— Знам, че събираше пари за почивка. Дай ни ги — решихме да сложим ограда на вилата ми, — настоя свекървата.

 

— Анна, ти сериозно ли? Виетнам? Това е толкова далече! — Лукас погледна недоверчиво жена си, държейки сандвич в ръка.

 

— А защо не? Нали две години спестявах, отделях по малко всеки месец. Ето, виж — Анна подаде на мъжа си телефона с отвореното банково приложение. — Точно толкова, колкото е нужно за пътуването.

*

Анна едва сдържаше вълнението си. Две години чакане, две години малки откази — от нови дрехи до кино. И ето, най-накрая мечтата почти беше станала реалност.

 

— Но защо точно Виетнам? Можем да отидем на нашето езеро, както винаги — сви рамене Лукас, дояждайки сандвича.

 

— Лукас, цял живот ходя там. Иска ми се нещо различно, разбираш ли? Друга култура, кухня, хора. И океан! — в очите на Анна проблесна онзи пламък, който Лукас все по-рядко виждаше през седемте години от брака им.

 

— Ще видим — отвърна неопределено той, ставайки от масата. — Трябва да тръгвам за работа. Вечерта ще го обсъдим.

 

Лукас излезе, а Анна остана сама с мечтите си за бял пясък и екзотични плодове. Тя знаеше, че съпругът ѝ не споделя нейния ентусиазъм, но вярваше, че ще успее да го убеди. Все пак това бяха нейните собствени пари — изкарани с извънреден труд и допълнителни ангажименти.

 

Телефонът звънна. На екрана се появи: „Мария Лоран“.

 

— Здравейте — отговори Анна, стараейки се да говори дружелюбно.

 

— Аннушка, Лукас вече тръгна ли? — в гласа на свекървата имаше необичайно вълнение.

 

— Да, току-що.

 

— Добре. Слушай, мини днес при мен, става ли? Нужна ми е помощта ти.

*

Анна сдържа тежка въздишка. Срещите със свекървата рядко минаваха спокойно.

 

— Разбира се, Мария. След работа ще мина.

 

— Чудесно. Чакам те.

 

След като затвори, Анна се замисли какво ли може да е нужно на Мария. Обикновено тя предпочиташе да иска помощ от сина си, а не от снаха си.

 

Работният ден се влачеше безкрайно. Анна, счетоводителка в търговска фирма, обикновено ценеше работата си заради стабилността и реда, но днес цифрите не се подреждаха, а мислите ѝ отново и отново отлитаха към Виетнам.

 

Към края на деня Лукас се обади.

 

— Анна, ще се забавя. Докараха сложна кола, трябва да я довършим.

 

— Разбрах. Между другото, майка ти ме помоли да мина при нея.

 

— Наистина ли? — учуди се Лукас. — Добре, иди. Само не се карайте.

 

— Кога пък аз съм започвала първа? — възмути се Анна.

 

— Шегувам се, шегувам се. До вечерта.

 

Апартаментът на Мария се намираше на петнайсет минути път от офиса. Стар панелен блок, четвърти етаж — тук беше минало детството на Лукас. Анна позвъни и почти веднага се чуха стъпки.

*

— Влизай, влизай — приветливо каза свекървата. — Чаят е готов.

 

Тя изглеждаше необичайно оживена. На своите петдесет и осем Мария все още беше стегната и енергична. Тъмната ѝ коса беше прибрана в спретнат кок, а в очите ѝ проблясваше нетърпение.

 

Анна влезе в кухнята: чай, пай, две чаши.

 

— Сядай, разказвай как вървят нещата — каза свекървата.

 

— Всичко е по старому, работя.

 

— Лукас спомена, че си се канела да летиш някъде?

 

Анна се усмихна:

 

— Да, до Виетнам! Две години събирах за пътуването.

 

— Виетнам? — свекървата недоволно се намръщи. — И колко успя да спестиш?

 

Анна каза сумата — и усети гордост.

 

— Уау — изненада се Мария. — Хич не е малко.

 

— И така, какво се е случило? — попита Анна, решавайки да мине направо към същината.

 

— Ами… оградата на вилата се разпадна — започна свекървата. — Лукас я огледа — всичко е изгнило. Съседите се оплакват, че разваляме гледката.

