— Не, Маргарет Колинс, това няма да бъде забравено. Вие излъгахте, — студено произнесе снаха̀та.

 

Маргарет Колинс стоеше сред безупречно подредената кухня в апартамента на сина си и с неприязън гледаше котката.

Тя — пухкаво сиво кълбо с изумрудени очи, на име Моли — гледаше свекървата от дивана със същото тихо неодобрение.

 

Между тези две „стопанки“ отдавна се водеше негласна война и днес Маргарет Колинс реши да сложи край.

 

Моли принадлежеше на Анна, съпругата на Даниел. И според свекървата напълно отразяваше самата си стопанка — странна, непрактична, с „творчески прищевки“.

 

Вместо кристал — глинени съдове, вместо строги кресла — цветни възглавници, книги на всяка масичка и, разбира се, тази котка — символ на безредие и непредсказуемост.

 

— Пак козина навсякъде, — недоволно промърмори тя, прокарвайки пръст по гладката повърхност на шкафа.

 

Пръстът остана чист, но това нямаше значение. Тя беше сигурна — козина има. Просто се крие.

 

— И тази миризма… Вместо да мислят за семейство — занимават се с животно като с дете.

В този момент се чу щракване на ключалката. Влезе Даниел — уморен, с куфар и тежък поглед.

 

— Мамо, здравей. Защо седиш тук сама на тъмно?

*

— Свиквам, синко. Опознавам новото ви „семейство“, — язвително отбеляза тя, кимвайки към котката.

 

Моли, чула гласа на стопанина си, плавно скочи от дивана и се отърка в краката му.

 

— Здрасти, пухкава — уморено се усмихна Даниел, галейки я. — Мамо, не си я плашила, нали?

 

— Трябва сериозно да поговорим, — въздъхна свекървата. — Не разбирам защо трябва да държите животно в апартамента. Козина, мръсотия… ами ако се разболеете? Съседката имаше зараза от котка. А на Анна вече ѝ е време да мисли за деца!

 

Даниел разтърка слепоочията си. Разговорът му беше познат до последната дума.

 

— Мамо, стига. Моли е част от семейството. Тя е ваксинирана, добре гледана. Всичко е под контрол.

 

— Под контрол? — усмихна се иронично Маргарет Колинс. — Тя рови в котешката тоалетна, а после ходи по възглавниците! Не, цветята са много по-добри. Красиви, тихи, полезни — и без никаква мръсотия.

 

Той не успя да отговори — в антрето се чу ключ. Влезе Анна.

 

Лицето ѝ светна, когато видя мъжа си, но веднага помръкна, щом забеляза свекървата.

*

— Здравейте, Маргарет, — каза тя учтиво, но сухо.

 

— Здравей, Анна. Тъкмо обсъждахме… чистотата.

 

— Пак ли? — уморено въздъхна Анна, сваляйки палтото си.

 

Котката веднага се затича към нея и скочи в ръцете ѝ.

 

— Моли е моят антистрес — усмихна се Анна. — Най-спретнатата котка на света.

 

— Стрес точно тя ти добавя, — промърмори свекървата. — Добре, ще отида да приготвя вечеря. А това животно, бъди така добра, махни го от кухнята.

 

Анна, превъртайки очи, отнесе Моли. Вечерята беше сготвена, недоволството — изказано, и свекървата си тръгна.

 

На следващата сутрин Даниел замина в командировка. А за Маргарет Колинс това беше сигнал да действа.

 

Тя дойде рано „да помогне с почистването“.

 

— Маргарет, благодаря, но ще се справя сама — учтиво каза Анна, бързайки за работа.

 

— Не се тревожи, скъпа, ще пооправя малко, ще проветря — усмихна се свекървата.

 

Щом вратата след Анна се затвори, Маргарет Колинс огледа доволно апартамента. Котката седеше до прозореца и наблюдаваше врабчетата.

*

— Искаш ли навън? — почти нежно каза тя. — Сега ще уредим това.

 

Прозорецът гледаше към малък двор — първи етаж. Свекървата отвори широко. Студен въздух нахлу в стаята и Моли уплашено отскочи.

 

— Не искаш през прозореца? Добре тогава — промърмори тя и се насочи към вратата.

 

— Хайде, излизай. Там има природа, свеж въздух, свобода. Кому е нужен този застоял дом.

 

Тя взе метла и леко, но настойчиво започна да подбутва котката. Уплашена, тя се стрелна към изхода и изчезна зад вратата.

 

Маргарет Колинс затвори вратата, пое дълбоко въздух и, доволно усмихната, изми подовете старателно с хлор.

 

Вечерта Анна се прибра. В апартамента цареше стерилна тишина.

 

— Моли? Мици-мици! — повика тя.

 

Отговор нямаше.

