Лукас се прибра у дома в средата на един октомврийски ден със сериозно изражение. Елиза приготвяше вечеря, нарязвайки зеленчуци за салата, и веднага забеляза странния му поглед. За осем години брак не беше виждала такъв.

 

— Елиза, трябва да ти кажа нещо — Лукас влезе в кухнята и спря до плота.

 

Тя остави ножа, погледна го внимателно. Нещо в ттона му я накара да се напрегне.

 

— Подадох документи за развод. Тази сутрин бях в съда.

 

Думите увиснаха във въздуха. Елиза бавно избърса ръцете си с кърпа, премисляйки чутото.

 

— Защо? — попита спокойно.

 

— Омръзна ми да те издържам. Работя като луд, а ти стоиш у дома без полза. На трийсет и две си, а си като товар на врата ми — Лукас скръсти ръце.

 

Елиза внимателно сгъна кърпата. Преди осем години се бе омъжила за програмист, който печелеше добре и говореше за големи планове. Решили бяха тя да се грижи за дома, докато се появят деца. Деца така и не дошли, а работа да намери ставаше все по-трудно.

*

— Добре — каза тихо.

 

Лукас очевидно очакваше сълзи, истерия, молби. Такава реакция го обезоръжи.

 

— Само не си въобразявай, че ще получиш нещо от развода. Апартаментът е мой, колата също. Ти нищо не си вложила в това семейство.

 

— Разбирам.

 

— Утре се виждаме при адвоката. Всички документи са готови.

 

На следващия ден Лукас изглеждаше уверен. Костюмът му безупречен, папката с документи — подредена. Елиза пристигна в обикновена рокля, с малка чанта.

 

— Радвам се, че няма сцени — каза Лукас, докато адвокатът беше излязъл за кафе. — Най-после се отървавам от беднячка. Ти без мен ще потънеш, но това вече не е мой проблем.

 

Елиза се намръщи — не вярваше, че той казва това наистина. Осем години заедно, а сега такива думи. Но мълчеше.

 

Тогава телефонът на Лукас звънна. Майка му.

 

— Лукас, как върви? Вече се срещнахте с онази… как се казваше? — гласът ѝ звучеше ясно.

 

— Да, мамо, всичко върви по план.

Адвокатът се върна с кафето, постави папките пред тях и започна да ги разгръща. Лукас се отпусна назад в стола, със скръстени ръце зад главата. Изражението му беше самодоволно, уверено, почти тържествуващо — сякаш всичко, което се случва, бе резултат от негов блестящ план.

 

— Да преминем към юридическата част — произнесе адвокатът спокойно, разкривайки папката на Елиза.

 

Лукас кимна нехайно, дори без да погледне.

Елиза седеше неподвижно, с изправен гръб, напълно спокойна. А това спокойно мълчание тревожеше адвоката много повече от самоувереността на Лукаса.

 

— За начало — адвокатът се изкашля леко — трябва да уточним информацията за имуществото, придобито по време на брака. Лукас, при вас са жилището, автомобилът… Елиза, при вас е вписано наследствено имущество.

 

Лукас се намръщи.

 

— Какво наследствено имущество? — засмя се нервно. — Тя няма нищо. Аз щях да знам.

 

Адвокатът бавно повдигна поглед:

 

— Според документите, Елиза е получила наследството преди година. Окончателната регистрация е завършена преди три месеца след приключването на оценката.

 

Елиза го наблюдаваше мълчаливо.

Лукас се наведе напред, сякаш не бе чул.

*

— Какво наследство? От кого? Покажете документите! Не разбирам.

 

Адвокатът завъртя папката към него:

 

— Къща в покрайнините, 260 квадратни метра. Земя — 12 декара. Плюс депозит на стойност…

 

Той произнесе сумата.

 

Лицето на Лукас потрепери.

Пръстите, които стискаха подлакътника, побеляха.

 

— Какво… — гласът му пресекна. — Ти… Ти ми излъга!

 

Той рязко се обърна към Елиза. Самодоволството изчезна мигновено — сега приличаше на човек, който стои пред пропаст и не разбира как се е озовал там.

 

Елиза не трепна.

 

— Не съм те лъгала — каза тихо. — Просто нямах задължение да ти разказвам всичко за моите роднини.

 

— Но… къща! Пари! Как можа да не кажеш нищо?! Ние сме семейство! — той вече звучеше почти умолително.

 

Тя го погледна спокойно, много ясно.

 

— Семейство е, когато има уважение, а не унижение. Любов, а не обиди.

 

Лукас се изчерви — от срам, от ярост, или от внезапно прозрение, че е сбъркал в човека, когото е смятал за слаб.

 

— Почакай… — вдигна ръце, сякаш спираше рухваща стена. — Елиза, сгреших. Не исках да казвам онези неща. Ти знаеш… можем да започнем отначало. Наистина. Аз… обичам те.

 

За пръв път тя се усмихна — спокойно, меко, почти тъжно.

 

— Не, Лукас.

Пауза.

— Ти не ме обичаш.

— Какво…?

— Обичаш контрол. И парите. В този ред.

*

Той отвори уста, но думите не излизаха.

 

Адвокатът вметна тихо:

 

— Ако продължаваме с развода, наследството на Елиза остава изцяло нейна лична собственост и не подлежи на разделяне.

 

Това прозвуча като присъда.

 

Лукас притисна челото си с ръце.

 

— Елиза… моля те… не го прави. Дай ми шанс. Ще се променя. Обещавам.

 

Елиза стана, взе папката си.

*

— Шансът беше осем години.

Тя го погледна така, както човек гледа миналото, което вече е затворил.

— Не си ме загубил заради развода.

Пауза.

— Загуби ме, когато реши, че съм никоя.

 

Тя излезе от кабинета. Дверите се затвориха тихо.

 

А Лукас остана сам — без контрол, без увереност, без бъдеще, което си беше нарисувал.

И за първи път разбра:

 

не той я е оставил — тя го е надраснала.