В ординаторската миришеше на силно кафе и умора. Нина Лоран, едра медицинска сестра в предпенсионна възраст с вечно строго изражение, бавно разбъркваше захарта в чашката си.

 

— Десет години в хирургията и такова чудо не съм виждала — промърмори тя, без да се обръща към някого конкретно. — Лекар да идва на работа с детето си.

 

Младата София, едва година след училище, въздъхна съчувствено.

 

— А къде да го остави, Нина? Клара… нали знаете… просто си събра багажа и си тръгна. Казват, при някакъв човек. А малката Емилия остава сама. Лукас направо се съсипва.

 

— Съсипва се той… — изсмя се сухо Нина, но в гласа ѝ нямаше осъждане, а горчива тъга. — Голям талант, златни ръце, а в живота такава бъркотия. Вече седмици наред идва с дъщеря си. Добре, че поне детето е тихо.

*

И двете замълчаха, мислейки за хирурга Лукас. Името му се споменаваше често в болницата, още повече след като пое почти безнадежден случай — пациентката от седма стая.

 

— А милионерката как е? Все същото ли? — прошепна София.

 

— Същото. Състояние стабилно тежко. Марго… красиво име. И самата тя била много красива жена. Доведоха я след нападение. Нашите светила само вдигнаха ръце, но Лукас се вкопчи. Спаси я. Сега не се отделя от нея, все се надява, че ще излезе от комата.

 

София надникна в коридора. В малкия детски кът до сестринския пост седеше момиченце с тъмни плитки. То внимателно оцветяваше рисунка, без да обръща внимание на болничната суета.

 

— Емилия е истински ангел. Толкова е възпитана, никому не пречи. Направо боли сърцето като я гледам.

 

— А съпругът на Марго? — попита Нина. — Антоан. Идва, поседи десетина минути с каменно лице и си тръгва. По-млад бил от нея, казват. Нищо повече не знаем. Странен тип.

 

В този момент вратата се отвори и на прага се появи висок, изморен мъж в бяла престилка — Лукас.

 

— Нина, София, пригответе се. Имам чувството, че при нашата пациентка в седма стая се появява положителна динамика.

 

Детският кът беше разположен в ниша, от която се виждаше почти целият коридор, но самата ниша не се забелязваше веднага. Емилия седеше на малкото столче и оцветяваше принцеса в лилава рокля, когато до нея се отпусна на пейката мъж. Тя вече го беше виждала — това беше чичото, който идваше при спящата леля. Той извади телефона си.

 

— Колко още трябва да чакам?! — изсъска той. — Не плащам, за да може този… недоносен доктор да прави експерименти върху нея! Тя трябваше… каквото и да е, направи нещо!

 

Емилия потрепери от гнева в гласа му. Не разбра всички думи, но знаеше, че този чичо говори лошо за баща ѝ. За баща ѝ, който спасява хора. Стана ѝ обидно и страшно. Мъжът рязко се изправи и бързо си тръгна.

 

Малко по-късно, когато сестрите бяха заети, Емилия се приближи на пръсти до леко открехнатата врата на стая номер седем. Беше любопитна да види жената, заради която злият чичо се беше карал с баща ѝ. Жената на леглото беше много бледа, покрита с кабели и апаратура, но на Емилия ѝ се стори, че просто спи. Както мама, когато беше много изморена.

*

— Емилия, тук не може, мила — каза тихо зад нея сестра София и я върна в детския кът.

 

А през това време Марго се бореше в лепкава, тъмна, безплътна пропаст. Не чувстваше тялото си, не знаеше къде е. Имаше само страх и самота. Къде беше Антоан? Къде беше любимият ѝ мъж, обещал да бъде винаги до нея? Защо не държеше ръката ѝ, не я викаше, не ѝ помагаше да се измъкне от този кошмар?

 

Тя го зовеше мислено, но отговор нямаше. И изведнъж през мрака се промъкнаха звуци. Първо далечни, неясни. После два гласа — спокоен женски и детски, тънък като звънче. Дете. Наблизо имаше дете.

 

Тази мисъл се превърна в спасителен маяк. Ако тук има деца — значи мястото не е смърт. Значи е живот. Тя трябваше да се върне. Заради този глас, заради този знак.

 

Марго събра остатъците си от воля, цялата ярост и жажда за живот — и се хвърли към далечния звук. Остра болка прониза тялото ѝ, светлина я удари в очите. Тя ги отвори и видя над себе си размазани фигури в бели престилки. Хората се раздвижиха, заговориха.

 

Тя се беше върнала.

 

Когато съзнанието ѝ се проясни напълно, до нея седеше умореният лекар.

 

— Марго, чувате ли ме? — гласът му беше дълбок и спокоен. — Казвам се Лукас. В болница сте.

 

— Какво… се случи? — прошепна тя.

 

— Бяхте в безсъзнание почти три седмици. Тежка черепно-мозъчна травма. Спомняте ли си нещо?

 

Три седмици. Мисълта я порази.

 

— Помня, че слязох от колата. До нашия дом. И това е всичко.

 

Скоро влезе Антоан. Тя го чакаше като спасение. Но това, което последва, я смрази. Той не я прегърна, не я целуна. Само докосна рамото ѝ, сякаш бяха познати, не съпрузи.

 

— Е, събуди се. Лекарите казват, че се подобряваш.

 

— Антоан… толкова се уплаших… — започна тя, но той я прекъсна:

 

— Имам важен разговор. Една минута.

 

Излезе, говори няколко фрази и се върна.

 

— Марго, трябва да тръгвам, бизнесът не чака. Под наблюдение си. Ще мина по-късно.

 

И си тръгна.

 

Марго гледаше вратата с ледено чувство. Не беше до нея, когато умираше. Не се зарадва, че е оживяла. Нямаше нежност. Нямаше любов. Само безразличие.

