— Не си ли се уредил твърде добре, скъпи мой?! Заплатата си ще харчиш за майка си и сестра си, а ще живееш за моя сметка в моята…

 

Оливия седеше на кухненската маса, вперила поглед в екрана на лаптопа, и усещаше как вътре в нея бавно, но неотвратимо се надига вълна от ярост. Пред очите ѝ премигваха цифри — банкови извлечения, касови бележки, преводи. Втори час тя методично нанасяше данните в таблица и картината ставаше все по-мрачна.

 

Март — двадесет и пет хиляди за Софи. Април — тридесет хиляди за майката на Марк за прегледи и лекарства. Май — петнадесет хиляди за Софи за нов телефон, още двадесет — отново за майката. Юни…

 

Пръстите ѝ замръзнаха над клавиатурата. Юни — четиридесет хиляди. Четиридесет хиляди за сестрата на съпруга ѝ за някакви курсове. Оливия затвори очи, опитвайки се да се овладее. Вдишване — издишване. Не помогна.

 

Навън ситно ръмеше октомврийски дъжд, по стъклото се стичаха сиви струи, размивайки светлините на вечерния град. Апартаментът — нейният апартамент, купен със собствени пари още преди брака — сега ѝ изглеждаше не уютно гнездо, а капан, в който сама се беше вкарала.

 

Марк трябваше да се върне от работа след час. Оливия погледна крайната сума в долната част на таблицата и усети как дъхът ѝ секва. За последните шест месеца съпругът ѝ беше изпратил на семейството си почти двеста и петдесет хиляди. А официалната му заплата след всички удръжки беше шестдесет хиляди. Преди имаше бонуси, премии — носеше у дома и сто и шестдесет, и двеста. Тогава това не изглеждаше катастрофа. Но през последните осем месеца компанията преживяваше труден период, премиите изчезнаха, а помощта за близките — не.

*

Това означаваше, че за общия им живот от неговите пари оставаха най-много десет–петнадесет хиляди на месец. Храната — да, той купуваше храна. Понякога. Когато тя го молеше. А всичко останало? Сметките, ремонтът, дрехите, препаратите, мебелите, дори тези проклети крушки — всичко беше за нейна сметка.

 

Оливия стана и се приближи до прозореца. Отражението ѝ в тъмното стъкло изглеждаше чуждо — бледо лице, резки гънки около устните, напрегнати рамене. Кога успя да остарее така? Тридесет и две години, а изглеждаше на четиридесет.

 

Те се ожениха преди четири години. Марк тогава работеше като търговски мениджър в голяма IT-компания, печелеше добре, беше обаятелен, внимателен. Оливия сама предложи да се премести при нея — двустаен апартамент в хубав квартал, защо да наемат или да теглят кредит? Той прие с благодарност. Тогава това изглеждаше разумно.

 

*

Тя затвори лаптопа с рязко, почти гневно движение. Сърцето ѝ биеше някъде в гърлото, дланите ѝ бяха студени. Оливия тежко се отпусна обратно на стола и се загледа в една точка на стената. Един час. Имаше само един час, преди Марк да влезе през тази врата. Един единствен час, за да не се откаже. Да не се уплаши.

 

Чаят отдавна бе изстинал, тя дори не бе отпила. Мислите ѝ се блъскаха като птици, хванати в клетка: припомняше си стари разговори, неговите обещания, нейните плахи молби „да намали преводите“, а неговото неизменно: „Но това е мама… това е Софи… как да им откажа?“ Тя можеше. Той — не.

 

Заключалката щракна.

 

Оливия дори не подскочи. Беше чула стъпките му още в коридора — научи се да ги разпознава през годините. Марк влезе уморен, с чанта през рамо и обичайната мека усмивка.

 

— Привет — каза той, целувайки я по слепоочието. — Има ли вечеря?

 

Тя бавно се обърна към него.

 

— Трябва да поговорим.

 

Той замръзна на половин крачка, сякаш се бе ударил в невидима стена.

 

— Нещо се е случило?

 

— Да. Случило се е, Марк. И не днес.

 

Тя взе лаптопа и го обърна към него. Таблицата със цифрите светеше студено и безпощадно. Той погледна бегло, сякаш се надяваше да е някаква работна глупост, после се вгледа по-внимателно. Усмивката бавно изчезна от лицето му.

 

— Ти всичко това… пресметна?

 

— Втори час — отвърна спокойно Оливия. Това спокойствие я плашеше повече от яростта. — Половин година. Почти двеста петдесет хиляди. Майка ти, Софи, курсове, телефони, изследвания. Всичко — ти.

 

Марк остави тежко чантата на пода.

 

— Ти знаеше, че помагам на семейството си.

 

— Знаех. — Тя кимна. — Не знаех мащаба. И не знаех, че ще плащам аз.

*

Той прекара ръка по лицето си и седна срещу нея.

 

— Олли… преувеличаваш. Купувам храна. Понякога.

 

— Понякога — повтори тя тихо. — А сметките? Ремонтът в банята? Новата пералня? Дори твоето яке купих с моите пари. Както и този лаптоп, от който гледаш собствените си преводи.

 

Той стисна устни.

 

— Ти печелиш повече…

 

— Значи трябва да дърпам всичко сама? — гласът ѝ се пречупи и спокойствието се разби като стъкло. — Ние семейство ли сме или какво? Живееш в моя апартамент, ядеш моята храна, спиш в нашето легло, а парите си даваш там, където дори не ги интересува за чия сметка е тази щедрост?!

 

— Не говори така за майка ми! — избухна Марк.

 

— А ти не ме превръщай в банкомат! — извика тя в отговор.

 

Между тях падна тежка, лепкава тишина. Марк гледаше в пода като провинило се дете.

 

— Не исках да стане така… — промълви той. — Първо беше лечението на мама, после Софи поиска помощ, после още… Мислех, че ще се справим.

 

— Щяхме, ако беше говорил с мен — отвърна тихо Оливия. — Ако питаше. Ако осъзнаваше, че имаме общ живот, не само опашка от чужди проблеми.

 

Той повдигна поглед.

 

— Какво предлагаш?

 

Тя пое дълбоко дъх.

 

— Или живеем като семейство — с общ бюджет, договорки и граници. Или като съседи — всеки плаща за себе си. Или… — тя преглътна, — или изобщо не живеем заедно.

 

Марк пребледня.

 

— Гониш ли ме?

 

— Давам избор — каза твърдо тя.

 

Той дълго мълча. После се изправи малко.

*

— Добре. Общ бюджет. Половината за дома, половината — свободно. На мама ще пращам по-малко. Само от моята част.

 

Тя се вгледа в него, сякаш го вижда за първи път.

 

— Разбираш, че ако се повтори — няма да говорим повече?

 

— Разбирам. — Той кимна. — И… съжалявам.

 

„Съжалявам“ прозвуча истинско — без оправдания.

 

Оливия бавно издиша. Напрежението не изчезна, но вече не беше непоносимо.

 

— Започваме от утре — каза тя. — Да вечеряме. Засега — заедно.

 

Той се усмихна предпазливо.

 

— Добре.

 

По-късно, в тъмното, слушайки равномерното му дишане, Оливия гледаше в тавана. Не знаеше дали това е начало на спасение или на раздяла. Но днес тя не преглътна, не отстъпи, не се преструва.

 

И това бе достатъчно, за да заспи спокойно.