Октомврийската вечер вече бе паднала над града, когато Клара седна зад бюрото си. Лаптопът ѝ тихо бръмчеше, а на екрана светеше почти завършен проект за ново лого на строителна фирма. Оставаше само да коригира няколко детайла и да го изпрати на клиента. Този проект щеше да донесе на семейството двайсет хиляди — сума, от която в момента имаха отчаяна нужда.

 

Клара работеше дистанционно вече три години. В началото съчетаваше офис работа с поръчки у дома, но с времето заявките станаха толкова много, че се наложи напълно да премине към фрийланс. Лаптопът се превърна в основния ѝ работен инструмент — и единственият източник на доходи за дома им.

 

— Пак си пред тази машина — прозвуча недоволният глас на Леонард.

*

Той се появи в рамката на вратата с чаша чай в ръка. Последните шест месеца не работеше. Първо казваше, че търси подходящо място, после се оплакваше, че заплатите са ниски, а условията — абсурдни. Постепенно „търсенето на работа“ изчезна, но обвиненията към нея се увеличиха.

 

— Завършвам проекта — отговори Клара, без да се отмества от екрана. — Срокът е утре.

 

— Все нещо ти е спешно. А вкъщи кой ще се занимава?

 

— Леонард, аз работя. Нося пари вкъщи. Мисля, че това е достатъчно.

 

Той изфирка и се върна в хола. Клара въздъхна и се върна към дизайна. Последните месеци разговорите им почти винаги завършваха така — с упреци и недоволство.

 

На следващата сутрин, докато изпращаше файла към клиента, телефонът на Леонард звънна. Клара неволно се заслуша. Това беше майка му — Лидия.

 

— Какво прави жена ти? — гласът на свекърва ѝ беше отчетлив.

— Седи пред компютъра, както винаги — отговори Леонард. — Казва, че работи.

 

— Работи? — през телефона прозвуча насмешка. — И каква е тази работа, че не излиза от вкъщи?

 

— Някакъв дизайн прави. Рисува картинки.

 

— Картинки… — повтори Лидия. — А да дойде да ми помогне? В банята ще сменям плочки. Какво толкова прави там? Нищо сериозно.

 

Клара усети как гневът я стяга през гърдите.

 

— Кажи ѝ да дойде — продължи свекървата. — Тежко ми е сама.

 

— Добре, мамо, ще поговоря.

 

Когато разговорът приключи, Леонард влезе при нея.

*

— Мама иска да ѝ помогнеш с ремонта.

 

— Имам поръчки за две седмици напред. Ремонтът е твоя работа, не моя.

 

— Но ти си си вкъщи…

 

— Работя от вкъщи. Това е различно.

 

— Пф. Работа. Цял ден си играеш на компютъра.

 

Кръвта ѝ завря.

 

— Леонард, аз изкарвам парите. На моята заплата живеем вече половин година. Може би е време да го признаеш?

 

— Заплата… — той се изсмя. — Жалки стотинки за детските ти драсканици.

 

Клара бавно завъртя стола си към него.

 

— Тези „жалки стотинки“ хранят и двама ни. Ако не ти харесва, започни работа.

 

— Да ми командваш ли почваш вече?!

 

Обикновено тя отстъпваше, но този път — не.

 

Следващите дни преминаха в мълчаливи скандали. Леонард беше мрачен, а Лидия звънеше всеки ден, изисквайки „помощ“.

 

Клара продължаваше да работи.

 

В събота вечер тя подготвяше сложна презентация за голям клиент, когато зад себе си чу гневен глас:

 

— Пак играеш, така ли?

 

*

Клара бавно се изправи от стола. В ушите ѝ бучеше, сякаш целият свят внезапно бе пропаднал под леда. Навън някой извика — вероятно бяха видели лаптопа, разхвърчал се на парчета. Но в стаята цареше толкова гъста тишина, че въздухът сякаш беше станал лепкав като смола.

 

— Какво… какво направи? — гласът на Клара се прекърши, превръщайки се в пресипнал шепот.

 

Леонард сякаш изтрезня от яростта. Погледна към прозореца, после към нея. Усмивката я нямаше — само глупаво, уплашено недоумение.

 

— Недей да драматизираш — издиша той, избягвайки погледа ѝ. — Ще купим нов.

 

— С какви пари? — Клара пристъпи към него. — С чии? С моите? На моите, Леонард?!

— Това беше… това беше моят работен инструмент. Единственият!

 

Той мълчеше.

 

— Заради това майка ти вдигна скандал? Заради плочките? — горчив смях се откъсна от нея, звучейки като ридание. — Ти унищожи източника ми на доход. Труда ми. Живота ни.

 

— Не… — Леонард махна с ръка, но гласът му се разтрепери. — Стига. Ти ме доведе дотук.

 

Клара замръзна.

 

— Това ли каза? — тихо, почти нежно попита тя. — Аз те доведох?

 

Той отново я избегна с поглед.

 

И тогава нещо в нея не се счупи — напротив, изправи се.

След месеци, в които беше прегърбена под тежестта на неговите упреци, тя изведнъж усети как гръбнакът ѝ се изправя — бавно, болезнено, но уверено.

 

— Леонард — каза тя спокойно. — Свършено е.

 

Той рязко се завъртя.

 

— Какво? Какво говориш?

*

— Това, което трябваше да кажа преди половин година.

— Ти не работиш.

— Живееш от моите пари.

— Позволяваш на майка си да ме унижава.

— И сега унищожи единствения инструмент, който ни хранеше.

 

— Аз… — той се запъна. — Бях ядосан!

 

— И това е твоето оправдание?

Клара поклати глава.

 

— Злобата е позволена. Страхът — също. Но да рушиш онова, което ни поддържа… това вече е избор.

 

Леонард пристъпи към нея.

 

— Клара, моля те… сбърках, но… можем…

 

Тя се отдръпна.

 

— Не. Аз мога да поправям. Мога да градя. Но не мога да живея с човек, който руши — и смята това за нормално.

 

Той седна, сякаш коленете му отказаха.

 

Клара вече събираше документи, дрехи, стария таблет — единственият останал инструмент за работа.

 

— Къде отиваш? — прошепна той.

 

— Където искам. Вече мога.

*

На прага тя се обърна.

 

— Утре ще мина за останалите си неща. Гледай майка ти да не е тук.

 

— Клара… не си тръгвай…

 

— Ти вече ме изгуби.

— Когато избра нея.

— А не нас.

 

Тя затвори вратата.

 

Навън вятърът беше студен, но чист.

Телефонът вибрира:

*

„Имам спешен проект. Можеш ли да го поемеш? Плащам авансово.“

 

Клара се усмихна.

 

„Да. Започвам днес.“

 

И тръгна напред — без да поглежда назад.