— Ние семейство ли сме? НЕ! — Анна размахваше картата пред лицето на съпруга си. — Ти и майка ти сте семейство, а аз тук плащам за двама!

 

— Защо го направи, Марк?! — Анна стоеше в кухнята, стискайки банковата карта като оръжие. В очите ѝ хвърчаха искри, устните ѝ трепереха, а на котлона млякото кипеше. Както и бракът им — готов да прелее.

 

Марк нервно пристъпваше от крак на крак и гледаше в пода — объркан, като ученик с лоша оценка и родители зад вратата.

 

— На мама ѝ тече ваната… — промърмори той. — А и кръвното ѝ е високо…

 

— На мен ми е високо кръвното, Марк! — Анна притисна слепоочието си. — Изобщо представяш ли си за какво щях да използвам тези пари? Исках да отида на море. Сама. Без теб, без Жан Мари, без нейните безкрайни кюфтета и разкази как „сърцето ѝ се свива от вашите нощни разговори“!

 

Тя нервно се засмя — кратко, накъсано. Смехът беше дрезгав, сякаш отвътре прегорял.

*

— Дори не се посъветва с мен! — продължи тя. — Просто изтегли парите. Моите. От моята карта. Какво съм ти — банкомат?

 

— Ние сме семейство — промърмори той.

 

— Семейство? Да, само че ти си синът, аз — касиерът, а майка ти — главният счетоводител! — Анна удари с длан по масата. — Ти изобщо взимал ли си сам някога решение?

 

— Просто исках на всички да им е удобно. Ще се преместим, при мама ще има ремонт, ще стане по-просторно…

 

— По-просторно за кого? За нейните тенджери? За да може да идва при мен в кухнята и да ме пита дали шортите ми не са твърде къси?!

 

Живееха в нает едностаен апартамент. Три години. За това време любовта се беше превърнала в умора, а романтиката — в миризмата на ризото, което Жан Мари носеше всяка седмица. Между другото, тя имаше ключ.

 

— „За всеки случай, ако забравите да изключите ютията.“ — Така каза. И явно имаше предвид — ако забравите кой е главният тук.

 

Анна помнеше как веднъж дойде сутринта, докато още спяха. Влезе като у дома си, с торба с покупки и изражение, сякаш ги беше заварила не да си почиват, а да извършват престъпление.

 

— Какво искаш, Марк? — Анна го гледаше право в очите. — Искаш да живееш с майка си? Да слушаш всеки ден как „изглеждаш зле“ и „тази твоя Анна те е съсипала“? Моля, върви.

 

Той мълчеше. Защото искаше само едно — всички да млъкнат.

 

— Знаех си — тихо каза Анна. — Мъж, който не може да си направи чай, но се разпорежда с чужди пари.

 

— Това е майка ми, Анна. Тя е зле. Сама е. Можеше поне спокойно да поговориш с нея.

 

— Нека тя да говори с теб. А ти — с нея. Само че, за предпочитане, от друг апартамент.

 

Анна се приближи. Гласът ѝ стана твърд:

 

— Слушай внимателно. Ако още веднъж вземеш решение без мен — си тръгвам. Без сцени. Просто ще си събера нещата. И ще оставя само чехлите с ушички — за спомен.

 

Той мълчеше. Дори чайникът спря да съска.

 

След час Анна лежеше на дивана и се взираше в тавана. Струваше ѝ се, че е станал по-нисък, че я притиска.

 

Тя взе телефона и набра приятелката си.

 

— Инес, на ръба съм. Или ще се разведа, или ще започна да пия сутрин. Кое е по-евтино?

 

— Разводът — отговори тя. — Алкохолът не ти отива.

 

— Вярно — усмихна се криво Анна.

 

— Какво стана?

 

— Той изтегли моите пари. За майка си. Без дума. Просто реши, че така е правилно. А аз — сякаш съм празно място.

*

— Значи е време да затвориш тази „банка“. Блокира ли картата?

 

— Вече — каза Анна.

 

— Чудесно. Сега блокирай и съмненията.

 

На следващата сутрин Анна отиде в агенция за недвижими имоти.

 

— Искам да прехвърля договора за наем на едно име — каза тя. — На моето.

 

— Съпругът ви не е против? — попита служителката.

 

— Ако е — ще разбере от писмото.

 

Вечерта Марк се прибра. В апартамента имаше кашони.

 

— Ти… заминаваш ли?

 

— Не. Аз оставам. А ти решавай.

