— Повече няма да прекрачиш прага на моя апартамент, — каза снаха̀та, когато свекървата реши да я изгони от общия им дом.

 

Документите лежаха на масата като студено напомняне за предателство. Клэр дълго гледаше нотариалния печат, без да вярва на очите си. Апартаментът, в който тя и Томас живяха три години, изведнъж престана да бъде техен.

 

Рязкото звънене на вратата я накара да трепне. Тя отвори — на прага стоеше свекървата. Бернадет Лоран, с букет хризантеми и напрегната усмивка, зад която нямаше нито топлина, нито искреност.

 

— Клэр, скъпа! — пропя тя, подавайки цветята. — Как сте? Томас у дома ли е?

 

— Не, още е на работа, — спокойно отговори Клэр, приемайки букета. — Заповядайте.

*

Свекървата влезе в хола, оглеждайки внимателно стаята, сякаш проверяваше дали всичко е на мястото си. Седна на дивана, грижливо скръстила ръце в скута си.

 

— Знаеш ли, Клэр, аз си помислих… — започна тя меко. — Ти и Томас сте млади, енергични. Сигурно мечтаете за собствено жилище?

 

Клэр се напрегна. Този меден тон ѝ беше познат — след него винаги идваше нещо неприятно.

 

— Ние вече имаме собствено жилище, госпожо Лоран, — спокойно отвърна тя.

 

Свекървата се засмя — звънко, но фалшиво.

 

— О, Клэр, колко си доверчива! Апартаментът е купен с мои пари. Оформих го на името на Томас, за да му е по-лесно с банката. Но по документи той е мой, — каза тя между другото.

 

На Клэр ѝ секна дъхът. В съзнанието ѝ изплуваха документите на масата — печатът, подписът, всичко съвпадаше.

 

— Какво искате да кажете? — тихо попита тя.

 

— Нищо лошо, — махна с ръка свекървата. — Просто реших да се разменим. Имам чудесен едностаен апартамент в покрайнините — светъл, уютен. За вас с Томас е идеален! А аз ще се преместя тук. В центъра всичко е наблизо, и поликлиниката също.

 

Клэр почувства как земята се изплъзва под краката ѝ. Три години тя подреждаше този дом, избираше мебели, завеси, цветя за перваза… А сега всичко това се оказа не нейно.

 

— Томас знае ли? — едва произнесе тя.

 

— Разбира се! — радостно отговори Бернадет. — Всичко обсъдихме. Той е умен, разбира, че майка му лошо няма да му пожелае. Ние винаги решаваме нещата заедно.

 

„Ние“. Думата я бодна болезнено. Клэр разбра, че в това семейство „ние“ означава Томас и майка му. А тя през цялото време е била някъде наблизо — като поканена.

 

— Кога искате да се преместим?

 

— Не се тревожи толкова! — засмя се свекървата. — След няколко дни. Вече намерих хамали. Томас ще помогне. А аз после ще пооправя тук, ще подбоядисам. Домът изисква грижа.

 

Тя се изправи и приятелски потупа Клэр по рамото.

 

— Не тъгувай, Клэр. Всичко е за добро. За младите е полезно да започнат от малко, за да се научат да ценят това, което имат.

 

Когато вратата се затвори след нея, Клэр остана да седи. Пред нея стояха хризантемите — цветя, които обикновено се носят за сбогуване. За сбогуване с нещо живо.

 

Късно вечерта Томас се върна. Уморен, раздразнен, той веднага отиде в кухнята и отвори бира. Клэр наблюдаваше мълчаливо.

 

— Мама беше ли тук? — попита той, без да вдига поглед.

 

— Беше, — спокойно отвърна тя. — Трябва да поговорим.

 

Той се напрегна. В очите му проблесна вина.

*

— За какво?

 

— За апартамента. За това, че трябва да се изнесем след четири дни.

 

Бутилката се удари глухо в масата, бирата се разля.

 

— Клэр, не започвай. Мама всичко обясни. Това е временно. После ще спестим и ще си купим наше жилище.

 

— Временно? — усмихна се горчиво Клэр. — Томас, тя ни гони от дома. А ти го наричаш временно?

 

— Не ни гони, а предлага разумен вариант, — повиши тон той. — Мама цял живот е работила за този апартамент. Тя има право да се разпорежда с него.

 

— Има право да ни лиши от дом? Без предупреждение? — гласът на Клэр трепереше. — И ти си на нейна страна?

 

— Не съм на ничия страна, просто съм реалист. Мама мисли за бъдещето.

 

— За чие бъдеще, Томас? За своето или за нашето?

 

Той отмести поглед. И всичко стана ясно без думи.

 

— Няма да отида в онзи апартамент, — твърдо каза Клэр.

 

— Как така няма да отидеш? Къде ще живееш?

 

— Не знам. Но там — не.

 

— Клэр, държиш се несериозно! Ние сме семейство! В трудни моменти трябва да сме заедно!

