Оказа се, че децата на съпруга ѝ отдавна вече мислено си поделят имуществото ѝ, но ги очакваше изненада.

 

Мари избърса ръцете си в кухненската кърпа и спря водата. От хола се чуваха гласове. Пиер беше отишъл до аптеката, а неговите деца — Лукас и Клер — бяха останали да го чакат у дома. Мари искаше да им предложи чай, но щом чу разговора, спря пред вратата.

 

— Така си е този шкаф — лениво каза Лукас. — Но часовникът е хубав, качествен. Баща ми казваше, че дядо го е донесъл от чужбина.

 

— Аз бих взела порцелана ѝ — отговори Клер по-тихо. — Колекцията е доста сериозна. Такива чинии сега струват скъпо, особено ако са ръчно рисувани.

 

Мари замръзна. Сърцето ѝ започна да бие по-силно.

*

— Най-важното е да не я подплашим — продължи Лукас. — Нека всичко върви спокойно. А когато му дойде времето, тогава вече…

 

— Мислиш ли, че ще чакаме дълго? — прекъсна го сестра му. — Баща ни вече не е млад, а Елиза от третия етаж каза, че онези статуетки струват колкото половин кола.

 

— Имай търпение — каза той. — Не бързай. Всичко ще стане.

 

Ръцете на Мари затрепериха. Те обсъждаха нейните вещи. Нейния дом. Нейното отсъствие.

 

В антрето се хлопна врата — Пиер се беше върнал.

 

— Мари, къде си? — извика той.

 

Мари бързо се върна в кухнята и включи чайника.

 

— Тук съм! Веднага слагам чай!

 

Тя пое дълбоко дъх. В главата ѝ се въртеше една мисъл: „Те чакат да ме няма. Вече си делят имуществото ми…“

 

Пиер влезе и целуна жена си по бузата.

 

— Опашката в аптеката беше огромна — оплака се той.

 

— Разбирам — тихо отговори Мари, без да го поглежда.

 

— Какво има? Изглеждаш напрегната.

 

— Нищо, просто съм уморена.

 

— Децата чакат, да отидем при тях?

 

— Иди, аз след малко ще донеса чая.

 

Когато Пиер излезе, Мари се подпря на масата. „Спокойно — каза си тя. — Правилно разбра. Те чакат.“

*

Докато подреждаше чашките, си спомни всяка вещ в къщата. Порцелановата балерина — подарък от покойния ѝ първи съпруг. Чайните сервизи — от майка ѝ. Часовникът — спомен от баща ѝ.

 

— Мари, идваш ли скоро? — извика Пиер.

 

— Да, тръгвам!

 

Тя влезе в хола с подноса. Децата седяха на дивана.

 

— Заповядайте, чаят е горещ — усмихна се Мари.

 

— Благодаря, мадам Мари — Лукас взе чашата, без да вдигне поглед.

 

— Аз без захар — добави Клер, без да откъсва очи от телефона си.

 

Мари седна в креслото. На стената тиктакаше същият този часовник. Тя усети, че вече не гледат вещите като спомени, а като бъдеща плячка.

 

— Тате, покажи ни фотоалбумите — помоли Клер.

 

— Сега — каза Пиер и излезе към кабинета.

 

В стаята настъпи тишина.

 

— Много красив часовник имате — отбеляза Лукас.

 

— Благодаря. Това е спомен от баща ми — спокойно отвърна Мари.

 

— Такива вече са рядкост — каза той. — Вероятно антикварен.

 

— Швейцарски ли е? — попита Клер.

 

— Да. Баща ми го донесе от командировка.

 

— Сигурно струва доста — кимна Лукас.

 

Мари го погледна право в очите.

 

— За мен е безценен.

 

Когато Пиер се върна, разговорът прекъсна. Но Мари вече беше разбрала всичко.

 

Вечерта, след като децата си тръгнаха, тя дълго не можа да заспи. Слушаше тиктакането на часовника и мислеше: „Те вече си делят дома ми. А Пиер нищо не забелязва…“

 

На сутринта тя се обади на приятелката си.

 

— Том, трябва да се видим. Спешно.

 

В кафенето Мари разказа всичко, което беше чула.

*

— Представяш ли си? Говорят за мен така, сякаш мога просто да бъда премахната! — възмути се тя.

 

— А Пиер? — попита Тамара.

 

— Той нищо не разбира. За него децата са свято нещо.

 

— Мари, тогава направи завещание. На когото искаш. Дори на племенницата си. Нека знаят, че всичко вече е решено.

 

Мари се замисли.

 

— Мислиш ли, че е правилно?

 

— Абсолютно. И им го кажи директно.

 

Оттогава Мари стана по-внимателна.

 

Един ден се върна от магазина и завари Клер в спалнята.

 

— Какво правиш тук? — спокойно попита тя.

