— Майка вече е решила коя стая ще заеме в твоя апартамент! — заяви съпругът още на следващия ден след сватбата.

 

Елена дори не можеше да си представи, че първото утро като омъжена жена ще се превърне в начало на истинска битка за правото да живее в собствения си дом. Септемврийското утро беше хладно, навън тихо се носеха първите есенни листа, а в апартамента все още се задържаше сладкият аромат на сватбени цветя, примесен с усещане за щастие, което се оказа толкова крехко.

 

Сватбата беше скромна — само подписване в общината и уютна вечеря в малък ресторант близо до дома. Елена съзнателно избра точно този формат: искаше топлина, искреност и живи емоции, а не шумна показност. Родителите на Жюлиен, разбира се, очакваха по-голям размах, но Елена твърдо отстояваше решението си — парите е по-разумно да се вложат в бъдещето, а не в една вечер.

 

Младоженците се прибраха у дома около десет вечерта. Просторният тристаен апартамент в хубав квартал беше подарък от родителите на Елена за нейния двадесет и пети рожден ден. Майка ѝ и баща ѝ дълги години спестяваха, отказвайки си много неща, за да може дъщеря им да започне самостоятелния си живот уверено и спокойно.

 

Уморена, но истински щастлива, Елена внимателно подреждаше подаръците и букетите в хола. Белите рози и хризантеми постави в голяма ваза до прозореца, а кутиите с посуда и текстил разположи по рафтовете. Всеки предмет сякаш пазеше нечии добри думи и топли пожелания.

*

Жюлиен през това време седеше в кухнята, разлистваше телефона си и нещо бързо пишеше, като от време на време се усмихваше. Изражението му изглеждаше странно — сякаш очакваше някакъв знак или новина. Елена няколко пъти го попита дали всичко е наред, но той отговаряше, че просто е уморен след натоварения ден.

 

Вечерта премина спокойно. Пиха чай с торта, спомняха си забавни моменти от сватбата, говореха за бъдещето. Жюлиен беше необичайно мълчалив, но Елена реши да не обръща внимание — умората си е умора.

 

На следващата сутрин тя се събуди в отлично настроение. Слънчевите лъчи меко проникваха през пердетата и изпълваха спалнята със светлина. Искаше първият ден от семейния живот да започне с уют и грижа. Елена приготви закуска — яйца с бекон и прясно сварено кафе, и покри масата с красива покривка, подарена от леля ѝ.

 

Жюлиен влезе в кухнята около девет, прозявайки се и протягайки се. Седна, взе чашата с кафе и сякаш между другото каза:

— Между другото, мама вече си избра стая в твоя апартамент. Утре се мести.

 

Елена застина с вилицата в ръка. Още вчера беше пълноправна господарка на дома си, а днес се оказваше, че скоро ще има още един обитател — без никакво обсъждане или съгласие.

 

— Какво каза? — бавно попита тя, усещайки как вътре в нея всичко изстива.

 

— Мама ще се премести при нас — спокойно повтори Жюлиен, намазвайки масло върху хляба. — Там, където живее сега, ѝ е неудобно. А тук е просторно, има място за всички.

 

Елена усети как лицето ѝ пламва.

— Жюлиен, осъзнаваш ли какво говориш? От кога майка ти решава коя стая да заеме в моя апартамент?

 

Съпругът ѝ повдигна изненадано вежди.

— Елена, ние вече сме семейство. Твоето означава общо. А семейството трябва да се държи заедно. На мама ѝ е трудно сама, здравето вече не е същото.

 

Елена рязко отмести стола. Всичко това ѝ звучеше абсурдно, почти нереално.

— Чакай малко. Изобщо възнамеряваше ли да попиташ мнението ми? Или реши, че сега съм длъжна да осигуря жилище на майка ти?

 

— Не драматизирай — намръщи се Жюлиен. — Мама е добра, знаеш. И готви чудесно, и ще помага вкъщи. На теб ще ти е по-леко.

 

Елена се разходи из кухнята, опитвайки се да се овладее. През цялото време свекърва ѝ изглеждаше приветлива, макар и малко настойчива. Но едно е да се виждат от време на време, а съвсем друго — да живеят под един покрив.

 

— Слушай ме внимателно — каза тя спокойно. — Този апартамент е мой. Всички документи са на мое име. Родителите ми го купиха специално за мен. Никой няма право да разпорежда с дома ми без моето съгласие.

 

— Формално — да — сви рамене Жюлиен. — Но ние сме едно цяло.

 

Елена извади папка с документи от шкафа и я сложи на масата.

— Това е договорът за покупко-продажба — посочи тя. — Виждаш ли името? Елена Моро. Апартаментът е купен преди брака. Това не е съвместно имущество.

 

Жюлиен хвърли бегъл поглед към документите и тежко въздъхна.

