– Веднага взимаш телефона и превеждаш на майка ми 3 милиона. Чуваш ли ме? – изкрещя съпругът.

София затвори поредния раздел с сайт на голям автосалон и се протегна бавно. Вече два часа разглеждаше модели коли, сравняваше екстри, четеше отзиви.

След като родителите ѝ преди месец ѝ преведоха три милиона за покупка на автомобил, тя най-после можеше да си позволи да избира не по остатъчен принцип.

Майка ѝ и баща ѝ цял живот работеха здраво в малкия си магазин за детски стоки, а когато бизнесът потръгна, решиха да зарадват единствената си дъщеря.

„Купи си това, което ти харесва — каза тогава баща ѝ. — Само помни: безопасността е на първо място!“

Ключът изтрака във входната врата. Мъжът ѝ се беше прибрал. Още по звука на стъпките София разбра, че новините не са добри. Марк се качваше бавно и тежко.

*

— Как си? — попита тя, когато той влезе.

— Зле, — Марк хвърли якето и отиде в кухнята. — Много зле.

Свекърва ѝ беше в болница вече втора седмица. Първо я бяха откарали с инфаркт, а после се оказа, че състоянието ѝ е сериозно — нужна е операция на клапа.

— Какво казват лекарите?

— Че операцията е спешна. И не каква да е — скъпа. На майка ми ѝ трябва немски протезен клапан. Иначе след половин година всичко ще се повтори.

Марк седна срещу нея. София забеляза колко е остарял за тези две седмици — торбички под очите, набола брада, леко треперещи ръце.

— А по здравната каса не може ли?

— Може, но има шестмесечна опашка. А майка ми няма толкова време.

София кимна. Знаеше колко много значи Елена Бауер за Марк. След смъртта на баща му преди десет години той беше единствената ѝ опора.

— Колко струва операцията в частна клиника?

Той замълча, гледайки в масата, после прошепна:

— Три милиона.

Цифрата увисна във въздуха. София усети как нещо се свива в слънчевия ѝ сплит. Точно толкова, колкото родителите ѝ бяха дали.

— Соф, знам как звучи, — Марк я погледна. — Но може би е знак? Точно сега, точно тази сума…

— Марк, тези пари са от родителите ми. Те са ги събирали дълго.

— Но мама може да умре! А колата може да почака.

София стана и се приближи до прозореца.

В двора съседите разтоварваха нов джип, децата тичаха наоколо, а тя вече пет години ходеше на работа с автобус. Едночасов път до училището, после обикаляне на ученици за частни уроци.

Понякога Марк я караше с древното си „Фиатче“, но обикновено имаше свои занимания: училище, онлайн курсове, които така и не завършваше.

— А Клара? — попита тя. — Тя не може ли да помогне? Тя и съпругът ѝ имат доста повече доходи от нас.

Лицето на Марк се помрачи:

— Клара прави ремонт. Казва, че всички пари са в жилището.

— Какви пари? Свекърва ти им даде половината първоначална вноска. Нали така?

— Да… — Марк сви рамене. — Но не е това темата сега.

София се обърна към него. Болна тема…

Елена Бауер беше дала всички спестявания на по-малката си дъщеря и зет си, а те с Марк винаги разчитаха само на себе си. Той получаваше петдесет хиляди в училище, тя — петдесет плюс частни уроци. Живееха от заплата до заплата.

— Да вземем кредит, — предложи София. — Колкото ни отпуснат, толкова ще дадем.

— Колкото? — Марк скочи. — Един милион максимум, и то с огромна лихва. Ще го изплащаме цял живот.

— Тогава да заемем от приятелите ти, от колеги…

*

— Соф, не ме чуваш! Майка ми умира! А ти ми говориш за ходене с протегната ръка?

Раздразнението плъзна в нея като гореща вълна. Да, жал ѝ беше за свекървата. Но парите бяха спечелени от родителите ѝ с години труд.

— А ти какво предлагаш? Да похарча парите на родителите си, без дори да ги попитам?

— Родителите ти ще разберат! Магазинът им върви чудесно, пак ще съберат.

— Пак? — София не повярва на ушите си. — Марк, те са почти на шейсет! Баща ми половин живот работи за стотинки, чак последните години потръгнаха нещата. Те ми дадоха тези пари не за лечението на майка ти!

