ненавиждаше, но държеше, защото беше подарък от майка му.

— Така стана? — Мария се разсмя, смях, който го прониза до кости. — Две седмици си събираше багажа. Намирах бележки от бижутерия. Видях как криеш телефона си. И ти казваш: „Така стана“?

*

Лука прехвърли тежестта си от крак на крак. Беше репетирал този разговор десетки пъти, но думите му се изпариха.

— На петдесет и седем съм, Мария. Накъде да тръгна сега? — за първи път гласът ѝ трепна.

— Ще се справиш — той се осмели да я погледне в очите. — Винаги си била по-силната.

— Това ли те питах?

— Трийсет години, Мария. Днес точно трийсет години от сватбата ни.

Тя кимна.

— Мария, аз…

— Върви си — обърна се тя. — Анна-Лиз те чака.

Вратата се затвори с тих щрак. Мария се отпусна на стол и най-после си позволи да заплаче. Сълзите оставяха солени следи по устните ѝ. Колко е стояла така — минута или час? Времето се разтвори в празнотата на апартамента.

Телефонът завибрира. „Мамо, добре ли си? Татко звъня…“ Клара, дъщеря ѝ. Умна, упорита, с ямки на бузите като баща си.

Мария сложи телефона настрани. Какво да каже? „Баща ти си тръгна с момиче, по-младо от теб?“ „Останах сама на петдесет и седем?“ „Страх ме е, дъще“?

Първите седмици бяха безсъние, тишина и плач. Мария се луташе из дома, спъвайки се в следите от трийсетгодишния им живот. Неговата чаша с пукната дръжка — да я изхвърли ли? Да я счупи ли? Бръсначът му, пантофите му, пуловерът му, пропит с мириса на одеколона му.

— Мамо, изобщо не ядеш — Клара идваше всеки уикенд, пълнеше хладилника, а храната се разваляше. — Да идем на лекар?

— Да ме тъпчат с хапчета? — махваше Мария. — Ще преживея. Няма да съм първата.

*

Но нощем стискаше възглавницата и се питаше: кога престана да бъде желана? Кога той започна да гледа през нея?

— Марија, закопали сте се — настигна я съседката Нина Петровна. — Идвайте с нас в клуба към библиотеката! Има интересни лекции, приятна компания.

— Клуб? На моята възраст? — засмя се горчиво Мария.

— Аз съм пет години по-стара! И живея! След разводите — още повече. А там срещнах Арнолд Симон — представяте ли си?

Мария не можеше да си представи друг мъж до себе си.

Но една сутрин, поглеждайки огледалото, не позна жената отсреща. Безжизнени очи, сива кожа. Това ли беше тя?

— Стига — прошепна. — Стига, Мария.

След час беше в салона.

— Какво да направим? — попита младата фризьорка с розова коса.

— Всичко. Напълно ме променете.

Когато Клара се прибра и видя късата пепелявосива прическа на майка си, застина.

— Мамо… косата ти…

— Харесва ли ти?

— Много! Изглеждаш по-млада.

*

— И се чувствам по-добре — призна Мария. — Мисля да обновя и апартамента. Винаги съм искала светли стени.

Клара я прегърна. За първи път от седмици Мария почувства топлина.

Записа се на компютърни курсове. След това започна ремонт — светли стени, нови мебели, почистване на старите вещи.

— Мария, днес сияете! — отбеляза преподавателят Оливер Петрович. — Нещо добро се е случило?

— Разчистих тавана. Намерих свои стари рисунки.

— Защо не започнете пак да рисувате? — предложи той. — Имаме студио.

И тя започна. Плахо, после уверено. Акварелите ѝ — ярки и наивни — бяха поканени на изложба.

— Да беше видяла физиономията му! — разказваше на Клара. — Гледаше ме като Ван Гог!

— Мамо… а той… ухажва ли те? — попита Клара.

— Какво? Не! Харесват му акварелите.

Но вечерта Мария се замисли: „А лошо ли би било?“

Един ден, връщайки се от магазина, телефонът звънна.

— Да, Клар, помня за утре. Ще направя пирожките.

— Мамо… татко звъня.

Мария застина. Три години. Само сухи съобщения през адвокат.

— И какво искаше? — гласът ѝ беше равен…

*

Мария остави пакетите на пода, без да забележи как по една от тях се стича капка разтопена вода. Стоеше неподвижно, сякаш някой беше изтръгнал всички опори изпод краката ѝ.

— И какво е искал? — повтори тя още по-спокойно.

На другия край настъпи тежка пауза.

— Иска да дойде — каза тихо Клара. — Да поговорите.

Мария затвори очи. В гърдите ѝ нещо трепна — не болка, не страх… нещо мрачно, студено като вятър под яката.

— Кога?
— Утре. Следобед.

Мария бавно седна. Старата слабост, която я беше преследвала след раздялата, сякаш се върна, но тя вече не бе същата жена.

— Мамо… може би не трябва… — прошепна Клара.
— Нека дойде. Не се крия.

Нощта беше неспокойна. На сутринта Мария дълго избира дрехите си — за себе си, не за него. Трябваше да покаже на отражението си, че е друга.

Към два часа се позвъни.

Лука стоеше на прага, остарял, уморен. Мария не усети ни болка, ни жалост — само хладно удивление.

— Мога ли да вляза?
— Влез.

Той спря в обновената дневна.

— Всичко е различно.
— И аз съм различна.

Лука седна внимателно.

— Разделихме се с Анна-Лиз… Много мислех. Липсваше ми.
Сърцето ѝ не трепна.

— Липсата не поправя счупено стъкло, Лука.

Той въздъхна.

— Изгубих всичко.

*

— Не всичко. Изгуби мен. А аз… живея. Имам планове, свои хора, свой свят. Не около теб.

Той наведе глава.

— Исках да се извиня.
— Извини се. И ти благодаря.

— За какво?
— Ако не беше си тръгнал, нямаше да намеря себе си.

Настъпи тиха яснота.

— Щастлива ли си? — попита той.
— Да. И ти можеш да бъдеш. Просто — без мен.

Лука взе чантата си.

— Пази се, Мария.
— И ти.

И си тръгна.

*

Мария отвори прозореца и пое дълбоко въздух. Денят беше слънчев.

Телефонът вибрираше: „Как е? Добре ли си?”
„Прекрасно. Ще успея с питките.”
„Животът е щедър, Клар. Ако му позволиш.”

Тя остави телефона и се усмихна.
Миналото беше приключило.
И това беше подарък.