— Продай колата и дай парите на брат ми! — настоя мъжът ми.

 

Той го изрече така, сякаш съм длъжна да изпълня заповедта без въпроси.

— Продай колата и дай парите на брат ми!

 

Мартин дори не влезе в апартамента — стоеше на вратата с яке, ключовете в ръка. Лицето му беше напрегнато, погледът — неспокоен.

 

Замръзнах с черпака над тенджерата. Супата тихо къкреше на котлона.

 

— Какво каза? — попитах.

 

— Това, което чу. На Лео спешно му трябват пари. Ще продадеш колата си — и проблемът ще се реши.

 

Моята кола.

 

Червената „Мазда“, за която спестявах почти две години. Лишавах се от всичко — без нови дрехи, без почивка. Всяка стотинка отиваше за тази мечта.

 

Първата ми кола. Моята гордост.

*

— А защо му трябват пари? — попитах предпазливо.

 

— Какво значение има! Това е семейство! — раздразнено отсече той. — Твоята играчка може да почака.

 

Играчка. На четирийсет и осем съм, а той я нарича играчка.

 

Изключих котлона и се обърнах към него.

 

— Мартин, това не е играчка. Това е транспорт. С нея ходя на работа и при родителите си.

 

— Е, ще ходиш с автобуса! Преди се справяше!

 

— Преди живеехме по-близо до центъра. А сега час и половина в едната посока с градски транспорт!

 

Той сви рамене.

 

— Ще изтърпиш. Зато брат ми ще се измъкне от дълговете.

 

— А защо аз трябва да се лиша от колата заради твоя брат?

 

— Защото той ми е роден човек! — повиши глас Мартин. — Не можем да го изоставим!

 

Тези думи ги бях чувала неведнъж. Двайсет години — едно и също: „Лео е в беда“, „на Лео му трябва помощ“, „ние сме семейство“.

 

Братът, който винаги се забъркваше в неприятности.

 

Ту кредит за кола, ту провален бизнес, ту ипотека без работа. И всеки път — „трябва да помогнем“.

*

— Колко му трябват? — попитах уморено.

— Половин милион.

 

— Петстотин хиляди?!

 

— Да. Има дългове.

 

— Мартин, моята кола не струва толкова!

 

— Каквото изкараш — ще дадеш. Останалото ще заемем.

 

— Ще заемем?!

 

— Да, ще вземем кредит. Или ще поискаме от твоите родители.

 

Бавно седнах.

 

— Тоест искаш да продам колата, да се набутаме в кредит и да намесим родителите ми? Заради Лео?

 

— Не преувеличавай. Ще се оправим някак си.

 

— „Някак си“?! — не издържах аз. — Имаме ипотека, сметки, дъщеря ни учи — а ти пак искаш да спасяваш брат си?!

— Търпение! — отсече той. — Всичко ще се нареди.

 

— А аз как ще ходя на работа? Пеш?

 

— И какво? Полезно е за здравето.

 

Гледах го и не го познавах. Кога близкият човек стана чужд?

 

— Не, — казах тихо.

 

— Какво „не“?

 

— Колата няма да продам.

 

— Как така няма да я продадеш?!

 

— Така. Това е моя собственост. Аз съм я изкарала. И аз ще решавам какво да правя с нея.

 

Мартин почервеня.

 

— Значи алчността надделя! Мислех, че имам добра жена.

*

— Каква алчност?

 

— А такава, че брат ми страда, а ти мислиш за ламарина!

 

— Ламарина?! — гласът ми се разтрепери. — Две години спестявах за нея! Лишавах се от всичко!

 

— И какво от това? Сега ще се хвалиш ли?

 

— Не. Просто искам да разбереш: това не е прищявка. Това е резултат от моя труд.

— А Лео, според теб, не заслужава ли помощ?

 

— Той е твой брат. Дълговете му не са мои.

 

— Ясно, — изръмжа Мартин, сваляйки якето. — Значи за теб семейството е празна дума.

 

— Семейството сме ние с теб и дъщеря ни. А не брат ти, който само чака някой да го спасява.

 

— Не смей така да говориш за Лео!

 

— А как да говоря? Той вече не е дете, а се държи като тийнейджър!

 

— Защото сме семейство и ти си длъжна да разбереш!

 

Той не довърши — просто се обърна и си тръгна, тръшвайки силно вратата.

 

Останах сама. В кухнята се носеше миризмата на изстинала супа и горчивина.

 

Три дни Мартин не ми проговори. Само бележки на масата: „Купи хляб“, „Плати сметката“.