 

И тогава я прониза нова мисъл: защо лежеше в обикновена общинска болница? С техните средства тя трябваше да е в най-добрата частна клиника. Нещо беше ужасно нередно.

*

И именно тогава се появи спомен — детски глас:

„Аз на мястото на тази леля бих се преструвала, че съм умряла, за да видя какъв е мъжът ѝ наистина.“

 

Марго натисна бутона за сестра. Когато Лукас влезе, тя го погледна твърдо.

 

— Докторе… имам необичайна молба. Искам да кажете на мъжа ми… че съм умряла.

 

Лукас стоеше до леглото на Марго, без да откъсва поглед от нея. Тишината между тях беше тежка, плътна, като въздух пред буря.

 

— Разбирате ли, че ме молите да участвам в измама? — каза тихо той. — Това може да разруши животи. Вашия. Моя. На съпруга ви.

 

— А моят живот нима не е вече разрушен? — отвърна Марго също тихо. — Събудих се и видях, че никому не съм нужна. Дори на собствения си мъж. Аз почти умрях, а той… само проверява дали бизнесът му е в ред.

 

Лукас стисна зъби.

 

— Ако грешите…

 

— Ако греша, първа ще падна на колене пред него и ще поискам прошка, — каза твърдо тя. — Но ако не… трябва да знам истината. Моля ви.

 

Той мълча дълго. После бавно кимна.

 

— Добре. Но при едно условие. Щом видя, че ситуа­цията излиза извън контрол — всичко приключва.

 

Марго затвори очи. Сълза се плъзна по бузата ѝ.

 

— Благодаря…

*

Два часа по-късно Антоан беше повикан в ординаторската.

 

Той влезе уверено, бързо, както човек, свикнал да получава лоши новини, но не и да ги преживява. Лукас стана и го посрещна.

 

— Господин Бове… много съжалявам.

 

Антоан застина.

 

— Какво?

 

— Направихме всичко възможно. Но травмата се оказа несъвместима с живота. Марго почина преди двадесет минути.

 

Антоан мълча.

 

Секунда. Две. Три.

 

После бавно издиша.

 

— Разбирам, — каза той равнодушно. — Кога мога да взема тялото?

 

Вътре в Лукаса нещо се скъса.

 

— Да ви донеса вода?

 

— Не. Имам среща с инвеститори. Не мога да се бавя.

 

Той се обърна към вратата.

 

И тогава зад него се чу тънко детско гласче:

 

— Чичо… няма ли да плачете?

 

Антоан рязко се обърна. В коридора стоеше Емилия с тетрадка в ръце. Големите ѝ тъмни очи го гледаха пряко и спокойно.

*

— Тя умря. Когато татко умря, мама плака цяла нощ.

 

Лицето на Антоан трепна.

 

— Иди при сестрата си, момиче.

 

Той излезе.

 

А Лукас гледаше Емилия така, сякаш я вижда за първи път.

 

— Еми… иди при София, добре?

 

Тя кимна и се отдалечи.

 

Марго, скрита зад вратата на реанимацията, чуваше всичко. Всяка дума попадаше точно в сърцето. Нямаше вик. Нямаше сълзи. Нямаше дори объркване. Само студ. Само нетърпение. Само облекчение.

 

Тя покри лицето си с ръце.

 

— Всичко… — прошепна. — Всичко ми е ясно…

 

Погребението беше организирано прекалено бързо. Сякаш твърде бързо. Антоан подписваше документи, говореше по телефона, раздаваше указания така, сякаш уреждаше закриване на неуспешен проект.

 

Но допусна грешка.

 

Усмихваше се.

 

Късо. Нервно. Освободено.

 

А вечерта, благодарение на записите, които Лукас получи от охраната, Марго видя останалото.

 

На кадрите Антоан влизаше в частен офис. Там го чакаше мъжът, който крещеше в коридора онзи ден.

 

— Всичко ли мина? — попита той.

 

— Да. Лекарите приключиха въпроса.

 

— А застраховката?

*

Усмивка.

 

— Утре е по сметките. Милиони, Марсел. Милиони.

 

Марго се вкамени.

 

— Той е поръчал смъртта ми… — издиша тя. — А като не е успял — решил да довърши всичко с документи…

 

— Нападението е било организирано, — мрачно каза Лукас. — Вече е доказано. Полицията пое случая.

 

Марго притвори очи.

 

— Значи… всичко е истина.

 

На следващия ден Антоан беше арестуван при опит да напусне страната.

 

След три дни Марго стана на крака. Слаба, бледа, но жива.

 

Когато излезе в коридора, Емилия седеше в своя ъгъл.

 

— Лельо… — каза момичето тихо. — Нали бяхте умряла…

 

Марго клекна и я прегърна.

 

— Бях много болна. Но ти ме извика.

 

— Знаех, че не сте истински умряла.

 

Марго се засмя през сълзи.

 

— Умница си…

 

Месец по-късно тя беше изписана. Без съпруг. Без минало. Без илюзии.

*

Антоан получи присъда. Оказа се, че бизнесът му е бил изграден върху измами и фиктивни фирми. А нейните пари е харчел, подготвяйки бягство.

 

— Спечелихте живота си, — каза Лукас в деня на изписването.

 

— Не… аз го върнах, — отговори Марго.

 

Тя си тръгна. На собствен ход. С ясни очи.

 

Лукас се върна в ординаторската. Там миришеше на кафе и спокойствие.

 

— Е, герой, — усмихна се Нина. — Пак направи чудо.

 

Той погледна към коридора, където Емилия рисуваше слънце.

 

— Не. Просто позволих истината да стигне докрай.

 

И сега тя живееше.

 

Наистина.