— Милиони за операцията? А къде беше тогава вашето „сама си виновна“ и „издръжаница“? Сега изведнъж станах „родна душа“? Колко удобно!

 

В онзи ден, когато Камилла внимателно отвори каталога с тапети, тя дори не можеше да си представи, че едно безобидно предложение ще се превърне в домашна буря. Момичето гледаше страницата с меките, почти бели нюанси и си мечтаеше: да стане поне малко по-светло в мрачния коридор.

 

— Марианна Емилиевна, може би да пробваме тези? — каза тя спокойно, посочвайки образеца. — Оптически разширяват пространството.

 

Свекърва ѝ вдигна поглед от плетивото и я погледна така, сякаш пред нея стоеше не член на семейството, а натрапник, нарушил личната ѝ територия.

 

— В ума ли си? — произнесе студено тя. — Това е апартаментът на моя син, а не твоят. И никой не ти е давал право да се изказваш.

 

Камилла стисна каталога толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ побеляха. Опита се да се усмихне, но устните ѝ трепереха.

 

— Просто предложих. С Маттео мислехме…

 

— Мислели сте?! — свекърва ѝ я прекъсна рязко. — А кой ви е питал? Маттео! Кажи на жена си да си знае мястото!

*

Маттео седеше на дивана, втренчен в телефона, като че ли това, което се случва, няма нищо общо с него.

 

— Мамо, прави както искаш. На мен ми е все едно, — измърмори той, без да вдигне очи.

 

Камилла го погледна — и в гърдите ѝ нещо се скъса. Искаше ѝ се да закрещи, но буца в гърлото не ѝ позволи.

 

— Аз също живея тук, — каза тихо тя. — Може би и моето мнение има значение?

 

Марианна Емилиевна се изправи, изпъвайки рамене като генерал пред битка.

 

— Живееш? Ти просто си се намърдала тук! Без зестра, без истинска работа. И имаш наглостта да ми противоречиш!

 

Камилла се обърна към прозореца, скривайки треперещите си ръце.

 

— Уча. И работя допълнително.

 

— Работиш допълнително! — свекърва ѝ се изсмя високо, зло. — Стотинки изкарваш, а живееш на гърба на моя син. И още имаш мнение!

 

Камилла затвори очи. Гордостта ѝ се топеше като сняг под дъжда.

 

— Маттео, — каза майка му, — обясни ѝ, че в тази къща аз решавам.

 

— Е, мамо… — започна неуверено той.

 

— Без „е, мамо“! — прекъсна го тя. — Апартаментът е купен с мои пари. Ремонтът аз съм го плащала. Значи ще бъде така, както аз кажа.

 

Камилла се обърна към нея. Бузите ѝ горяха, но сълзи нямаше.

 

— Просто исках да направя по-уютно.

 

— По-уютно? — свекърва ѝ се усмихна пренебрежително. — Това не е твоят дом, момиче. Това е домът на моя син. И докато аз съм жива — тук всичко ще е по моите правила.

 

Маттео стана и тръгна към вратата.

 

— Накъде? — извика майка му след него.

 

— Няма хляб. До магазина, — промърмори той и излезе, без да погледне Камилла.

 

Вратата хлопна. Останаха само две жени — едната властна, другата кротка, но с упорита искра в погледа.

*

— Запомни, — каза свекърва ѝ с ледено спокойствие, — ти си тук временно. До първия скандал. До първата грешка. Маттео се ожени от наивност — аз ще го поправя.

 

— Защо сте така с мен? Какво съм ви направила? — попита Камилла с треперещ глас.

 

— Разруши живота на сина ми! Мислеше да присвоиш апартамента? Няма да стане!

 

Камилла се облегна на стената. Сърцето ѝ биеше така силно, че шумът се удряше в ушите ѝ.

 

— Женихме се по любов, — прошепна тя.

 

— По любов? — свекърва ѝ присмехулно хръмка. — Реши да излезеш на чужд гръб. А апартаментът е мой! На името на сина ми е, но е мой!

