Младото семейство Семьонови живееха скромно в апартамент, взет с ипотека — напълно нормално за нашето време. Сутрин отиваха на работа, вечер се прибираха у дома. В събота си поспиваха, в неделя правеха разходки.

 

И ето, една прекрасна събота, около десет сутринта, когато съпрузите бяха в най-безгрижно настроение, изведнъж — звънец на вратата. Не обикновен, кратък, а някак дълъг, ликуващ.

 

Съпругът отваря, а на прага — леля му Маргарет с мъжа си, чичо Карл, и двете им дългокраки тийнейджърчета. Цялата тази тълпа сияе от ухилени лица и трака с куфари.

 

— Ето ни и нас! — радостно обявява лелята. — Изненада! Решихме за две седмици да дойдем в града, да облечем децата за училище, малко да починем. Нали нямате нищо против? Ще се настаним при вас — тясно, но весело! Все пак сме роднини, трябва да се виждаме!

 

На съпруга дъхът му секна. Той отлично познаваше тази „идилия“. Сега ще влязат, ще затрупат всички проходи с багаж, и ще започне… Храни ги три пъти на ден, забавлявай ги…

 

Вечер чичо Карл, след една чашка, задължително ще започне да философства за живота и политиката, и ще изисква уважение. Децата ще пуснат телевизора на максимум и ще гледат някакви глупави сериали. И така две седмици. Край на спокойствието.

 

Стои той пребледнял, мислите му препускат: да направи скандал? Да се обади на майка си, която да „нареди“ сестра си? Или в краен случай — да избяга от дома под претекст за спешна командировка?

*

И тогава се случи нещо невероятно. Подхожда неговата млада съпруга, Оливия. И не че се смути или напрегна. Не! Лицето ѝ грейна като слънце.

 

— Лельо Маргарет! Чичо Карл! — писна тя така, че сякаш стъклата затрепериха. — Колко сте навреме!

 

Гостите, разбира се, се стъписаха. А Оливия вече тичаше из антрето, размахвайки ръце.

 

— Ние започнахме спешен ремонт! — обясни тя, сваляйки календара от стената. — А сега — цяла бригада помощници! Хапваме набързо и веднага отиваме да купуваме тапети и боя!

 

Утре, в неделя, започваме ударно! А в понеделник — вие през деня ще разходите децата, ние ще сме на работа, а вечер ще шпакловаме и лепим плочки всички заедно! Чичо Карл, чух, че сте майстор с винтоверт? Защото мъжът ми не умее да сглобява рафтове!

 

Лельо Маргарет, готвенето е ваша отговорност — боршове, пайове. Аз не обичам да готвя, а вие, съдейки по фигурата, очевидно готвите вкусно и обилно! Отидете до супермаркета, купете каквото е нужно, и гответе си на воля!

 

Децата ще дърпат тапетите и ще местят мебелите — няма какво да гледат телевизия. А и ще го изнесем на балкона да не пречи.

 

Ще спят на пода, защото имаме само един диван. Ще постеля одеяло — да си спят! Възглавници нямаме — не сме подготвени за гости. Можете да купите, няма да откажем.

 

Съпругът гледаше това представление и не бе виждал по-ошашавени физиономии през живота си.

 

— Ние… всъщност… — започна леля Маргарет, но гласът ѝ предателски трепна. — Не за това сме дошли…

 

— Прекрасно! — весело я прекъсна Оливия. — Значи сте свободни и енергични. Точно каквото ни трябва! Нашият таван отдавна е олющен — все не ни оставаше време. Сега ще вдъхнем нов живот на дома!

 

Тя вече теглеше стълбата от килера, металните ѝ крака дрънчаха по плочките.

 

Чичо Карл пребледня. Лицето му се издължи, сякаш пред него стоеше не стълба, а повиквателна за казармата.

 

— Виж, Оливия… — той предпазливо вдигна длани, сякаш се предаваше. — Ние… само за малко… Имаме лекари, магазини…

 

— Толкова по-добре! — отново пламна тя. — Между прегледите можете да свалите старите тапети. Децата ви са силни и млади — ще се справят. Между другото, къде са ви куфарите? Да разпределя задачите веднага.

*

Тийнейджърите се спогледаха така, сякаш ги изпращаха на каторга.

 

Кристиан стоеше зад жена си, вкопчен в касата на вратата. Не можеше да изрече дума — толкова възхищение и панически възторг се смесиха в лицето му.

 

Маргарет въздъхна тежко.

 

— Ами… може би… — преглътна тя. — Може би все пак е по-добре да отседнем в хотел…

 

— В хотел? — Оливия ококори очи и театрално вдигна ръце. — Че защо да давате пари напразно? Не, не, роднините трябва да си помагат! А и точно вчера с Кристиан казвахме колко много би ни помогнал някой с ремонта…

 

Кристиан се закашля, едва не се задави от изненада.

 

— Така че — продължи Оливия сияещо, — внасяйте багажа, но не разопаковайте. Днес хапваме и тръгваме за материали. Имам списък — пълен с полезни и тежки неща. Колко хубаво, че вече имаме мъжка компания!

 

В този момент тийнейджърите едновременно направиха крачка назад.

 

Чичо Карл пристъпи неловко, търсейки път за бягство.

 

Леля Маргарет най-сетне намери думите:

 

— Оливия, скъпа… ние… не искаме да ви обременяваме…

 

— Какви ги говорите! — плесна тя с ръце. — Вие ни спасявате!

 

Последва дълга, мъчителна пауза.

 

Накрая Маргарет тихо каза:

 

— Може би… няма да ви пречим. Имаме работа в центъра. И… ще разгледаме хотели. Да не ви създаваме хлопоти.

 

— Както решите — кротко отвърна Оливия, но доброжелателната ѝ усмивка беше по-страшна от ултиматум. — Ако нещо, ремонтът ще почака!

 

— Да-да… разбира се… — забързано промърмори Маргарет, отстъпвайки назад. — Ще тръгваме…

 

Чичо Карл грабна куфарите, децата — раниците, и цялата „бригада“ почти изхвърча по стълбите.

 

След секунди вратата се затвори.

*

Оливия се обърна към Кристиан.

Мъжът стоеше с отворена уста, сякаш виждаше жена си за първи път.

 

— Какво? — попита тя невинно. — Та нали не искаше да останат?

 

Кристиан бавно се приближи, прегърна я през кръста и прошепна:

 

— Оливия… страхувах се, че ще ни разрушат почивката, спокойствието и… всичко останало. А ти… ти си гений.

 

Тя се усмихна:

 

— За нашия домашен мир съм способна и на още по-големи чудеса.

 

Той издиша свободно, сякаш от апартамента бяха излезли не роднини, а самите беди на бита.

*

— Какво ще кажеш — закусваме? — попита тя.

 

— Разбира се — кимна той. — Само, моля те… без ремонт.

 

Оливия се разсмя:

 

— Обещавам. Поне… до следващата леля.