— Е, Алекс, направо ме уби! Напълно ме срази! Да размениш Никол за такова недоразумение! Това е Мишка! Мишка, Алекс! — Томас откровено се забавляваше.

 

— Казва се Ема, между другото. Но какво ли ти обяснявам! — Алекс погледна снизходително приятеля си. — Вие, мъжете, оценявате жените като кравешки трупове! Бут, задница, виме — прости ми, Господи! А Ема има душа, интелект, ум. Това не влиза във вашата компетенция.

 

— Така, момчето ми, явно си се хванал! Страх ме е да не сбъркам, но мисля, че това е любов! — отсече Томас, имитирайки треперещ старчески глас и нагласяйки несъществуващи очила на носа си.

 

— Клоун! — усмихна се Алекс. — Завиждай мълчаливо!

*

Той беше съгласен с приятеля си: да, това наистина беше любов. Не увлечение, а точно тя — огромна, жертвена, която не е заради нещо, а въпреки всичко.

 

До двадесет и седем годишна възраст Алекс щастливо живееше без любов. Имаше увлечения, понякога дори се налагаше да играе на връзки. Но нищо сериозно. Поиграли — разделили се, и всички доволни.

 

С красивата Никол, обаче, така не стана. Алекс някак изпусна момента, когато играта на семейство започна подозрително да прилича на реален живот. Никол дори го убеди да заживеят заедно. Няколко месеца деляха един покрив. А после Никол изрече нещо, което Алекс изобщо не очакваше.

 

— Явно от теб първа стъпка няма да дочакам. Затова ще действам сама! — заяви Никол една вечер.

 

Алекс първоначално не разбра за какво става дума. Но когато Никол, театралничейки, коленичи и му подаде кадифена кутийка, той се напрегна.

 

— Предлагам да узаконим отношенията си и бла-бла-бла… Да сме заедно: в скръб и радост, със или без хрема, в богатство и финансова яма… — продължи спектакъла си Никол.

 

Алекс мълчаливо наблюдаваше.

 

— Е, какво, съгласен ли си? Можеш да ме смяташ за старомодна, но аз много искам семейство и деца! Желателно две, — завърши тя и се изправи.

 

Алекс не каза нищо. Просто не знаеше как да ѝ обясни, че не планира брак, че към децата изпитва симпатия, но само чужди и от разстояние. А от бременни жени направо се страхуваше: огромни, непредсказуеми и плачливи.

 

Точно такава беше собствената му майка, когато носеше по-малката му сестра Софи. Тогава Алекс беше на четиринадесет и искрено се възхищаваше на търпението на баща си.

 

— Татко, прости ми, но как издържаш на прищевките на мама? Ту иска диня в шест сутринта, ту плаче над сантиментален сериал, ту се кара без причина. Да не говорим, че е станала огромна като дирижабъл!

 

Баща му тогава разроши русата му коса и каза:

 

— Просто обичам майка ти. И виждам в нея скъпа за мен жена, а не скандален дирижабъл. Когато пораснеш и обикнеш — ще разбереш.

 

— Аз вече съм обичал сто пъти! — заяви Алекс. — Оливия, Тереза, а сега и Инес.

*

— Това не е любов, сине. Това са хормони и влюбване. Любовта е зряло чувство, — отговори бащата.

 

Алекс тогава дори се обиди. А после си каза: „И без това не ми трябва тази любов. Твърде много проблеми — деца, жена със странности, работа за благото на семейството… Увлечението е много по-добро“.

 

И ето че сега пред него стоеше Никол, стискайки глупавата кадифена кутийка, и чакаше отговор. Положителен. А той не можеше да го даде.

 

— Е, какво толкова? Стига вече… Каква ти е тази женитба? И така ни е добре! — като видя сълзите в красивите ѝ очи, Алекс я прегърна. — И деца не ни трябват! Ще ти развалят фигурата, а после и нервите. Не плачи…

 

Но раменете на Никол се разтрепериха. Тя подсмръкна, притисна се в гърдите му и напои със сълзи любимата му тениска. Алекс я галеше по главата и в същото време обмисляше план за бягство. Този път беше заиграл. Но кой можеше да знае, че леката, безгрижна Никол ще заговори за сватба и деца?

 

Те се разделиха. Само че Никол не искаше да приеме това. Тя звънеше — обикновено нощем и най-често подпийнала. Ту го обвиняваше в предателство, ту го молеше да започнат отначало, и по дяволите с брака — тя била готова да търпи.

 

— Направо ме побърка! Никога не съм вярвал, че има такива натрапчиви момичета. Мислех, че тези истории ги измислят изоставени мъже за утеха! И ето — сам се опарих. Какво толкова е намерила в мен, Томас? Красива е, млада, краката ѝ не са от ушите, а направо от корените на косата! Какво съм ѝ аз? — оплакваше се Алекс.