 

— Ох! Търсех огледало, спиралата ми се размаза — побърза да отговори Клер.

 

— Огледалото е в банята — студено каза Мари.

 

Когато тя излезе, Мари забеляза, че брошката не е на мястото си. Тя прибра всички бижута в сейф.

 

На вечеря Пиер попита:

 

— Мари, напоследък си много напрегната.

 

— Просто се уморявам — отвърна тя.

 

— Децата казват, че говориш студено с тях.

 

— Често ли ти се оплакват?

 

Той се намръщи.

 

— Просто са забелязали.

 

Мари остави вилицата и спокойно каза:

 

— Струва ми се, че децата ти проявяват прекалено голям интерес към моите вещи.

 

— Какво искаш да кажеш?

*

— В буквалния смисъл. Днес Клер ровеше в бижутата ми.

 

— Айде де — махна с ръка той. — Просто ѝ е любопитно.

 

— Тя е на тридесет и три, Пиер. Какво „любопитство“?

 

Пиер дълго мълчеше. Вилицата в ръката му застина над чинията, сякаш внезапно беше забравил защо изобщо я държи.

 

— Ти си прекалено подозрителна — каза най-накрая, без да поглежда Мари. — Клер не е такава. И Лукас също. Това са моите деца.

 

— Именно затова говоря с теб — спокойно отвърна Мари. — Не викам, не правя сцени. Просто искам да виждаш какво се случва.

 

— Приемаш всичко твърде лично.

 

Мари горчиво се усмихна, но замълча. Тя разбра: сега той няма да я чуе.

 

След седмица тя изготви завещание. Не тайно, не украдешком — открито и осъзнато. По-голямата част от имуществото си прехвърли на племенницата си Анна, като остави на Пиер правото на пожизнено ползване на къщата. За решението си тя съобщи по време на вечеря, когато отново всички бяха заедно.

 

— Искам веднага да изясня нещата — каза Мари, като остави чашата на масата. — Направих завещание.

 

Лукас рязко вдигна глава.

 

— Завещание? — повтори Клер и в гласа ѝ за първи път прозвуча зле прикрито напрежение.

 

— Да — кимна Мари. — Моята къща, моите вещи. Реших как да се разпореждам с тях.

 

— И на кого? — прекалено бързо попита Лукас.

 

Пиер се намръщи:

 

— Мари, можеше да го обсъдиш с мен.

*

— Именно това правя — спокойно отговори тя. — Сега.

 

Клер стисна устни.

 

— Значи ние сме тук просто гости? — студено произнесе тя.

 

— Вие сте гости — също толкова спокойно каза Мари. — И винаги съм ви приемала като гости. С уважение.

 

В стаята се спусна тежка тишина.

 

— Ти не ни вярваш — хвърли Лукас.

 

— Вярвам на фактите — отвърна Мари. — И на това, което чух със собствените си уши.

 

Пиер рязко се изправи.

 

— Стига! — повиши глас той. — Това е и мой дом!

 

— Не, Пиер — меко, но твърдо каза Мари. — Това е моят дом. Ти живееш тук с мен. И дълги години правех всичко, за да има в него топлина и спокойствие.

 

Клер стана, хвана чантата си.

 

— Нямаме повече работа тук — каза тя, без да поглежда никого.

 

Лукас тръгна след нея, но на вратата се обърна:

 

— Ще съжаляваш за това решение.

 

— Не — отвърна Мари. — Съжалявам само, че твърде дълго се преструвах, че нищо не се случва.

 

Когато вратата зад децата се затвори, Пиер дълго стоя в средата на хола.

 

— Ти разруши семейството — глухо каза той.

 

— Аз спасих себе си — тихо отговори Мари.

*

Той я погледна — за първи път от дълго време внимателно.

 

— Ти наистина ли мислиш, че те…

 

— Аз не мисля, Пиер. Аз знам.

 

Минаха няколко месеца. Лукас и Клер почти не се появяваха. Обаждаха се рядко и сухо. Пиер първо се ядосваше, после се затвори в себе си, а след това сякаш остаря за една зима.

 

Една вечер той седна срещу Мари.

 

— Бях при нотариуса — каза той.

 

Тя се напрегна.

 

— Прехвърлих моята част. В твоя полза.

 

Мари го погледна изненадано.

 

— Защо?

 

— Защото разбрах — тихо каза Пиер. — Те виждаха в мен път към вещите. А ти виждаше в мен човек.

 

Мари мълчаливо кимна.

*

В онази вечер часовникът на стената тиктакаше особено равномерно. Домът отново стана просто дом — не трофей, не очакване, не предварителна сметка.

 

И за първи път от дълго време Мари заспа спокойно, знаейки: сега в този дом всичко принадлежи на онези, които живеят в него, а не на тези, които чакат чуждия край.