Маша нервно въртеше халката на безименния си пръст, гледайки уведомлението в банковото приложение. Отново минус. Отново трябваше да избира между седмичните покупки и нови маратонки за Алиса. Момичето растеше като гъба, а детските обувки струваха колкото самолетно крило.

 

— Мамо, кога ще отидем при баба на вилата? — попита десетгодишната Алиса, откъсвайки се от таблета, върху който рисуваше поредния еднорог.

— Не знам, слънчице. Може би през уикенда.

— А на море ще отидем ли? Вера казва, че баба обещала да ни заведе на Черно море това лято. Възрастните нали си държат на думата?

 

Маша почувства познатото свиване в гърдите.

 

Вера беше дъщерята на по-малкия ѝ брат Димо, който след университета се уреди в IT компания, купи огромен апартамент и редовно публикуваше снимки от скъпи курорти.

 

— Ще видим — уклончиво отвърна тя.

 

Но истината беше проста: тя не можеше да си позволи море. След развода бяха минали две години, издръжката идваше нередовно, а заплатата ѝ на копирайтър едва стигаше за базови нужди. Море имаше само в красивите снимки на чужди хора.

*

Точно тогава телефонът звънна.

 

— Машенка, здравей. Как сте? Надявам се добре, защото при нас — не много! — виновно каза Галина Петровна. — Исках да ти кажа… Решихме с баща ти да отменим пътуването на море с децата.

 

Маша се изненада.

 

Преди месец родителите ѝ с ентусиазъм планираха да заведат всички внуци — Алиса, Вера и малкия Егор — на седмица в Анапа. Децата вече бяха купили надуваеми кръгове и обсъждаха какви мидички ще събират.

 

— Защо? — попита тя, макар че знаеше причината.

 

— Ами… решихме да правим ремонт в банята. Плочките падат, няма как да чакаме повече. А пари, сама разбираш, няма.

 

Тя разбираше. Родителите живееха от две пенсии, спестявайки от всичко.

 

— Добре, мамо, не се тревожи. Децата ще разберат.

— И, моля те, не казвай на Алиса. Аз ще ѝ обясня в събота.

 

В събота те отидоха на вилата. Там винаги беше спокойно — стара градина, добри съседи, мирис на копър и домати.

 

Когато бабата събра смелост и съобщи новината, Алиса посърна.

 

— Съвсем отменяте?

— Съвсем, мъниче. Нямаме избор.

 

Момичето кимна — с онова тъжно, преждевременно разумно спокойствие на децата, които от малки се учат, че желанията невинаги съвпадат с възможностите.

 

Маша видя как очите на дъщеря ѝ блеснаха, но тя се усмихна и прегърна бабата.

 

Две седмици по-късно в офиса Маша разглеждаше лентата във ВКонтакте — и внезапно замря.

 

Снимка.

На фона на море.

Вера, усмихната до уши.

*

Подпис: „Анапа! Вера е във възторг!“

 

Публикувано от снаха ѝ, Юлия.

 

Маша усети как кръвта се оттича от лицето ѝ. Следваха още снимки — дядото учи Вера да плува, бабата купува сладолед, децата строят пясъчен замък.

 

Значи… са отишли. Всички.

 

Освен Алиса.

 

„Защо?“ — пулсираше в главата ѝ.

 

Работата не вървеше. Маша цял ден беше като в мъгла. Търсеше оправдание за родителите си… но намираше само кухо обяснение.

 

Вечерта тя набра майка си.

 

— Привет, мамо. Как сте? Как почивате? Понеже вече видях снимките — не се измъквай! Взехте всички внуци без Алиса! Това нормално ли е?

 

Гласът отсреща трепна:

 

— Машенка… мога да обясня…

 

И обясни.

 

Дима доплатил за своите деца. Те вече били настроени. А Маша имала финансови трудности — не искали да я „поставят в неудобно положение“.

 

Маша се засмя сухо.

