— А аз не съм ви се наемала за прислуга, Жана Арманон! Имате си пораснала дъщеря, която живее с вас — нека тя да ви лъска апартамента! Аз съм съпругата на сина ви и с него си имаме наш дом и наше семейство! Точка!

— Ромен, аз съм. Можеш ли веднага да дойдеш? Спешно ми трябват буркани.

Гласът на Жана Арманон в слушалката беше лишен от въпросителна интонация. Той не допускаше отказ, не търпеше възражения. Това беше онзи мазен, но стоманен тон, който Ромен беше намразил още като тийнейджър. Той затвори очи, притисна слепоочията си, опитвайки се да запази трохите спокойствие след дългия работен ден. Раменете му, току-що отпуснати, отново се стегнаха, превръщайки се в познатия броненосен панцир.

*

— Мамо, здравей. Късно е, току-що се прибрах. Какви буркани? Утре ще ги донесем, — каза той равномерно, прикривайки раздразнението, защото знаеше: всяка нотка протест щеше да бъде използвана срещу него.

Елиза, седнала с книга в креслото отсреща, спусна поглед. Не чуваше думите на свекърва си, но разпозна гласа на мъжа си. Това означаваше само едно: вечерта им свърши. Започваше дългото, лепкаво изнудване, изцеждащо като зъбобол.

— Какви, какви… Празните, които стоят у вас на балкона! Сега ми трябва да затварям краставици, а Клер е неразположена, бедното дете, не може да отиде до магазина, — пропя Жана Арманон. — Лежи без сили. А ти какво, уморил си се? Нямаш сили да помогнеш на родната си майка? Аз не ти казвам да носиш чували!

Ромен замълча. Взрян в една точка на стената, челото му се набразди. Беше в капан. Ако откаже — следват упреци за неблагодарност. Ако приеме — трябва да кръстоса града заради каприз, който вероятно беше само тест за покорство.
„Клер е неразположена“ — любимият коз на Жана Арманон. Тридесетгодишната Клер, здрава като бик, беше „неразположена“ винаги, когато ставаше дума за работа или помощ.

Елиза видя как Ромен отваря уста, за да възрази, и разбра, че е безсмислено. По-лесно беше тя да отиде, отколкото да гледа как го източват.

Тя остави книгата и се изправи.

— Аз ще отида, — каза тихо, но ясно.

*

Ромен я погледна със смес от благодарност и вина. Прикривайки телефона, прошепна:

— Елиза, недей. Аз…

— Седи, — отряза тя. — Аз ще съм по-бърза.

Тя взе телефона от ръцете му и го доближи до ухото си. Гласът ѝ беше сладко учтив:

— Жана Арманон, добър вечер. Ромен е много уморен, аз ще събера бурканите и ще ви ги донеса до половин час.

В слушалката настъпи секунда на изненада. Свекървата не беше очаквала това. Не така работеше нейният сценарий.

— А-а, Елиза… Добре тогава, донеси, — изсъска тя, недоволна.

На балкона стоеше кашон с прашни трилитрови буркани — остатък от миналото. Елиза го вдигна, стъклото иззвъня тягостно. Носеше тази кутия като символ на задълженията, от които Ромен не можеше да се откъсне — тежки, празни и абсолютно ненужни.

Апартаментът на свекървата я посрещна с познатия мирис на стара мебел и кисело от кухнята. Слаба лампа в коридора правеше стените още по-мрачни.

Елиза позвъни. След няколко секунди се чуха бавни стъпки. Дверта се отвори — Жана Арманон. Още с първата крачка вътре, Елиза разбра: попаднала е в режисирана сцена.

Холът беше осветен в синьо от огромен телевизор с крещящо ток-шоу. В креслото се беше разположила Клер — „прикованата бедничка“. Тя прелистваше телефона си, синкавата светлина осветяваше безразличното ѝ лице. До нея — чай и празна чиния. Не изглеждаше болна. Изглеждаше така, както винаги — отегчена и безделна.

Жана Арманон огледа кашона в ръцете на Елиза.

— Най-накрая. Остави го тук, внимателно! — заповяда тя.

Елиза остави кутиите и вече се обръщаше да си тръгва, когато свекървата препречи изхода.

— Щом дойде, не стой като кол. Виждаш ли праха? Клер е болна, а мен ме боли гърбът. Избърши бързо шкафа и после пода в коридора — изцапа го с тая кутия.

*

Клер чу това и се ухили. Наведе се напред, очаквайки познатото унижение на снаха си.

Елиза се изправи. Погледът ѝ се спря на праха, после на ухиленото лице на Клер, и накрая — на свекървата. Нещо вътре в нея прещрака. Тихо, но окончателно.

— А аз не съм ви се наемала за прислуга, Жана Арманон! — произнесе тя ясно. — Имате си пораснала дъщеря, живее тук — да чисти тя! Аз съм съпругата на сина ви. И имаме наш дом и наше семейство. Край.

Тишината беше оглушителна. Ухилката на Клер замръзна. Лицето на Жана почервеня, устата ѝ беззвучно се отвори.

— Ти… Как смееш, грубиянко?! В моя дом?! Аз сега ще се обадя на Ромен! Той веднага ще се разведе с теб! Ще те изхвърли като куче!

— Така ли мислите? — спокойно отвърна Елиза.

Тя извади телефона си, натисна „Мъж“ и включи високоговорител.

— Ромен, здравей. Майка ти настоява да мия подовете и прозорците им, иначе ти ще се разведеш с мен. Потвърждаваш?

В слушалката настъпи гробна тишина. След това Ромен каза с леден глас:

— Мамо, дай телефона на Клер.

Жана вцепенено го подаде на дъщеря си.

