Лаура вдигаше от пода счупена чиния, когато на вратата прозвуча звънецът. Девет вечерта — не очакваше никого. Парчетата иззвънтяха в кошчето за боклук, почти както преди две години, когато Адриан хвърляше съдове и крещеше:
„Салон за красота! Ти дори себе си не можеш да оправиш!“

Тя погледна през шпионката — широкоплещест, в скъп костюм, със същата самодоволна усмивка.

„Е, как е без мен? Тежко ли?“

Той влезе, без да изчака покана. Огледа антрето: същите изтъркани тапети, същият скърцащ паркет.

„Влизай“ — каза тя тихо.

Адриан свали палтото си и го закачи на познатия кукич. В хола седна в старото си кресло, облегна се и разкопча сакото.

„Още живееш тук? В музея на бедността?“

Лаура седна срещу него, ръцете ѝ се свиха върху коленете — поза, която заемаше винаги, когато той ѝ обясняваше каква неудачница е.

„Кафе искаш ли?“

*

„Дай. Само че не разтворимо — свикнах на по… нормален живот.“

Тя донесе две обикновени бели чаши. Адриан отпи една глътка и се намръщи.

„Пак същият евтин пакет? Мислех, че вече си се научила да живееш като хората.“

Той извади телефона си и плъзна по екрана.

„Гледай — ние с Вики. Преди два дни. Ресторант на покрива. Знаеш ли колко беше сметката? Не, няма как да знаеш. Откъде.“

 

Лаура не погледна към екрана на телефона. Дори не помръдна. Адриан чакаше — чакаше онази стара реакция: завист, болка, унижение. Но лицето ѝ остана необичайно спокойно.

— Красиво е — произнесе тя уравновесено. — Височината ти подхожда.

Той самодоволно се ухили, без да разбере сарказма.

— Разбира се. Аз сега живея на друго ниво. Не като… — той направи жест към хола ѝ. — Ами, виждаш.

Тя разбираше. И много повече, отколкото той допускаше.

— Какво всъщност искаш, Адриан? — попита Лаура. — Не вярвам, че просто си дошъл да пиеш кафе.

Той се размърда в стола, оправи маншета — жест, с който винаги прикриваше неловкостта си.

— Е… — той се престори, че подбира думите си. — Вчера минавах наблизо. Реших да мина, да те видя. Да проверя как… се оправяш.

Каза го със същия тон, с който човек би посещавал приют.

— И? — тя го погледна тихо. — Според теб справям ли се?

Той се усмихна надменно:

— Жива си. Значи не си умряла. Добър старт.

Лаура мълчеше. Адриан продължи:

*

— Просто… — той се облегна още повече. — Виж, Вики е млада, красива, ярка, но. — той вдигна пръст. — Опитът е важен. Стабилността — също. Тя се възхищава от успеха ми, но…

Той се запъна.

— Засега е в труден период. Напусна родителите си. И… — той изкашля. — Помислих, че ти… би могла да помогнеш. Временно. С квартирата.

Лаура не разбра веднага.

— Аз? Да помогна?

— Не! — той махна с ръка. — На мен. На нас. Да поживеем тук малко. Има свободна стая, нали? Та нали си сама. Защо да се прахосва?

Говореше уверено, както човек, който вярва, че прави добро дело.

Лаура го гледа дълго. После се усмихна — меко, странно, така че Адриан потръпна.

— Искаш да доведеш Вики ТУК? — повтори тя.

— Ами да. За седмица-две. Може и месец. Докато намери нещо. Не мога да оставя човек в беда. Аз съм нов човек.

Точно тогава Лаура разбра: той вярва, че ѝ прави услуга. Че тя трябва да бъде благодарна за самото му присъствие.

Тя се изправи спокойно. Отиде до прозореца, дръпна пердето. Върна се, застана до него.

— Адриан — каза тихо. — Чувал ли си как звучи врата, затворена завинаги?

Той примигна.

— Какво?

Тя се усмихна още малко.

— Сега ще чуеш.

Лаура отиде до входната врата, отвори я широко. Студеният въздух нахлу в коридора.

— Излез.

Той се вкамени.

— Какво?! Подиграваш ли ми се?!

*

— Излез — повтори тя още по-тихо, още по-уверено.

Адриан скочи.

— Не разбираш! Аз ти давам шанс да се върнеш в живота ми! Трябва да си благодарна, че изобщо дойдох!

— Не, Адриан — Лаура гледаше направо през него. — Единственото, за което съм благодарна, е че си тръгна тогава. Навреме. И ми позволи да изградя живот без чинии по стените, без крясъци и унижения.

Лицето му пребледня.

— Но… ти си сама! Нищо не си постигнала!

— Нищо? — тя се усмихна спокойно. — Купих този апартамент. Миналата седмица. Изцяло. С мои пари.

Той застина. Напълно.

— Л… Лаура… но ти…

— Да. Аз.
Живея спокойно. Работя. Имам стабилна работа. Имам приятели. И най-важното — нямам мъж, който да ме нарича музей на бедността.

Той отвори уста. Затвори я. Пак отвори.

— Но… Вики…

— Хвани я за ръка и си вървете там, където ви е удобно. Само не тук.

Лаура бавно свали палтото му от закачалката и му го подаде.

— Сбогом.

*

Той искаше да каже нещо — да се оправдае, да се възмути, да обиди — но само изсъска без звук, грабна палтото и излезе. Лаура затвори вратата тихо. Но звукът бе по-силен от всякакви думи.

Тя постоя няколко секунди в тишината.
А после разбра, че се усмихва.

Не защото е победила.
А защото най-накрая живееше своя живот.