 

— Мамо, а ако аз можех да намеря пари?

— Моля те, не се обиждай… Просто така се получи…

 

Но в тази нощ Маша не спа. И в тъмното, загледана в тавана, тя разбра:

не просто е обидена. Не просто е унизена.

 

Тя е готова да направи нещо, което промени всичко.

 

И тази мисъл беше по-силна от болката.

 

*

Маша усети как в нея се надига онази забравена твърдост – същата, която се появява у човек, когото твърде дълго са поставяли в ъгъла, докато един ден не осъзнае, че е време да излезе на светло и да заеме мястото си.

 

Тя работеше вечер, нощем, сутрин преди работа. Домът се превърна в бойно поле между умората и решимостта, но всеки път, когато пръстите ѝ отказваха да печатат, тя си представяше как Алиса стои на брега, вдишва соления въздух и за първи път вижда хоризонта – истинския, а не този от учебниците. Това беше достатъчно, за да продължи.

 

След две безкрайни седмици в сметката ѝ имаше достатъчно пари за пътуване до морето. Нека да не е луксозно, нека да не е Сочи, както беше казала на майка си… но море си е море.

 

Маша тайно купи билетите, докато Алиса беше на училище. Избра уютен малък пансион, прост, но на пет минути от плажа. Резервира стаята. Купи на дъщеря си нов бански – яркосин, като летното небе. Гледаше го и тихо заплака. Не от обида – тя отдавна беше изгоряла. А от това, че успя. Сама.

 

В събота сутрин Маша събуди Алиса по-рано от обикновено.

 

— Скъпа, приготви си раницата. Тръгваме.

— Къде? — очите на момичето се разшириха.

— На море.

 

Алиса застина, сякаш не вярваше.

 

— Истина ли?

— Истина — усмихна се Маша. — Само ти и аз. Нашето собствено пътешествие.

 

Алиса се хвърли на врата ѝ и я прегърна силно. Това струваше всички безсънни нощи.

 

Пътуването мина леко. Маша не помнеше кога за последно се беше чувствала толкова жива. Алиса се смееше, тичаше по пясъка, събираше миди. Беше истинско, чисто детско щастие.

 

Една вечер, докато седяха на брега и гледаха как слънцето докосва водата, момичето тихо каза:

 

— Мамо, благодаря ти, че не ме забрави.

 

Тези думи я прободоха — твърде точно попаднаха в стара, боляща рана. Но Маша не го показа. Просто я прегърна.

 

— Никога няма да те забравя. Ти си моето семейство.

 

Родителите ѝ се върнаха от Анапа ден след като Маша и Алиса отлетяха към морето. Научиха за пътуването не веднага — Маша беше изключила телефона, позволила си за пръв път от години да не мисли за ничии очаквания.

*

Когато го включи след три дни, съобщенията заваляха — от майка ѝ, от баща ѝ, от брат ѝ, дори от снаха ѝ. Но Маша ги четеше със странен вътрешен покой.

 

„Трябваше да предупредиш!“

„Ние се тревожихме!“

„Защо го скри от нас?“

 

Тя дълго гледа екрана. Вече не ѝ трябваше ничие одобрение.

 

Отговори кратко:

 

„Направих за дъщеря си това, което трябваше. Тя заслужаваше този отдих. И аз също.“

 

Когато се прибраха, в дома все още миришеше на море. Алиса подреждаше мидите на масата, даваше имена на всяка.

 

— Мамо — каза тя — нека всяко лято пътуваме някъде двете?

*

Маша погледна през прозореца към вечерния светъл въздух и разбра, че за първи път от много време не се страхува от бъдещето.

 

— Нека — каза тя. — Обещавам ти.

 

И това не беше просто обещание. Това беше новият им живот — там, където никой вече няма да дели децата на „първи“ и „втори“ сорт. Там, където две силни вселени — майка и дъщеря — най-накрая започват да се въртят около собствените си мечти.