— Клара, а вярно ли е, че синът ти се е оженил? Видях го с една жена и малко момче. С „прикачен багаж“ ли го е взел? — попита съседката.

 

— Още не се е оженил, но аз само бих се радвала, — отговори изненадана Клара.

 

За нея това беше неочаквана новина. Синът ѝ Мартин живееше с нея и засега изобщо не планираше женитба.

 

— Сине, казаха ми, че са те видели с жена с дете. Срещаш ли се с някого? — попита Клара, когато се прибра у дома.

 

— Ех, тези лели… всичко трябва да разнасят веднага. Не исках да ти казвам. Тя има дете, затова сериозни отношения няма да има. Ема е вдовица, мъжът ѝ загина преди две години, сама отглежда сина си.

По работа се запознахме, после някак си се получи. Не се тревожи — вкъщи няма да я доведа.

 

— А аз вече се бях зарадвала. Това, че има дете, не е нищо страшно.

*

— Не, аз няма да отглеждам чуждо дете. Искам свои.

 

— Ще роди и свое. Ти вече си на тридесет и четири, докога ще си ерген?

 

— Аз още съм млад, мамо. Какво, зло ли ми желаеш?

 

— Какво зло? Да имаш семейство е щастие, сине.

 

Мартин имаше собствен апартамент, но предпочиташе да живее с майка си, а жилището отдаваше под наем — събираше пари за нова кола.

 

Майка му готвеше, переше — много удобно. А и жените, с които се срещаше, щом разбираха, че живее с майка си, не бързаха към брак. Точно това му беше удобно. Развлече се — и край.

 

За апартамента си не говореше на никого. Срещите бяха или у жените, или в хотел. Такъв живот го устройваше напълно.

 

Един ден Клара се прибираше от работа и видя сина си с онази жена. Вървяха бавно по тротоара. Ниска, с дълга светлокестенява коса, симпатична.

„Интересно коя е… Дано се запознаем“, помисли си тя.

 

И възможността се появи.

 

Клара се сблъска с нея случайно, излизайки от магазина.

 

— Извинете… Вие сте Ема, нали? Виждала съм ви с моя син Мартин. Аз съм Клара…

 

— Здравейте. Да, аз съм Ема. Познавам добре Мартин… Приятно ми е, Клара Мари. Той ми е казвал, че живее с вас.

 

— Искате ли да седнем в кафене да поговорим? — предложи Клара.

 

— Добре. Тук наблизо има приятно място, правят чудесно кафе.

*

Клара усещаше, че Ема се смущава. И самата тя се чувстваше леко неловко — сякаш се натрапва.

 

След като седнаха и поръчаха, разговорът продължи.

 

— Мартин каза, че имате син. На колко години е? Как се казва?

 

— Синът ми е на пет, казва се Лео. Мъжът ми загина при катастрофа преди две години. Живеехме в едностаен апартамент, но след смъртта му родителите му го продадоха и ни изгониха. Апартаментът беше на името на свекърва ми. Бившата.

Нямам родители, сирак съм. Отгледа ме баба ми, но и тя почина. Остана ми малка къща в селце — продадох я и с тези пари взех ипотека за апартамент в града. Точно стигнаха за първоначалната вноска.

Работя като мениджър продажби в магазин. Това е накратко моята история.

 

Клара слушаше внимателно и усещаше, че тази жена ѝ харесва. Зелени очи, гъсти мигли, малък спретнат нос. Говореше спокойно, без оплаквания, без истерия.

 

— Мартин почти нищо не е разказвал за вас… А аз бих се радвала да се опознаем по-добре, — каза Клара меко.

*

Вечерта разговорът се състоя.

 

— Защо си играеш с чувствата на една жена? — попита Клара директно. — Та ти виждаш, че тя се е привързала.

 

Мартин пламна.

— Аз нищо не съм обещавал! Още отначало бях честен!

 

— Честно не значи правилно — твърдо отвърна майка му. — Ти се възползваш от това, че е сама. Че има дете. Че ѝ е трудно.

 

— Ти на нейна страна ли си?! — повиши той тон.

 

— Аз съм на страната на съвестта — спокойно каза Клара. — И знай: ако те е страх от отговорност, това е твой избор. Но повече няма да се криеш зад мен.

 

След седмица Ема спря да отговаря на обажданията на Мартин. Първо той се ядосваше, после раздразнението се превърна в празнота. В апартамента стана непривично тихо, въпреки присъствието на майка му.

 

Една вечер той изведнъж каза:

— Мамо… а ако съм сгрешил?

 

Клара го погледна дълго и внимателно.

— Всички грешат. Въпросът е дали си готов да го признаеш и да промениш нещо.

 

На следващия ден Мартин отиде при Ема сам. Без цветя. Без оправдания.

 

— Не те моля да се върнеш — каза той, застанал в антрето. — Просто разбрах, че не се страхувах от теб. Страхувах се да бъда такъв, какъвто съм всъщност.

 

Ема дълго мълча, после тихо отговори:

— На сина ми не му трябва идеален мъж. Трябва му надежден.

 

— Не знам дали ще ми се получи веднага — честно каза Мартин. — Но ако ми позволиш… ще опитам.

*

Минаха шест месеца.

 

Клара седеше на детската площадка и наблюдаваше как Мартин учи Лео да кара колело. Момчето се смееше, падаше, ставаше отново. Ема стоеше наблизо, придържайки кормилото, и за първи път от дълго време изглеждаше истински спокойна.

 

— Знаеш ли — каза тя на Клара, — преди мислех, че щастието е да те изберат без условия. А се оказа — да те изберат заедно с живота ти.

 

Клара се усмихна.

Тя вече не се съмняваше: понякога най-правилните семейства започват не от любов, а от честност.