 

— Чуждата душа е тъмна гора. А женската — направо „Черният квадрат“ на Малевич. Нищо не се разбира! — философстваше Томас. — Може би си намери нова приятелка. Поне за показ.

 

— Не знам… Още не съм готов. Дори за показ, — въздъхваше Алекс.

 

За да се разсее, Алекс се хвърли с глава в работата. И колкото и странно да е, пълният хаос в личния му живот събуди в дизайнерската му душа неподозирани таланти. Той често оставаше до късно, преработвайки макети до съвършенство.

 

Освен него, в опразнения офис след работа оставаше само един човек — дребна, слаба, очилата Мишка. Алекс дълго време дори не знаеше истинското ѝ име. Мишка си беше Мишка. И ѝ подхождаше.

 

Но както е известно, съвместният труд сближава. В почивките те пиеха кафе заедно. Първо мълчаливо, после разговорът потръгна. Оказа се, че Мишка се казва Ема. Тя обича книгите на Дийн Кунц и филмите на ужасите, не понася мелодраматични сериали и женски романи, отглежда декоративен плъх на име Марта и не обича котки.

 

— Слушай, Ема, ти си ми направо сродна душа! Харесваш същото, мразиш същите неща! Ако още и бира пиеш — значи си направо свой човек! — възхищаваше се Алекс…

*

Той го каза без капка ирония — искрено, почти с детско възхищение. Ема се смути, скри поглед зад стъклата на очилата си и сви рамене.

 

— Бира не пия, — отвърна тихо тя. — Но мога да правя компания с кафе. Или със сайдер, ако е празник.

 

Алекс се засмя. Не шумно, а истински. И изведнъж осъзна, че се смее така за пръв път от много време — без напрежение, без задна мисъл, без нужда да изглежда като някой друг.

 

От онази вечер кафето стана традиция. После — общи закуски. После — разговори не само за книги и филми, но и за живота. Ема говореше малко, но всяка нейна дума беше точна. Тя не прекъсваше, не спореше заради самия спор, не се опитваше да се хареса. Тя просто беше — до него, спокойно и надеждно.

*

Един ден, когато офисът се опразни необичайно рано, Алекс изведнъж каза:

 

— Знаеш ли, ти изобщо не си Мишка.

 

Тя го погледна изненадано.

 

— А каква съм тогава?

 

Той се замисли. И разбра, че не може да намери сравнение. Не искаше нито да я омаловажи, нито да я украси.

 

— Ти си… човек, с когото не е страшно да мълчиш, — най-сетне произнесе той.

 

Ема се усмихна. И тази усмивка не беше срамежлива — беше топла.

 

Точно в този период отново се появи Никол. Първо — съобщение: „Липсваш ми“. После — обаждане. После — истерия.

 

— Ти ме замени с тази… сива мишка?! — крещеше тя в слушалката. — Изобщо разбираш ли какво правиш?!

 

Алекс слушаше и изведнъж ясно осъзна: вътре в него е празно. Нито гняв, нито вина, нито желание да се оправдава.

 

— Никол, отдавна не сме заедно, — каза спокойно той. — И аз не съм заменял никого с никого. Просто продължавам напред.

 

— Ще съжаляваш! — хвърли тя накрая.

 

Той затвори и разбра: не. Няма.

*

Месец по-късно Алекс и Ема излязоха заедно за първи път — не от офиса, а просто на разходка. Без показност, без „правилни“ срещи. Есента беше мека и топла. Те вървяха мълчаливо, понякога докосвайки се с лакти. И това докосване означаваше повече от всичките му предишни бурни връзки.

 

— Знаеш ли, — каза внезапно Ема, — никога не съм била нечий „избор напук“. Винаги съм била просто… незабележима.

 

Алекс спря.

 

— За мен ти си избор по любов. Не въпреки. А защото.

 

Тя го гледа дълго. А после за първи път сама хвана ръката му.

 

Мина една година.

 

Алекс вече не се страхуваше от думите „семейство“ и „отговорност“. Те не го притискаха — бяха станали естествени. Ема не бързаше, не настояваше, не правеше планове на глас. Но един ден каза:

 

— Ако някога поискаш деца — ще се радвам. Ако не — пак ще сме щастливи.

 

И точно тогава Алекс разбра: ето я. Любовта, за която говореше баща му. Не шумна, не показна, не изискваща жертви за показ. А зряла. Истинска.

 

Когато Томас разбра, че Алекс ще се жени, дълго мълча. После се усмихна криво:

 

— Е, явно наистина си пораснал, момче.

*

Алекс се усмихна.

 

— Изглежда така.

 

А Ема, стояща до него, вече не беше Мишка.

Тя беше дом.

И това беше напълно достатъчно.