 

— Семейство? — Клэр се обърна към него. — Не, Томас. Семейство е, когато решенията се вземат заедно. А при нас всичко решава майка ти.

 

Той само поклати глава, сякаш тя говореше глупости.

 

— Клэр, помисли си… Няма да издържим наем. Мама предлага почти безплатно.

 

— Почти безплатно, почти наше, почти семейство, — тихо повтори Клэр. — А аз не искам да живея „почти“.

 

Тя отиде в спалнята, извади чанта и започна да събира вещи.

 

— Какво правиш? — объркано попита Томас.

 

— Събирам се, — спокойно отвърна тя.

*

— Клэр, не прави глупости! Ще го решим!

 

— Не, Томас, — погледна го право в очите. — Просто разбрах: в този дом винаги съм била гост. А гост повече не искам да бъда.

 

Той се смути, без да знае какво да каже.

 

— Клэр, почакай! Утре е годишнината ни!

 

Тя спря до вратата.

 

— Годишнина… — прошепна. — Само че не знам кого ще поздравиш утре — съпругата си или майка си.

 

Клэр затвори вратата след себе си тихо, без трясък. Този звук — почти нечут — се оказа по-силен от всеки вик.

 

Нощта прекара у приятелка. Лежеше будна, взирайки се в тавана, и за пръв път от дълго време не превърташе в главата си чужди думи. Мислите ѝ бяха изненадващо ясни: всичко вече се беше случило. Нямаше къде да се връща.

 

Сутринта телефонът звънна. На екрана — Томас. Клэр не отговори. После дойде съобщение:

„Хайде да поговорим спокойно. Мама се увлече.“

 

Клэр се усмихна иронично. Думата „увлече се“ твърде често прикриваше чужда воля.

*

Тя се върна в апартамента по обяд — да вземе останалите си вещи. Отвори с ключа си, който все още беше у нея. В антрето имаше кашони. Нови. Чужди. На закачалката висеше палтото на Бернадет.

 

От хола се чу глас:

 

— Томас, нали ти казах — диванът е по-добре до прозореца. Така е по-светло.

 

Клэр влезе.

 

Бернадет се обърна, сякаш изобщо не се изненада.

 

— А, ти дойде, — каза спокойно. — Добре, вземи всичко наведнъж, за да не идваш пак.

 

Томас стоеше до нея, напрегнат, със сведени рамене.

 

— Клэр, ние просто… — започна той.

 

— Недей, — прекъсна го тя. — Не съм дошла за обяснения.

 

Тя влезе в спалнята. Гардеробът беше наполовина празен — нейните дрехи вече бяха прибрани. Грижливо. Като нещо ненужно, но пречещо.

 

— Виждаш ли, — долетя гласът на свекървата, — направих всичко по човешки. Без скандали.

 

Клэр се върна в хола с чантата в ръка.

 

— Да изгониш човек „по човешки“ — оказва се, че е възможно, — каза тя равномерно.

 

Бернадет сви рамене:

 

— Не драматизирай. Млада си, ще се оправиш. А на мен, на тази възраст, ми трябват удобство и спокойствие.

 

Клэр погледна Томас.

 

— Ти наистина ли смяташ, че това е нормално?

*

Той замълча. После тихо каза:

 

— Не исках да избирам.

 

— Ти избра, — отвърна Клэр. — Просто се надяваше, че ще се примиря.

 

Тя се приближи до масата и взе папката с документите, които веднага разпозна.

 

— Между другото, — каза тя, — бях при юрист. Знаеше ли, че при покупката на апартамента, дори парите да са били на майка ти, но ние сме живели тук като семейство и сме влагали и двамата, имам права?

 

Бернадет рязко се изправи.

 

— Какви права?

 

— Такива, — спокойно отговори Клэр. — Но не се тревожете. Няма да ви съдя.

 

Тя погледна Томас за последен път.

 

— Това би бил дълъг и неприятен път. А аз избирам друг.

 

— Какъв? — изпусна той.

 

— Своя.

 

Клэр остави ключовете на шкафчето.

 

— Повече няма да ме видиш тук. И не защото ме изгонихте. А защото аз сама си тръгнах.

 

Тя се обърна и излезе. На площадката беше светло и тихо. Асансьорът идваше бавно, но Клэр не бързаше.

 

След месец тя нае малък апартамент — не в центъра, без „удобства под ръка“, но с прозорци, в които ѝ се искаше да гледа. Купи прости пердета, сложи цветя на перваза.

 

В деня, който трябваше да бъде годишнина, Клэр получи съобщение от Томас:

„Разбрах всичко. Ако поискаш да поговорим…“

*

Тя прочете. Изтри. И изключи телефона.

 

Вечерта запали лампата, наля си чай и за пръв път от дълго време почувства не болка, а спокойствие.

 

Защото домът не са стените.

Домът е мястото, където не те карат да бъдеш удобна.