 

— И с какво мога да помогна?

*

— Как с какво? — учуди се Мария. — Знам, че имаш спестени пари. Дай ни ги — ще сложим нова ограда.

 

Анна замръзна. Струваше ѝ се, че е чула погрешно.

 

— Извинете, какво казахте?

 

— Какво не е ясно? — раздразнено отвърна свекървата. — Оградата трябва спешно, а при теб сумата е точно подходяща. Лукас вече обеща, че ще помогнете.

 

— Лукас е обещал на вас моите пари? — Анна усети как вътре в нея започва да кипи гняв…

 

Мария остави чашката и я погледна право в очите, без колебание.

 

— А какво има толкова? Вие сте семейство. Семейството си помага. Освен това оградата не е прищявка, а необходимост.

 

— Необходимост е, когато се обсъжда предварително — Анна бавно се изправи. — А не когато ме поставяте пред свършен факт.

 

— Аннушка, не драматизирай — махна с ръка свекървата. — Ти си млада, пак ще спестиш. А ние имаме вила, стопанство. Съседите се оплакват.

 

— Аз спестявах две години — твърдо каза Анна. — Това са мои пари. И моето пътуване.

*

Мария сви устни.

 

— Значи почивката ти е по-важна от семейството?

 

— Не — поклати глава Анна. — Но животът ми не може всеки път да бъде отменян заради чужди решения.

 

Свекървата рязко стана.

 

— Знаех си. Градско момиче. Мислиш само за себе си.

 

Анна също се изправи, усещайки как пръстите ѝ треперят.

 

— Мисля за справедливост. И за това, че не може да се решава вместо мен.

 

В този момент телефонът иззвъня. На екрана — Лукас.

 

— Да — отговори Анна, без да откъсва поглед от Мария.

 

— Вече ли си при мама? — попита внимателно той.

 

— Да. И точно обсъждаме обещанието ти да дадеш моите пари за оградата.

 

В слушалката настъпи пауза.

 

— Аз… не го казах точно така — запъна се Лукас. — Мислех, че ще решим заедно.

 

— „Заедно“ е, когато питаш — отсече Анна. — А не когато ме поставят пред факт.

 

— Анна, нека спокойно — намеси се Мария. — Такива неща не се обсъждат по телефона.

 

— Точно по телефона — отвърна Анна. — За да няма недоизказаност.

 

Тя пое дъх.

*

— Лукас, няма да дам тези пари. Ако трябва ограда — ще търсим други варианти. Кредит, разсрочено плащане, на части. Но не за моя сметка и не без моето съгласие.

 

Отново тишина.

 

— Разбрах — каза накрая Лукас. — Идвам.

 

Той пристигна след четиридесет минути. В кухнята беше задушно и напрегнато.

 

— Мамо — започна той, — сгреших. Не трябваше да обещавам без Анна.

 

Мария пламна.

 

— Значи избираш нея?

 

— Избирам честността — твърдо каза Лукас. — И уважението.

 

Анна го погледна с изненада и плахо облекчение.

 

— Ще помогна с оградата — продължи той, — но със свои пари и със собствен труд. Анна не е длъжна.

 

Мария бавно седна.

 

— Ето как било… — прошепна тя.

 

— Точно така — отвърна Лукас. — Иначе само ще се изгубим.

 

На връщане мълчаха. Пред входа Лукас спря.

 

— Извини ме — каза той. — Свикнал съм майка ми да решава, а аз да се съгласявам. И не усетих кога започнах да решавам вместо теб.

*

Анна въздъхна.

 

— Не съм против да помагам. Против съм да не ме чуват.

 

Той кимна.

 

Месец по-късно оградата на вилата все пак беше поставена — по-скромна, отколкото Мария искаше, но подредена. Лукас ходеше да помага сам. Анна повече не се оправдаваше и не обясняваше.

 

А три месеца по-късно Анна стоеше на летището с билет за Виетнам в ръка. Лукас я прегърна силно.

 

— Донеси ми океана — усмихна се той.

*

— Ще го донеса — отвърна тя. — И увереността, че животът ми все пак е мой.

 

И за първи път от дълго време тя отлиташе без чувство за вина.