— Клер, — чу се студеният глас на Ромен, — имаш половин час да изчистиш апартамента. Ако дойда и видя, че Елиза работи, а ти седиш — изхвърлям всичките ти вещи. И от днес живееш на свои пари.

Гудки.

Елиза взе телефона с учтива усмивка.

*

— Аз ще тръгвам. Явно ви предстои голямо чистене.

Тихият ѝ жест при затварянето на вратата прозвуча като експлозия.

Синята светлина от телевизора осветяваше двете объркани лица — едната разярена, другата бледа.

Първа проговори Клер.

— Доволна ли си? — прошипя тя към майка си. — Казах ти да не я пипаш! Тя не е от тези, които мълчат.

Жана се обърна към нея, трепереща от ярост:

— Ти мълчи, търтейко! Ти си виновна за всичко! Ако поне веднъж беше свършила нещо в тоя дом…

И двете осъзнаха: балансът, който ги е държал години, рухна. И вече няма връщане назад.
Клер и Жанна Армановна стояха една срещу друга, и двете зачервени, и двете кипящи от напрежение, но в този апартамент изведнъж нещо се беше променило. Думите на Елиза, спокойната ѝ увереност — сякаш пробиха стените на онази власт, която години наред крепеше този дом. И сега гневът, вместо да се излее върху снаха̀та, се обърна навътре — всяка виждаше в другата собствената си слабост, собствената си зависимост.

Клер пръвa сведе поглед. Тя се отпусна в креслото, сякаш някой беше изключил токa в тялото ѝ.

— Ето ти го, — прошепна тя, скривайки лицето си в дланите. — Сега наистина ще изхвърли нещата ми. Никога не е говорил така. Никога…

Жанна Армановна замръзна. Тя беше свикнала, че заплахите са само думи — че синът ѝ, колкото и да е уморен, ще скочи по първата ѝ заповед. Но сега… в нейната собствена увереност се беше появила пукнатина.

— Нищо няма да направи, — измърмори тя. — Ще се поядоса и ще му мине. Той е мек човек.

— Мек? — Клер вдигна мокрите си очи. — Ти сама чу гласа му! Беше като лед! Той ме мрази! Заради теб ме мрази!

— Не прехвърляй вината на мен! — отсече майката. — Ти цял ден тук лежиш! Не те ли е срам, че чужда жена дойде и те накараха да мълчиш?!

— Защото ти не ѝ даваше дума да каже! — изкрещя Клер. — Ти винаги правеше от нея слугиня, за да изглеждаш важна! А сега какво? Сега тя те унижи така, както ти унижаваше мен! Тя е единствената, която ти каза истината в очите!

*

Домът притихна. Дори телевизорът изглеждаше по-тих.

Жанна Армановна като опарена вдигна ръка, но удар не последва. Тя замръзна, осъзнавайки, че дъщеря ѝ вече не стои пред нея със страх, а с отчаяна честност.

В този миг в коридора изщрака ключът.

Клер подскочи.

— Той ли е вече?! Боже… мамо, помогни! Моля те! Ако види… ако види всичко това… — тя панически започна да прибира чаши, одеяла, телефон.

Но майка ѝ не помръдна. За първи път от години тя не побърза да създава вид на ред и контрол. Стоеше неподвижно, с приведени рамене, като човек, който внезапно е остарял.

Вратата се отвори. Влезе Ромен.

Не изглеждаше ядосан — изглеждаше изцеден. Като човек, който мъкне чужд живот от толкова години, че собственото му „аз“ стало тежко и чуждо.

Погледът му обиколи стаята: Клер — бледа и разрошена, майка му — неподвижна, коробката с бурканите, телевизорът, крещящ за семейни ценности.

— Е, — каза той спокойно, — кой тук искаше да обсъжда, че Елиза трябвало да мие подовете ви?

Гласът му беше тих, но твърд — нов за всички присъстващи.

— Ром, аз… — започна Клер.

— Тишина, — вдигна ръка той. — Сега говоря аз.

*

Стаята сякаш се сви.

— Писна ми, че всяка вечер слушам вашите проблеми. Писна ми от драмите, болестите и сривовете, които се появяват само когато трябва да се помогне. Аз имам свой живот, своя къща, жена. И повече няма да тичам по ваше повикване, като на свирка.

Жанна Армановна трепна.

— Аз ти съм майка…

— Точно така, — тихо отговори той. — Майка. А не началник. Не диктатор. Не човек, който решава къде да бъда в десет вечерта.

Той се обърна към Клер:

— Ти не си болна. Ти си мързелива. И ми омръзна от твоите театри. Ако до утре тук не е чисто — няма заплахи, просто факт — ще направя това, което казах.

Клер се задави със сълзи, но не произнесе нито дума.

Накрая той добави:

— И още нещо. Оставете Елиза на мира. Не е ваша слугиня. Ако имате нужда от доставки — ползвайте куриер.

Ромен обърна гръб и излезе. Вратата се затвори така, че стъклата потрепериха.

Елиза чакаше в колата. Видя, как Ромен затвори вратата на майка си, пое дълбоко въздух и се отпусна в седалката — като човек, който сваля товар от 20 години.

— Прости ми, — каза той. — Това е заради мен.

— Не заради теб, — gently отвърна тя. — Заради тях. Но ти днес сделал правильное.

Той се усмихна — едва, но искрено.

— Пора да поставим граници, а?

— Да, — кивна тя. — Иначе те ги поставят за нас.

*

— Поехали домой? — прошепна он.

— Поехали.

На следващия ден те получиха съобщение:
„Апартаментът е почистен.“

Просто. Без капризи. Без сарказъм.

Елиза усети не победа.
А свобода.

Свобода за него.
За себе си.
И за семейството, което от този ден стана наистина тяхно.