Не ми трябва дете от една сива мишка“, хвърли той, подавайки ѝ парите. Съдбата му беше приготвила страшен урок

 

Вечерният въздух беше хладен и влажен, но вътре в скъпия автомобил се носеше мирис на нагрята кожа и скъпия парфюм на Александер. Хелена седеше на предната седалка, стискайки чантичката си, и усещаше как в гърдите ѝ се надига необяснима тревога. Александер мълча почти през целия път, а когато спряха на пустинната крайбрежна алея, той се обърна към нея с хладна, хищническа усмивка.

 

— Е, Хелена, това е всичко. Нашите, така да се каже, забавления приключиха — гласът му беше странно равен, напълно лишен от емоции.

 

Хелена примигна объркано. Не разбираше. Това трябваше да е някаква жестока, глупава шега. Само вчера бяха обсъждали как ще прекарат уикенда, той ѝ беше обещал да я запознае с приятелите си от яхт клуба.

 

— Алекс, за какво говориш? Не разбирам… шегуваш се, нали? — гласът ѝ потрепери.

 

Усмивката му се разшири, но очите му останаха ледени.

 

— Каква шега? На глупак ли ме мислиш? — наведе се по-близо до нея и от погледа му я обзе истински страх. — Или си помисли, че няма да се усетя какво си намислила? Реши, че ако забременееш, ще хукна с теб право към гражданското? Наивница.

 

Светът на Хелена не просто се разклати — той се разпадна на хиляди остри парчета, които се забиха право в сърцето ѝ. Не достигаше въздух. Обвинението беше толкова чудовищно и толкова несправедливо, че тя не успя да произнесе нито една дума.

*

— Не… не е така… — прошепна накрая тя и сълзите потекоха по лицето ѝ, замъглявайки светлините на нощния град. — Това беше случайно… Бог ни даде това дете, Алекс! Как можеш да мислиш така?

 

— Не намесвай Бог, — грубо я прекъсна той. — С боговете се разправяй сама. Аз ти казах ясно: това не ми трябва.

 

Той се облегна назад и я измери презрително от глава до пети.

 

— Ти наистина ли си мислеше, че аз, Александер фон Хартман, ще се оженя за теб? За една безлична сянка от твоето провинциално блато? Не ми трябва дете от… такава като теб. Разбра ли?

 

Тези думи бяха по-страшни от плесница. Те убиваха, изгаряха отвътре всичко живо. А той, сякаш завършваше екзекуция, небрежно извади от жабката бял плик и го хвърли в скута ѝ.

 

— Тук са парите. За аборта и за билета обратно, в твоето село. Не искам повече да те виждам. И не смей да ми се обаждаш.

 

Вратата се хлопна. Гумите изсвириха. Миг по-късно на крайбрежната алея останаха само ехото от отдалечаващия се двигател и Хелена — сама, съсипана, унизена, държаща в ръцете си цената на предателството.

 

Времето спря. Хелена седеше на студена пейка, без да усеща нито пронизващия вятър, нито трескавото треперене на тялото си. Тя не плачеше — сълзите бяха свършили там, в колата. Вътре имаше само празнота, която звънеше болезнено. Ръцете ѝ, сякаш не бяха нейни, отвориха плика. Вътре имаше спретната пачка нови банкноти. Той всичко беше планирал предварително. Тази мисъл я проряза отново. Той не се беше колебал. Просто беше я изтрил от живота си като досадна грешка и дори беше определил цената ѝ в чужда валута.

 

— Госпожице, добре ли сте?

 

Тя трепна и вдигна глава. До нея стоеше мъж на средна възраст със строг шлифер и куфарче в ръка. Лицето му с грижливо оформена брада и очила с тънка рамка ѝ се стори смътно познато. Той я гледаше с неподправено безпокойство.

 

— Извинете, вие не сте ли Хелена? От филологическия? Аз съм Николя Дюбоа, водех ви световна литература миналия семестър.

 

Тя не го позна веднага. Лицето на преподавателя, толкова познато зад катедрата, тук, в полумрака на нощната алея, изглеждаше различно. Но спокойният му, съпричастен глас бавно започна да я изважда от вцепенението.

 

— Господин Дюбоа… — прошепна тя и устните ѝ отново затрепериха.

