— Изабелла, аз съм гений! Не, не аз — мама е гений! Чуй, имам новина, която просто променя всичко!

 

Гласът на Марко, силен и ентусиазиран, нахлу в тихия нает апартамент, сякаш взриви следобедното спокойствие. Той влетя в стаята без да свали якето си, носейки мирис на студен въздух и бензин от бензиностанцията. Бузите му горяха, а очите му блестяха така, сякаш току-що беше спечелил лотарията.

 

Изабелла стоеше пред голямото огледало на стария гардероб. В ръцете си държеше дълъг, ефирен воал — тяхната най-скъпа и най-обичана сватбена покупка. Леката тюлена материя, украсена с миниатюрни перлички, се стичаше като облак по ръцете ѝ. Тя го пробваше от различни ъгли, усмивката ѝ беше тиха, мечтателна. Въздухът, напоен с аромата на парфюма ѝ и с нейното нетърпение за съботния ден, изведнъж се сгъсти от неговото нахлуване.

 

Тя бавно свали ръце. Воалът се плъзна по пода като бяло облаче. Усмивката ѝ не изчезна — просто се изпари, сякаш изтрита от невидима гума. Тя се обърна към него със спокоен, внимателен поглед.

*

— Какво «променя», Марко? След три дни имаме сватба. Да не би да си намерил начин да я отложиш с година?

 

Той не чу ледената нотка в гласа ѝ — прекалено въодушевен беше от „гениалната“ новина. Хвърли якето върху стол, затрупан с нов сервиз, и започна да жестикулира, сякаш дирижираше цял оркестър.

 

— Не, не! Сватбата си е наред! Говоря за след това! Помниш ли ипотеката? Тази робия за двайсет години? Забрави я! Повече няма нужда!

 

Той направи театрална пауза, очаквайки възторг. Но Изабелла мълчеше. Гледаше го със сивите си очи, в които нямаше нито радост, нито любопитство. Само напрежение — което той в своята еуфория не забелязваше.

 

— Преместваме се при моите! — избухна той. — Мама сутринта каза: „Марко, защо ви е ипотека? Защо тези луди проценти? Имаме голям апартамент, тристаен. Спалнята ми е свободна, аз отдавна спя на дивана — удобно ми е. Преместете се при мен! Ще живеете, ще спестявате! Пари за кола, за почивка… Аз ще помагам! Заедно всичко е по-лесно!“ Представяш ли си? Ще живеем без дългове! Това е идеален старт!

 

Той говореше бързо, задъхано, сякаш повтаряше думи, които вече бе чул десетки пъти — майчини интонации, майчини идеи, майчини планове.

В неговата представа той наистина ѝ носеше не просто новина, а „готово решение“ за всичките им бъдещи проблеми.

 

Изабелла мълчеше толкова дълго, че Марко най-после разбра: нещо изобщо не върви така, както си е представял.

*

Тя не се усмихваше. Не сияеше. Не го прегърна с възторг заради идеята на майка му. Стоеше сред кашоните, сред дребните сватбени покупки, сред собственото си бъдеще — и го гледаше така, сякаш изведнъж беше станал напълно непознат.

 

— Значи… — произнесе тя бавно. — Искаш да кажеш, че след сватбата… се преместваме да живеем при майка ти?

 

Той кимна с прекалена увереност:

 

— Да! Това не е ли чудесно? Имат свободна стая, можем да си я направим уютна. Ще спестим от наем, от ипотека. Мама каза, че ще помага — с готвене, пране, домакинство. Представи си колко възможности! Само за няколко години ще се изправим финансово!

 

— Ние? — повтори тя тихо.

 

— Разбира се! Това е нашият общ старт!

 

Изабелла вдигна падналия воал от пода, разклати го леко и го закачи обратно. После се обърна към него.

 

— А ти изобщо попита ли ме?

 

Той мигна:

 

— Какво имаш предвид?

 

— Попита ли ме? — повтори тя, по-ясно. — Къде искам да живея? Как си представям нашето семейство? Попита ли дали искам да деля ежедневието с майка ти, нейните правила, нейния контрол? Попита ли дали искам да започна брака си в чужд дом, под нечий надзор?

 

Марко се намръщи раздразнено:

 

— Изабелла, какво толкова има за питане? Това е очевидно! Хората живеят години наред с родителите си и нищо. А ние — временно. Две–три години най-много. Мама сама каза: „Няма да ви дишам във врата“.

 

— Временно? Три години? — тя присви устни. — Знаеш ли какво виждам аз? Майка ти, която нарича „временно“ вече двадесет години и все още ръководи всички около себе си.

 

— Не започвай пак — въздъхна той. — Мама е добра. Грижи се за нас!

 

— Грижи се за себе си — отвърна тя рязко. — И за това да те държи наблизо. Винаги го е правила. И сега иска да контролира и нашето семейство.

 

Марко издиша рязко:

*

— Преувеличаваш! Това е изгодно! Рационално! А аз вече се съгласих. Значи — преместваме се.

 

Погледът на Изабелла стана твърд като камък. Той най-после усети напрежението, което досега беше пренебрегвал.

 

— Марко… след три дни имаме сватба. А ти вече взе решение за двама ни. Решение, което променя всичко. Без дори да ме попиташ.

 

— Не драматизирай! — повиши тон той. — Добрата съпруга трябва да подкрепя мъжа си, а не да създава сцени!

 

Очите ѝ опасно се присвиха.

 

— Сцени? Така наричаш моите граници?

 

Той сви рамене:

 

— А как иначе?

 

Тогава тя свали годежния пръстен. Златото проблесна в ръката ѝ.

 

Марко пребледня.

 

— Изабелла… какво правиш?

 

— Няма да живея с майка ти. Няма да започна брака си в дом, където ще ме учат как да дишам. Няма да слушам ежедневните коментари за това как готвя, пера или възпитавам бъдещи деца.

 

Тя постави пръстена в дланта му — меко, но окончателно.

 

— Ако за теб „ние се преместваме при мама“ е толкова очевидно, че не изисква моето съгласие… значи ти не си готов за брак. С никого.

*

Той се отдръпна като опарен.

 

— И какво сега? — прошепна той.

 

Изабелла погали воала с върховете на пръстите. Усмихна се — спокойно, уверено.

 

— Няма да има сватба. Нито преместване. Нищо няма да има.

 

Тя взе чантата си, палтото и отвори вратата.

 

Преди да излезе, каза последното:

 

— Намери си жена, която ще бъде щастлива да живее под крилото на майка ти. Аз не съм тази жена.

 

И си тръгна.