— На МАЙКА ми? — лицето му се изкриви. — Тоест за теб тя не е майка?

— Не това имам предвид! Идеално разбираш…

— Разбирам, че жена ми е готова да гледа как умира най-близкият ми човек. Която между другото те е приемала като дъщеря.

— Марк, престани!

Но той вече не слушаше. Грабна чаша от масата и я хвърли в стената. Тя се разби на хиляди парчета.

— Пет години сме женени! Пет години мама те прие като свое дете! А ти… ти предпочиташ кола пред живота ѝ!

— НЕ предпочитам! — извика София. — Просто не мога да разполагам с чужди пари!

Марк сграбчи лаптопа от масата и го хвърли на пода. Екранът се пръсна, корпусът се разцепи.

— Чужди? Какви „чужди“ пари, за бога?!…

*

София подскочи от звука на счупения лаптоп. Въздухът в кухнята натежа, сякаш беше пропит с отчаяние и металния вкус на гняв. Марк стоеше, дишайки тежко, със свити юмруци, опрени в плота.

— Разбираш ли какво говориш? — изрече най-накрая той. — Тези пари можеха да я спасят още утре.

София затвори очи, стараейки се да не заплаче.
— А ти разбираш ли, че в момента рушиш всичко, което има между нас?

Той стисна устни, сякаш искаше да извика, но се сдържа. После рязко се обърна и излезе в хола, като тресна вратата.

София остана сама сред парчетата. С треперещи ръце започна да ги събира с метлата. В един момент се поряза, а ярка капка кръв падна върху белите плочки. Тя застина, загледана в нея, и за първи път през вечерта почувства страх.
Не страх за парите.
Страх за семейството им.

След час Марк излезе от стаята. Лицето му бе посивяло, погледът — празен, сякаш за една вечер бе остарял с още една година.

— Отивам при мама, — каза тихо. — Лекарите позволиха да остана малко. Искам да стигна преди вечерните процедури.

София кимна. Знаеше, че да му предложи да отиде с него няма смисъл — след скандала той не би я искал до себе си.

След като вратата се затвори, тя взе телефона си. Няколко минути гледа контактите, после набра:

— Тате, здравей…

След разговора баща ѝ замълча дълго.
— Мило мое момиче… това е трудно решение. Но подаръкът е твой. Никой няма право да те принуждава да го даваш.
Ти сама трябва да решиш кое е най-важно.

София затвори телефона със свито сърце.

Марк се върна късно вечерта. Седна срещу нея в кухнята.

— Как е тя? — попита София.

— Зле… — отговори той. — Пита за теб. Каза: „Кажи ѝ, че знам — тя е добър човек.“
Гласът му потрепери.

— Марк…
— Моля те, остави ме да довърша. Бях неправ, че ти крещях. Неправ, че… — погледът му се плъзна към счупения лаптоп. — Това е непростимо.
Но аз наистина не знам какво да правя. Страх ме е да я загубя. И когато видях шанс… макар и скъп… се отчаях.

София усети как нещо омеква вътре в нея.

— Мислих много, — каза тя. — И реших.
Той повдигна тревожен поглед.
— Ще преведа парите.

Марк застина.
— Сигурна ли си?

— Не. Но ако майка ти си отиде, а аз държа в ръцете си сумата, която можеше да я спаси… няма да живея спокойно.
И не искам да се мразим един ден.

Той се прегъна напред, покрил лицето си с длани.
— Благодаря… Обещавам ти, че ще го докажа. Не с думи.

Тя преведе сумата същата вечер.

Операцията мина успешно. След няколко седмици Елена вече беше у дома, с розови бузи и тихо сияние в очите.

*

— Знам откъде са дошли парите, — прошепна тя, когато двамата останаха сами. — Не съм слепа.
— Това беше наше общо решение, — усмихна се София.

На път за вкъщи Марк държеше ръката ѝ.

— Когато всичко се нормализира, — каза той, — ще започнем да пестим пак. Искам да си купиш точно колата, за която мечтаеше.

— А аз искам да я изберем заедно. Без крясъци. Без счупена техника.

Марк се засмя тихо и я притисна към себе си.

София за първи път почувства, че напред ги чака нещо добро. Истинско.