 

Той седна до нея, но на почтително разстояние.

 

— Връщах се от късна среща и ви видях да седите тук сама. Вече е късно, метрото скоро ще затвори. Вие живеете в другия край на града, ако не се лъжа? Елате у мен — живея в съседния вход. Ще изпиете горещ чай, ще се сгреете, а сутринта ще решите какво да правите. Не е редно да оставате навън в такова състояние.

 

Хелена нямаше нито сили, нито желание да спори, дори да мисли. Тя беше сломена, а внезапното участие на почти непознат човек ѝ се стори като спасителен пояс за давещ се. Тя мълчаливо кимна. Той разбра безмълвното ѝ съгласие, внимателно я хвана под лакътя и ѝ помогна да стане. Опирайки се на ръката му като на единствената сигурна опора в рухналия ѝ свят, Хелена покорно го последва в тъмнината на уличката — далеч от мястото на унижението си.

 

Апартаментът на Николя Дюбоа беше пълната противоположност на студения, минималистичен лофт на Александер. Тук царяха покой и хармония. Високи лавици с книги до самия таван, старинно бюро под зелена лампа, меката светлина на лампион, осветяваща уютно кресло и купчина списания върху масичката. Ухаеше на дърво, стари книги и запарен чай.

 

— Заповядайте, не се притеснявайте, — каза Николя, помагайки ѝ да съблече палтото си. — Водя ергенски живот, но се старая да поддържам ред. Когато в дома има уют, самотата не се усеща толкова болезнено.

*

Тези прости и точни думи докоснаха жива струна в душата на Хелена. Сълзите, които тя мислеше, че са се изчерпали завинаги, отново се появиха. Той се направи, че не забелязва, и се върна от кухнята с две чаши димящ чай с маточина.

 

На този чай, в атмосферата на тиха, интелигентна съпричастност, Хелена неусетно му разказа всичко. За наивната си любов, за бременността, за жестоките думи на Александер и за плика с парите, който все още я изгаряше през чантата. Николя слушаше мълчаливо, без осъждане, без жал — само с дълбоко човешко разбиране.

 

Когато разказът ѝ свърши, той тихо каза:

 

— Трябва да си починете. И не само вие, — тактично кимна към корема ѝ. — Влезте в спалнята, има чисто бельо. Аз ще спя на дивана. Не възразявайте. Сега ви трябва спокойствие.

 

Сутринта я посрещна с мирис на прясно кафе и омлет. Хелена се чувстваше малко по-отпочинала, но напълно изгубена. Тя не знаеше какво да прави по-нататък. И тогава Николя ѝ направи най-неочакваното предложение в живота ѝ…

 

Той с мъка се изправи, притискайки длан към корема си. Болката се надигаше на вълни, студена пот избиваше по слепоочията му. Пред очите му се размазаха цифрите на мониторите, графиките на сделките, лицата на подчинените — всичко се сля в едно сиво петно. Той натисна бутона за повикване.

 

— Мартин! — пресипнало извика той към секретаря. — Лекар. Веднага.

 

Четиридесет минути по-късно вече го превозваха в частна клиника, където не задават излишни въпроси и не изнасят морални поучения — само взимат подписи и пари. Но дори там, сред стерилните стени и миризмата на антисептик, Александер за пръв път истински се уплаши. Болката вече не просто режеше — тя го разкъсваше отвътре като хищник, добрал се до плячката си.

 

— Господин Хартман — каза лекарят, висок мъж с уморени очи, — доиграхте се. Перфорация на язвата. Спешна операция. Ако бяхте закъснели още два часа… можеше изобщо да не стигнете дотук.

 

— Аз… ще умра ли? — глухо попита Александер.

 

Лекарят го погледна внимателно.

 

— Ще направим всичко по силите си. Но никой не дава гаранции.

*

Преди да го откарат в операционната, той изведнъж ясно осъзна една ужасяваща истина: ако умре — до него няма да има нито един човек, който да заплаче истински. Нито съпруга. Нито дете. Нито приятел. Само адвокати, партньори и студени документи за наследство.

 

Събуди се в интензивното. В главата му бучеше, тялото му беше чуждо и тежко. Опита се да се помръдне — болката веднага му отвърна с тъп удар. Над него се наведе медицинска сестра.