 

Камилла си захапа устната, усети вкус на кръв. Но сълзи не показа.

 

— Опитвам се. Готвя, чистя, помагам.

 

— Това е просто „да си изработиш пребиваването“, — отбеляза студено Марианна Емилиевна.

 

— Като завърша, ще намеря достойна работа…

 

— Като завършиш — тогава говори! А сега — стоиш мирно. Искаш промени? Спестявай за собствен дом. Тук аз съм господарката.

 

Камилла кимна.

 

— И запомни, — добави свекърва ѝ, излизайки, — тапетите ще бъдат бордо. Със златен орнамент. Както съм решила.

 

Вратата отново се хлопна.

 

Камилла остана сама. Седна на стола, скри лицето си в ръце. Раменете ѝ трепереха, дишането ѝ се късаше, но сълзи пак нямаше. Някъде дълбоко в нея тлееше малка искра. Тя още не знаеше, че тази искра един ден ще се разгори и ще промени целия ѝ живот.

 

Дните минаваха един след друг. Животът на Камилла се превърна в поредица от дребни унижения. Сутрин започваше с нареждания на свекърва ѝ, вечер — с тежкото чувство, че ѝ е чуждо мястото тук.

 

— Камиллушка, направи ми чай.

— Камиллушка, изпери ми дрехите.

— Камиллушка, подреди хладилника.

*

Маттео все по-често мълчеше, излизаше „по работа“. Безразличието му се превърна в стена.

 

Но всичко се промени внезапно.

 

Един ден Камилла получи обаждане от непознат номер.

 

— Ало?

— Нотариус Вера-Луиза Викторовна. Трябва да дойдете. Става дума за наследството от вашата баба.

 

Камилла не вярваше на ушите си.

 

Час по-късно седеше в кабинета, а нотариусът спокойно ѝ съобщи:

 

— Вашата баба ви е оставила девет милиона осемстотин хиляди рубли.

 

Дъхът на Камилла секна. Светът около нея се размаза.

 

Когато се прибра и разказа, Марианна Емилиевна първо не повярва. После, виждайки документите, онемя.

 

От този ден всичко се промени. Същата жена, която я унижаваше, внезапно стана мила и грижовна:

 

— Мило дете, недей да се изморяваш с готвене.

— Почини си, аз ще свърша всичко.

 

Камилла мълчеше. Помнеше всяка обида, всяка дума.

 

Маттео също се промени — стана внимателен, ласкав.

 

— Може би да купим кола? — предложи той.

 

— Защо? — отговори тя спокойно. — Имам всичко.

 

Но след седмица старото се върна.

 

— Камиллушка, да обновим мебелите? — попита свекърва ѝ предпазливо.

 

— Искате — обновявайте. С вашите пари.

 

— Но ние нямаме такива средства!

 

— Ваш проблем.

 

Марианна Емилиевна пребледня.

 

— Мило дете, ние сме семейство… Как можеш да бъдеш толкова жестока?…

 

Камилла няколко дни вървеше из апартамента като сянка. Меките, внимателни фрази на свекърва ѝ започнаха да полепват по всяко нейно движение, сякаш отново и отново ѝ напомняха: „Ти си длъжна“. Старата, тежка атмосфера в дома сякаш се сгъстяваше около нея, но вече Камилла я гледаше с други очи — не с покорство, а с хладното внимание на човек, който за първи път преценява собствените си възможности.

 

Вечерта, когато Маттео заспа на дивана, тя се приближи до прозореца, опря се на перваза и дълго гледа града, в който винаги се беше чувствала чужда. Студеният вятър раздвижваше завесите, а Камилла за първи път си позволи да произнесе на глас:

*

— Повече няма да търпя.

 

Думите прозвучаха тихо, но вътре в нея сякаш нещо щракна.

