— Свекървата дойде за МОЕТО наследство. А после дори заведе дело. Само че сега АЗ съм друга.

 

— Ако искаш да разрушиш собственото си семейство — заповядай, Анна! Само помни, апартаментите идват и си отиват, а съпругът и детето остават — студено каза Маргарет, опирайки длани в масата, сякаш се канеше да я премести.

 

Анна избърса ръцете си в престилката, хвърли поглед към заспалия в количката Лукас и спокойно каза:

— Наистина ли? А нищо ли няма, че „мъжът ми завинаги“ ви слуша от сутрин до вечер и дори не вари пелмени без вашето разрешение?

 

Маргарет презрително сви устни.

— Не преувеличавай. Той просто те обича. А аз се опитвам да го насочвам, да му подсказвам…

 

— Да подсказвате? Вие не подсказвате, вие го управлявате като дистанционно — натискате бутон и той вече се е прегънал.

*

— Умна значи? Приказлива. Само че с малко разум. Заради такива като теб семействата се разпадат. Наследството е деликатна работа. Парите развалят хората. Особено онези с малка заплата и големи претенции.

 

Алекс влезе в кухнята тихо, както обикновено. Беше на тридесет и четири, но до майка си все още изглеждаше като момче, на което не му се доверяват дори да налее чай. Седна и отвори телефона си.

 

— Здравей, Алекс — подчертано каза Анна. — Познай за какво пак става дума.

 

— Анна, не започвай, моля те — измърмори той, без да вдигне поглед.

 

— Разбира се, без сцени. Само ти липсват пантофи с мечета — за пълната картина.

 

Маргарет си наля чай и поклати глава.

— Анна, държиш се грозно.

 

— А как трябва? Да благодаря, че вече сте изчислили колко струва апартаментът от чичо Мартин и кой първи ще се нанесе? Или да се радвам, че „внезапно решихте да помогнете с ремонта“ точно сега, когато по сметката ми има четири милиона?

 

— Просто искахме да обсъдим варианти.

 

— Да обсъдим? Вие вече ходихте да гледате разпределението на кухнята! Алекс, кажи нещо!

 

Той вдигна очи.

— Анна, ние сме семейство. Помислих, че няма да искаш да задържиш всичко за себе си. Дори смятах да покрия ипотеката.

 

— Какво си направил? — Анна се засмя горчиво. — Значи вече сте похарчили мои пари, които никога не сте имали? Само че проблемът е един: това се падна НА МЕН, не НА ВАС.

 

Алекс отиде до мивката и демонстративно започна да мие чаша.

— Това е заради приятелката ти Софи. Тя винаги „учи всички как да живеят“. Искаш ли да повториш нейния път?

 

— Искам да изляза от този апартамент. И от този брак.

 

Маргарет едва не се задави с чая.

— Полудя ли? Имаш дете!

 

— Да. И то има нужда от майка, която не живее в страх.

*

— Тръгвай тогава! Но после не се връщай — няма да има път назад!

 

— Чудесно — спокойно каза Анна. — Алекс, ти оставаш с нея. Така ще е по-лесно.

 

Анна затвори вратата и дълго остана облегната на нея с гръб. Сърцето ѝ биеше равномерно, без истерия — сякаш вътре най-сетне бяха включили правилния ритъм. Лукас се размърда, тихо изскимтя. Тя го взе на ръце, притисна го до себе си и прошепна:

 

— Свърши се, малчо. Повече никой няма да решава вместо нас.

 

Но спокойствието не продължи дълго.

 

След три дни в пощенската кутия имаше дебел плик. Официален. С печат. Анна веднага разбра от кого е. Пръстите ѝ не трепереха, когато го отвори. Искова молба. Формулировките бяха сухи и студени, сякаш не ставаше дума за семейство, а за опис на имущество.

„Да се признае право на дял… да се отчете принос… съвместно съжителство… морални основания…“

 

— Морални, — усмихна се Анна на глас. — Разбира се.

 

Софи дойде вечерта, донесе паста и бутилка вода — „за всеки случай, ако виното днес не е вариант“. Прочете документите и повдигна вежди.

 

— Тя наистина ли мисли, че може да ти отнеме наследството?

 

— Тя винаги мисли, че може всичко.

*

— Добре — облегна се Софи назад. — Тогава и ние ще бъдем сериозни. Намерих ти адвокат. Жена. Спокойна. И много не обича такива като Маргарет.

 

Адвокатката беше точно такава: ниска, с къса прическа и глас, в който нямаше и капка съмнение.

 

— Те нямат никакъв шанс — каза тя, прелиствайки документите. — Но ще се опитат да окажат натиск. Чрез сина. Чрез „морала“. Чрез жалостта. Готова ли сте?

 

Анна кимна.

 

— Три години живях под натиск. Това вече не е най-страшното.

 

Алекс започна да пише всеки ден. Първо кратко: „Как е Лукас?“, после по-дълго: „Майка ми прекалява, говорих с нея“, после с отчаяние: „Ти знаеш, че съм между два огъня“.

 

Анна не отговаряше. Тя вече не беше нечий пожар за гасене.

 

В съда Маргарет се държеше уверено. Черен костюм, подредена прическа, поглед на жена, свикнала да побеждава с глас. Говореше за семейство, за това как „винаги е помагала“, как „е приемала Анна като дъщеря“. Алекс седеше до нея, приведен, сякаш искаше да стане по-малък.

 

Когато дадоха думата на Анна, в залата настъпи тишина.

 

— Няма да говоря за любов — започна тя. — Защото любовта не се измерва в квадратни метри. Ще говоря за контрол. За страх. За това как години наред ми обясняваха какво съм длъжна. И днес съм тук не заради парите. А защото за първи път няма да отстъпя.

 

Тя извади разпечатки от съобщения. Аудиозаписи. Дати. Фрази.

 

Маргарет пребледня.

 

Решението беше обявено бързо. Пълен отказ. Без право на преразглеждане.

 

Навън Алекс опита да настигне Анна.

*

— Свърши ли всичко? — попита тихо.

 

Тя го погледна внимателно. Без злоба. Без болка.

 

— Да. И това е нормално.

 

Той кимна. Може би за първи път наистина разбра.

 

През пролетта Анна се премести в нов апартамент — светъл, с големи прозорци. Лукас направи първите си крачки именно там, държейки се за ръба на дивана. Анна се смееше и плачеше едновременно, седнала на пода.

 

Сутрин пиеше кафе до прозореца. Телефонът мълчеше. И в това мълчание нямаше самота.

 

— Справихме се — каза тя на сина си и го целуна по темето.

*

Слънцето легна върху перваза с равна, топла ивица. И отново това беше достатъчно.