 

А аз си мислех: може би наистина греша? Може би съм егоистка? Нали семейството трябва да си помага…

 

На четвъртия ден се обади Лео.

 

— Ирeн, здравей! — гласът му беше мазен, прекалено мил. — Как си?

 

— Добре.

*

— Слушай, Мартин каза, че не искаш да помагаш. Нехубаво е някак.

— Не съм против да помогна. Но няма да продам колата.

 

— Разбирам! — побърза да каже той. — Просто положението е сложно.

 

— Какво точно?

 

— Кредити, колектори ме притискат. Много е тежко.

 

— А работа?

 

Пауза.

 

— Засега търся. Но скоро ще намеря, честна дума!

 

— На четирийсет и пет си, Лео. Колко още ще е „скоро“?

 

— Ами трудно е сега, виждаш — криза.

 

— Работа винаги може да се намери. Просто не винаги е тази, която ти харесва.

 

— Е, няма да стана товарач или чистач! — възмути се той.

 

— Защо не? Работа е работа.

 

Той замълча, после раздразнено каза:

 

— Значи ще помогнеш или не?

 

Поех си въздух и спокойно отговорих:

 

— Не, Лео. Този път — не.

 

Той затвори, без да се сбогува.

 

А аз седях в кухнята и разбирах — ако Мартин не ме разбере, семейството ни наистина е на ръба.

*

Мартин се върна късно през нощта. Чух как ключът тихо щракна в ключалката, как дълго се суетеше в антрето, сякаш не се решаваше да влезе по-навътре. Не излязох. Лежах в тъмното и гледах тавана, броейки вдишванията си.

 

Сутринта беше необичайно мълчалив. Пиеше кафе, без да вдига очи, прелистваше телефона си. Аз се приготвях за работа, взех ключовете от колата — и за миг улових погледа му. В него имаше нещо ново: не гняв, не раздразнение, а объркване.

 

— Наистина ли няма да си промениш решението? — най-сетне попита той.

 

— Не, — отговорих също толкова спокойно, както вчера на Лео. — И въпросът не е в колата.

 

Той въздъхна и рязко остави чашата.

 

— А в какво тогава? В това, че си се уморила от моето семейство?

 

— В това, че съм се уморила да бъда портфейл, — казах аз. — Уморена съм брат ти да живее за наша сметка, а ти да смяташ това за нормално.

 

— Той е в беда…

 

— Той е в навик, Мартин. В навик, че винаги някой друг плаща вместо него.

 

Той дълго мълча. После неочаквано каза:

 

— Лео беше при мен вчера.

 

Напрегнах се.

 

— И?

 

— Помоли ме да говоря с теб още веднъж. Каза, че си станала „чужда“. Че преди си била друга.

 

Усмихнах се горчиво.

 

— Преди просто мълчах.

 

Мартин прокара ръце по лицето си.

 

— Знаеш ли… той пак излъга. За колекторите. За спешността. Случайно видях известие — взел е нов кредит преди седмица. За пътуване. Искал да почива.

Думите увиснаха между нас.

 

— И какво му каза? — тихо попитах.

 

— Че повече няма да му дам и стотинка, — изрече трудно той. — И че ако иска да се оправи — да го направи сам.

 

За първи път от дни усетих как напрежението леко ме отпуска.

 

— А какво стана с „ние сме семейство“? — попитах.

 

— Семейството сме ти, аз и дъщеря ни, — глухо отговори той. — И май започвам да го разбирам твърде късно.

*

Тази вечер говорихме дълго. Без викове. Без обвинения. За първи път от много години — честно. За умората, за страховете, за това колко самотен се е чувствал всеки от нас в този брак.

 

След седмица Лео се обади отново. Вече без мазния тон.

 

— Е, доволна ли си? — хвърли той.

 

— Просто спрях да те спасявам, — отговорих. — Останалото е твой избор.

 

Той повече не се обади.

 

Мина месец. После втори. Мартин се промени — не стана идеален, но стана по-внимателен. Сам предложи да продаде стария гараж, за да покрием част от дълговете си. Сам започна да отказва на брат си. Понякога улавях погледа му върху колата ми — и в него вече нямаше претенции.

 

Една вечер той каза:

 

— Благодаря ти, че не отстъпи. Ако тогава беше продала колата… никога нямаше да разбера какво губя.

*

Усмихнах се и оставих ключовете на масата.

 

— Понякога „не“ е единственият начин да спасиш семейството.

 

Той кимна.

 

А аз разбрах: моята червена „Мазда“ си остана просто кола.

Но аз престанах да бъда чужда в собствения си живот.