 

— Спокойно, вече сте в съзнание. Операцията мина успешно. Имахте късмет.

 

„Късмет“, отекна вътре в него. Не се чувстваше късметлия. Чувстваше се празен както никога.

 

След няколко дни го преместиха в обикновена стая. И точно там го настигна миналото.

 

Почукаха тихо, почти плахо.

 

— Влезте — уморено каза той.

 

Вратата се отвори и на прага стоеше висок млад мъж, около двадесет и пет годишен. Широки рамене, спокоен поглед, уверена стойка. Той гледаше право към Александер — без страх, без раболепие, със странна смесица от сдържаност и вътрешна сила, която необяснимо го прониза.

 

— Вие ли сте Александер фон Хартман? — попита той.

 

— Да. А ти кой си?

 

Младежът пое дълбоко въздух.

 

— Казвам се Лукас. Лукас Дюбоа. Аз съм вашият син.

 

Светът отново се пропука. Но този път — глухо и без остри ръбове. Не отвън, а вътре.

 

— Глупости… — прошепна Александер. — Нямам деца.

*

— Имате — спокойно отвърна Лукас. — Просто сте забравили. Или сте избрали да забравите.

 

В стаята влезе жена. С прошарена коса, фини бръчки около очите, но със същата осанка, със същия поглед. Той я позна веднага. Дори след четвърт век.

 

Хелена.

 

Тя го гледаше дълго. Без омраза. Без гняв. Само с тиха, зряла тъга.

 

— Здравей, Алекс — каза тя. — Или сега трябва да те наричам господин Хартман?

 

Той се опита да каже нещо — и не успя. Гърлото му се сви така, сякаш думите, хвърлени някога на крайбрежната алея, отново го задушаваха.

 

— Как… как ме намерихте? — изстена той.

 

— Ти си твърде забележим — отвърна спокойно Хелена. — Когато човек строи кули до небето, всички го виждат. А когато пада — още повече.

 

Лукас пристъпи напред.

 

— Не съм дошъл за пари. Аз имам баща. Истински. Този, който ме учеше да карам колело, който стоеше буден до мен нощем, когато имах температура, който винаги вярваше в мен.

 

Той замълча за миг.

 

— Но смятах за неправилно да не знаете, че тогава с думите си убихте не само майка ми. Убихте себе си. Просто го разтеглихте във времето за двадесет и пет години.

 

Хелена се приближи.

 

— Отдавна съм ти простила, Алекс. Не заради теб — заради себе си. И заради него — тя кимна към Лукас. — И заради нашата дъщеря. Емма учи медицина. Иронично, нали?

 

Пръстите му трепереха.

 

— А… Николя?

 

— Почина преди три години — тихо каза тя. — Сърцето му. Бързо. Без мъки. Замина си като щастлив човек. Обичан. И нужен.

 

Тези думи го удариха по-силно от всяка присъда.

*

— Защо дойдохте? — пресипнало попита той.

 

Лукас го погледна право в очите.

 

— За да оживеете. Не като милиардер. А като човек. Защото баща ми ме научи, че дори и най-счупените хора не бива да се изоставят напълно.

 

В онзи ден той заплака за първи път от много години. Не истерично. Тихо. Истински.

 

Измина една година.

 

Александер продаде част от бизнеса си, напусна борда на директорите, запази си само дял и спокоен доход. Премести се в малка къща край морето. Там, където вечер въздухът мирише на сол и вятър, а не на пари.

 

Лукас идваше често. Те се учеха да се опознават наново. Бавно. Внимателно. Без гръмки думи. Без претенции.

 

Понякога идваше и Хелена. Разхождаха се мълчаливо, седяха до водата. Миналото вече не изгаряше — само напомняше колко жестока може да бъде цената на гордостта.

 

И когато веднъж, седейки на терасата, Александер каза:

 

— Аз бях чудовище…

 

Хелена спокойно отвърна:

*

— Не. Ти беше празен. А това е много по-страшно.

 

Той живя още седем години.

 

На погребението му нямаше партньори и политици. Имаше Лукас, Емма, Хелена — и морето. Само морето.

 

И може би точно тогава той за първи път в живота си наистина не беше сам.