 

На следващия ден тя се събуди по-рано от всички и отиде в кухнята. Тишината беше така плътна, че изглеждаше — домът слуша. Камилла отвори лаптопа и започна да търси варианти за жилище. Първоначално плахо, сякаш правеше нещо забранено. После — все по-уверено. За първи път тя правеше крачка не заради някого, а заради себе си.

 

Точно тогава я завари Марианна Емилиевна.

 

— Какво е това? — попита свекърва ѝ, навеждайки се към екрана.

 

Камилла затвори лаптопа.

 

— Моят живот. Моите планове.

 

— Ти… смяташ да се изнасяш?! — гласът стана остър, почти писклив.

 

— Да. — Камилла вдигна поглед. — Вече не съм длъжна да „изработвам престоя си“.

 

По лицето на свекърва ѝ пробяга нещо като уплаха.

 

— Но… ти си част от семейството! — произнесе тя разтревожено, почти умоляващо.

 

— Семейство? — Камилла се усмихна тихо. — Семейството не унижава. Семейството не те нарича временна. Не ти напомня всеки ден, че си никоя.

 

Точно тогава влезе Маттео, сънен и раздразнен.

 

— Какъв е този шум от сутринта?

 

Камилла се обърна към него — спокойно, без трепване.

 

— Реших да си тръгна.

 

Той премигна.

 

— Как така да си тръгнеш?

 

— От този апартамент. От този живот.

 

Изречените на глас думи вече не бяха заплаха, а факт. Камилла усети лека, почти физическа свобода върху раменете си.

 

— Ти не говориш сериозно, — измънка Маттео. — Това заради парите ли е? Или заради мама? Тя е избухлива, знаеш…

 

— Това е заради всичко, — каза Камилла. — Заради равнодушието. Заради това, че години наред живях под натиск, който ти дори не забелязваше.

 

— Но… ние… — той се оплете в думите, сякаш търсеше как да я задържи.

 

Но тя вече беше направила избора си.

*

— Донесох в този дом всичко, което можех: уважение, старание, любов. А към мен се връщаше само презрение. Не искам повече такава „любов“.

 

Марианна Емилиевна пребледня. За първи път разбра, че губи не покорна девойка, а жена, която е видяла собствената си стойност.

 

— Камилла… ти погрешно разбираш… — започна тя необичайно меко.

 

— Разбирам напълно правилно, — прекъсна я Камилла. — Просто преди ме беше страх да си го призная.

 

Тя отиде в спалнята и започна да събира вещи. Маттео стоеше на вратата — безпомощен, изгубен.

 

— Камилла… — произнесе тихо. — Може… да започнем всичко отначало?

 

Тя вдигна поглед. В очите нямаше омраза — само умора и яснота.

 

— Отначало може да започне само това, в което има уважение. А при нас то отдавна го няма. И ти го знаеш.

 

Той отвърна поглед. Значи — разбираше.

 

Два часа по-късно тя затвори вратата на мястото, където години наред беше гостенка, на която никога не позволиха да има свой дом, свои желания, свое пространство.

 

Навън миришеше на мокър асфалт. Камилла пое дълбоко въздух — и усети вкус на истинска свобода.

 

Тя извика такси и продиктува адреса на малка студио-квартира, която беше наела. Там нямаше скъпа мебелировка, нямаше „мамини правила“, нямаше нечий контрол.

 

Но имаше тишина.

 

И избор.

 

По-късно телефонът ѝ светна с ново съобщение от Маттео.

 

„Наистина ли си тръгваш? Не знам как да живея без теб. Моля те, върни се.“

 

Камилла дълго гледа екрана. После уверено написа:

 

„Не си тръгвам от теб. Тръгвам към себе си.“

 

Тя изключи телефона, остави куфара до стената и се приближи до прозореца на новото жилище.

*

Небето отвън беше тъмно, но светлините на града пулсираха като живи. Светът продължаваше — и тя вече можеше да върви с него, без страх, без унижение, без оковите на чуждите очаквания.

 

Животът ѝ започваше отначало.

 

И този път — по нейните правила.