 

От кухнята излезе свекървата със съчувствено изражение.

 

— Анна… беда. Отворих вратата да проветря. Тя изскочи, уплаши се и избяга… Търсих я! Но… няма я. Изчезна.

 

Анна пребледня.

 

— Вие… пуснахте моята котка?! Домашна?!

 

— Случайност е! Не съм искала! Може би дори е за добро — сега вкъщи е подредено, чисто, никаква козина. Аз дори донесох заместител.

*

Тя дръпна пердето: на перваза стоеше саксия с мушкато.

 

— Красота, нали? И въздуха пречиства.

 

Анна дълго мълча. После вдигна очи.

 

— Вие направихте ужасна грешка — каза тихо тя.

 

— Какъв е този тон? Аз действах с най-добри намерения!

 

— Вие го направихте нарочно. Премахнахте този, който ми беше скъп. Вън от дома ми. Веднага!

 

— Как смееш? Аз съм майка на мъжа ти!

 

— А това е моят дом и моето семейство! Вземете си цветето и си тръгвайте.

 

Тя пъхна саксията с мушкатото в ръцете на свекървата. Тя едва я задържа.

 

— Анна, какво правиш… опомни се…

 

*

Маргарет Колинс стоеше в антрето, стискайки саксията с мушкато, и за пръв път през цялата вечер изглеждаше объркана. Увереността, с която беше свикнала да влиза в чужди домове и чужди животи, се пропука.

 

— Анна, нямаш право… — започна тя, но гласът ѝ прозвуча глухо и несигурно.

 

— Имам, — твърдо отвърна Анна. — Точно сега и точно тук.

 

Маргарет направи крачка напред, сякаш искаше да добави нещо, но Анна вече беше отворила входната врата. Студеният въздух от стълбището нахлу в апартамента — също толкова рязък, колкото и всичко, което се случи днес.

 

— Тръгвайте си, — повтори тя. — Докато все още мога да говоря спокойно.

 

Свекървата се поколеба за миг, хвърли поглед към безупречно измития под, към перваза без котка, към тишината, която вече притискаше. После рязко се обърна и излезе, тряскайки силно вратата. Цветето остана в ръцете ѝ, но в това нямаше победа.

 

Анна бавно затвори вратата и се облегна на нея. Коленете ѝ трепереха. Едва сега, когато всичко приключи, осъзна колко трудно ѝ беше било да се държи. Апартаментът изглеждаше празен и чужд.

 

— Моли… — прошепна тя.

 

Нощта мина без сън. Анна обикаляше стаите, слизаше в двора, викаше, вслушваше се във всеки шум. Сутринта очите ѝ пареха от умора, но тя нямаше намерение да се отказва. Разпечата обяви, обиколи съседите, надникваше под колите, в мазетата, звънеше в приюти.

 

По обяд се обади Даниел.

 

— Анна, мама каза… — започна той и замлъкна, щом чу гласа ѝ.

 

— Тя изгони котката ми, — каза Анна равномерно. — Нарочно.

 

Мълчанието от другата страна беше дълго.

 

— Връщам се тази вечер, — най-сетне произнесе той. — И ще говорим. Всички.

 

Той се прибра късно вечерта. Уморен, напрегнат, със същия тежък поглед като предния ден. Анна седеше в кухнята с чаша отдавна изстинал чай.

*

— Сгреших, — каза той почти веднага. — Твърде дълго се правех, че това не е мой проблем.

 

Анна го погледна внимателно, сякаш решаваше дали да му повярва.

 

— Не те карам да избираш между мен и майка си, — каза тя. — Искам уважение към моя живот. Към близките ми. Към правото ми да решавам.

 

Той кимна.

 

— Разбрах го едва сега. И ако Моли не се намери… — той се запъна, — пак няма да позволя някой да се отнася така с теб.

 

Анна не успя да отговори — от антрето се чу тих, несигурен звук. Почти нечуваемо „мяу“.

 

Анна скочи първа. До вратата, мръсна, разрошена, но жива и цяла, седеше Моли. Щом видя стопанката си, тя жално писна и се хвърли към нея.

 

— Моята… намери се… — Анна притискаше котката до гърдите си, без да сдържа сълзите.

 

Даниел стоеше до нея и мълчаливо гледаше. В този миг той разбра повече, отколкото през всички предишни години.

 

По-късно той сам се обади на майка си.

 

— Повече така няма да бъде, — каза спокойно. — Или приемаш нашето семейство такова, каквото е, или стоиш настрана.

*

Той не изчака отговор.

 

В апартамента отново нямаше стерилна чистота. На дивана лежеше котка, на масата — книги, на пода — живот. И Анна за първи път от дълго време усещаше не страх, а увереност.

 

Сега това наистина беше дом.