 

— Просто не знаех, че за теб е толкова важно…

 

— А аз не знаех, че за теб съм приложение към карта. Сега и двамата знаем.

 

И за първи път от дълго време Анна не плака. Защото разбра: ако ще бъде стопанка, то на собствения си живот.

 

— Анна, може би все пак ще поговориш с майка ми? — тихо каза той на вратата.

 

— Нервите ми вече не издържат — спокойно отвърна тя. — А адвокатът каза само едно: „Бягайте“.

 

Тя стоеше до прозореца с цигара. Димът се издигаше нагоре като символ на свободата — макар и с вкус на никотин.

 

— Ти се промени — каза той.

 

— А ти — не. Това обяснява всичко — отговори тя.

 

Измина седмица. Марк живееше при майка си. После идваше за вещи. А после — „само да поговорим“. И един ден дойде с нея.

 

Жан Мари. С палто и с изражение, сякаш идваше да произнесе присъда.

 

— Анна — каза тя, без да поздрави. — Каква е тази бъркотия? Синът ми е без закуска, а ти пиеш кафе!

 

— Нека сега закусва при вас — спокойно отвърна Анна. — Там, където е истинското му семейство.

 

— Как смееш?! — избухна жената. — Той е твоят съпруг!

 

— Не. Той е син на майка си, който похарчи моите пари за вашия ремонт. Сега при вас е красиво, нали?

 

— Ти знаеше, че имаме трудности!

 

— Вие имате — подчерта Анна. — Не ние. Аз излязох от тази история.

 

— Поне малко съвест имаш ли?! — повиши глас Жан Мари, сваляйки ръкавиците…

 

*

Анна не отстъпи нито крачка. Изведнъж я обзе странно спокойствие — сякаш най-тежкото вече беше зад гърба ѝ, а сега оставаше само да сложи точката.

 

— Имам съвест, — каза тя равномерно. — Затова повече няма да позволя да ме използват. Нито вие, нито вашият син.

 

Марк стоеше между тях, прегърбен, като момче, хванато над чуждо сладко. Поглеждаше ту майка си, ту жена си, но не казваше нищо.

 

— Марк, — Анна го погледна право. — Ще кажеш ли нещо? Или пак ще изчакаш някой да реши вместо теб?

 

— Аз… не исках да стане така, — промърмори той.

 

— А стана точно така, защото ти нищо не искаше, — спокойно отвърна тя. — Нито да решаваш, нито да носиш отговорност, нито да избираш.

 

Жан Мари изсумтя.

 

— Виждаш ли, сине? Казвах ти — тя не те разбира. Жената трябва да е по-мека, по-търпелива.

 

Анна се усмихна иронично.

 

— Търпението не е синоним на безкрайно съгласие. А мекотата не означава да търпиш чужд контрол.

 

Тя се приближи до шкафа, извади папка и я сложи на масата.

 

— Тук е копие от новия договор за наем. Апартаментът вече е на мое име. Имаш седмица, Марк, да си вземеш вещите.

 

— Ти гониш сина ми?! — извика Жан Мари.

 

— Не, — отговори Анна. — Аз си връщам живота.

 

В стаята настъпи тишина. Дори Жан Мари за миг замлъкна, сякаш не очакваше разговорът да приключи не с крясък, а с решение.

 

— Хайде, мамо, — най-сетне каза Марк, без да вдига поглед. — Тук… всичко е ясно.

 

Той мина покрай Анна, докосна рамото ѝ, но тя не трепна. Само издиша — бавно, дълбоко, сякаш освобождаваше три години напрежение.

 

Вратата се затвори. Не се хлопна — просто се затвори. И това беше най-точният финал.

 

Вечерта Анна седеше на перваза с чаша чай. Телефонът завибрира.

 

— Е, как е? — написа Инес.

 

— Тишина, — отговори Анна. — Истинска. Без упреци. Без натиск. Страшно… и хубаво.

 

— Значи е правилно.

 

Анна се усмихна и погледна през прозореца. Градът живееше своя живот — хората бързаха, смееха се, караха се. А тя за първи път от дълго време усещаше, че вече нищо не дължи на никого.

 

След месец Марк изпрати съобщение. Кратко.

*

„Беше права. Жалко, че го разбрах твърде късно.“

 

Анна прочете, остави телефона с екрана надолу и повече не се върна към него.

 

Защото някои отговори са важни само когато още се съмняваш. А тя — вече не.