— А майка ти готова ли е да плати това, ако иска да покани толкова гости? 🤨 Или пак всичко ще е за наша сметка?!

 

Алекс гледаше на телефона си къде са изчезнали толкова пари от кредитната карта, докато Марина миеше съдовете след вечеря. Обаждането от майка му го изненада — обикновено тя звънеше в неделя, а днес беше сряда.

 

— Алексчо, — гласът на Валери звучеше необичайно мило, което винаги го правеше предпазлив, — мислех си за юбилея си. Толкова ми се иска да отпразнувам красиво седемдесетата си годишнина. Все пак това е специална дата!

 

Марина се обърна, щом чу познатите интонации на свекърва си. По лицето ѝ Алекс веднага разбра — разговорът няма да е лек.

 

— Разбира се, мамо, — отговори внимателно той. — Какво имаш предвид?

 

— Ами, иска ми се да поканя всички роднини, приятели… Може би да празнуваме в ресторант? Но знаеш каква е пенсията ми. А толкова ми се иска всичко да е красиво, тържествено.

*

Алекс усети как Марина се напрегна до мивката. И двамата прекрасно разбираха накъде върви разговорът.

 

— Мамо, а колко души мислиш да поканиш? — попита той, вече предусещайки уловката.

 

— Ами както обикновено — около петнадесет души. Нали знаеш нашия кръг.

 

Алекс въздъхна с облекчение. Петнадесет души беше напълно поносимо. Той погледна към жена си — Марина кимна леко, докато подсушаваше ръцете си.

 

— Добре, мамо. Аз и Марина ще помислим. Може това да бъде нашият подарък за юбилея ти.

 

— О, Алексчо, благодаря ти! Толкова се радвам! Значи се разбрахме?

 

— Мамо, първо ще сметнем, ще проверим цените. После ще решим окончателно, добре?

 

След като затвори, Марина седна до него на кухненската маса.

 

— Е, смятаме ли? — попита тя без особен ентусиазъм.

 

Отвориха лаптопа и започнаха да търсят подходящи ресторанти. В квартала имаше няколко прилични места с умерени цени. Най-подходящото предлагаше банкетно меню за две хиляди рубли на човек. При условие че гостите носят собствен алкохол, общата сума излизаше около тридесет хиляди рубли.

 

— Можем да си го позволим, — каза Марина, макар в гласа ѝ да се усещаше колебание. — Сумата не е малка, но майка ти празнува рожден ден веднъж годишно.

 

— Точно така. А и чу ли колко щастлива беше? Отдавна не съм я чувал толкова весела.

 

На следващия ден Алекс се обади на майка си и ѝ разказа за намерения ресторант.

 

— „Уютен двор“? — повтори Валери. — А къде се намира?

 

— На улица „Садова“, близо до метрото. Много удобно.

 

— Алекс, ти самият бил ли си там? Аз нищо не съм чувала за този ресторант… Може би „Златният век“ е по-добър? Помниш ли, бяхме там на сватбата на Софи?

*

— „Златният век“? — Алекс неволно се намръщи. — Мамо, там цените са съвсем други.

 

— Но нивото е различно! — веднага се оживи Валери. — Юбилей се празнува веднъж в живота. Не искам да седя в някакво заведение, където хората влизат с дънки.

 

Той закри микрофона с длан и погледна Марина. Тя разбра всичко без думи — по лекото потрепване на бузата му.

 

— Мамо, нека направим така, — предпазливо каза Алекс. — Ще разгледаме вариантите и ще се върнем към разговора.

 

— Както искаш, сине, — проточи тя с лека обида. — Просто ми се иска всичко да бъде достойно.

 

Разговорът приключи, но неприятният привкус остана. Марина бавно затвори лаптопа.

 

— Знаех си, — тихо каза тя. — „Петнадесет души“, „скромно“, а сега — „Златният век“.

 

— Може би просто се притеснява, — неуверено отвърна Алекс. — Все пак навършва седемдесет.

 

— Алекс, — Марина го погледна право в очите. — Аз не съм против юбилея. Аз съм против това да ни поставят пред свършен факт и да изискват все повече пари, прикривайки се с възраст и обида.

 

Той въздъхна. Вътре в него се бореха навикът да „не разочарова майка си“ и умората от постоянното чувство за вина.

 

На следващия ден Валери се обади отново. И не сама.

 

— Алексчо, — започна тя сладко, — говорих с леля Клара. Тя каза, че ако ще се празнува, трябва да е както трябва. Все пак роднините ще се съберат! Между другото, гостите няма да са петнадесет… По-скоро двайсет и пет. Неловко е да не поканиш някого.

*

Марина, чувайки това, просто се обърна към прозореца. Алекс усети как нещо вътре в него окончателно щракна.

 

— Мамо, стоп, — каза той вече твърдо. — Договорихме се за петнадесет души. И за бюджет. Двайсет и пет души в „Златният век“ не е подарък, това е ипотека.

 

— Така ли вече говориш… — гласът на Валери веднага изстина. — Значи майка ти ти е в тежест? Аз цял живот за теб…

 

— Мамо, — прекъсна я той, — недей. Обичам те. Но имаме семейство, задължения и граници.

 

— Тя те настройва! — рязко хвърли Валери. — Тази твоя…

 

— Марина е моята съпруга, — спокойно, но твърдо каза Алекс. — И да, решенията ги вземаме заедно.

 

Настъпи пауза. Тежка, като бетонна плоча.

 

— Добре тогава, — най-сетне произнесе Валери. — Ако не искате, ще се оправя сама.

 

— Добре, — отвърна Алекс. — Ние сме готови да платим ресторант за петнадесет души в „Уютен двор“. Това е нашият подарък. Всичко останало е по твоя преценка.

 

Тя затвори телефона.

 

Вечерта Марина дълго мълча, после тихо каза:

 

— Благодаря ти.

*

— За какво?

 

— Че избра нас. Не защото „така трябва“, а защото разбра.

 

Юбилеят все пак се състоя. Валери избра „Златният век“, гостите бяха много, масите — отрупани. Само че всичко плати тя — шумно, демонстративно, с разкази как „днешните деца са неблагодарни“.

 

Алекс и Марина дойдоха, поздравиха, поднесоха подаръка и си тръгнаха по-рано. Без скандал. Без оправдания.

 

По пътя към дома Алекс внезапно почувства странно облекчение — сякаш за първи път от години изправи гръб.

 

— Знаеш ли, — каза той, — преди мислех, че да си добър син означава да търпиш всичко.

 

Марина се усмихна и хвана ръката му.

*

— А да си добър съпруг означава навреме да кажеш „стига“.

 

Той кимна. И разбра, че тази вечер са направили най-ценния подарък — не на юбилярката, а на собственото си семейство.