— Добре, няма да се хващаме за хартии. Просто на мама ѝ трябва помощ. Сърцето, кръвното…

*

— Нека живее наблизо, да си наеме жилище — спокойно отвърна Елена. — Ще помагаме, ще я посещаваме. Но не и да живеем заедно.

 

— Ставаш безчувствена — раздразнено каза Жюлиен. — Мама цял живот се е раздавала за семейството, а сега ти не искаш да я приютиш дори временно?

 

Елена скръсти ръце на гърдите си. Сценарият беше до болка познат: първо те поставят пред свършен факт, после те обвиняват в безсърдечие.

— Не отказвам да помагам. Но съвместното живеене е сериозно решение и се взема заедно.

 

— Какво има да се решава! — Жюлиен удари с юмрук по масата. — Мама вече си е събрала багажа! Утре идва камион, ще пренасяме мебелите!

 

Елена пребледня.

— Какви мебели?

 

— Легло, гардероб, скрин… обичайният комплект. Стаята си избра срещу нашата спалня — там е светло и близо до банята.

 

Елена замълча. Значи свекърва ѝ вече беше идвала тук.

— Кога успя да разгледа всичко това? — тихо попита тя.

 

— Ами… преди няколко седмици. Когато беше при родителите си. Мама искаше да види къде ще живеем.

 

— Тоест си я довел тук без мое знание? — Елена се обърна към прозореца, за да скрие треперенето в гласа си.

 

— Какво знание! Това е майка ми! Бяхме сгодени, значи апартаментът беше почти общ.

 

Елена го погледна дълго и тежко. Всичко, което преди ѝ се струваше мила привързаност към майка му, сега изглеждаше като пълна зависимост.

— Годежът не дава права върху имуществото ми. Нито бракът — твърдо каза тя.

 

— Стига с тези юридически подробности! — избухна Жюлиен. — Мама няма да пречи, ще помага!

 

Елена отново седна срещу него, стараейки се да говори спокойно.

— Добре. Да уточним. Ти искаш тя да живее тук?

 

— Да.

 

— И за колко време?

 

— Докато се почувства по-добре. Може би няколко месеца, може и повече.

 

— А ако на мен ми е некомфортно да живея с човек, когото едва познавам?

 

— Мама не е чужда! — извика Жюлиен. — Тя е моята майка!

 

— За теб — не, за мен — да — спокойно отвърна Елена. — Познавам Мари-Клер от година и половина и не сме толкова близки, че да делим един дом.

*

Жюлиен се изчерви и рязко се изправи.

— Не мога да повярвам! Вчера се заклехме да сме заедно в радост и в трудност, а днес отказваш да приемеш майка ми! Каква егоистка си само!..

 

Тези думи я удариха по-силно от шамар. Елена усети как нещо вътре в нея се къса — не толкова от вика, колкото от увереността, с която той го каза. Сякаш всичко вече беше решено, сякаш нейното мнение беше пречка, а не част от семейството.

 

— Егоистка? — тихо повтори тя. — Защото искам да решавам кой живее в моя дом?

 

Жюлиен дишаше тежко, крачеше напред-назад из кухнята като хванат в капан.

— Защото мислиш само за себе си! — хвърли той. — Знаеше какво е семейството ми. Знаеше, че за мен майка ми не е празно място.

 

— А ти знаеше — също толкова тихо отвърна Елена, — какво означава този апартамент за мен. И въпреки това постъпи по своя начин.

 

Настъпи гнетяща тишина. Навън премина кола, някъде в блока хлопна врата, а в кухнята се чуваше само тиктакането на часовника. В този момент Елена ясно осъзна: това не беше обикновен сутрешен скандал, не беше изблик на емоции. Това беше първият истински конфликт, който показваше кои са един за друг.

 

— Аз няма да живея така — каза тя най-сетне. — В дом, където решенията се вземат зад гърба ми.

 

Жюлиен спря.

— Значи ми поставяш ултиматум?

 

— Не — поклати глава Елена. — Поставям граница. Ако майка ти се премести тук — аз си тръгвам.

 

Той се изсмя кратко и нервно.

— Блефираш.

 

Елена спокойно отиде в спалнята, извади куфара и го сложи на леглото. Движенията ѝ бяха равни, почти хладни — сякаш емоциите бяха свършили и бяха отстъпили място на яснота. Тя подреждаше дрехите, усещайки погледа му от вратата.

 

— Ти… сериозно ли? — в гласа на Жюлиен за първи път прозвуча несигурност.

 

— Напълно — отвърна тя, без да се обръща. — Не съм против майка ти. Против съм това да няма уважение към мен.

*

Той замълча. После рязко се обърна и излезе, като хлопна входната врата. Елена седна на ръба на леглото, затвори очи и си позволи няколко дълбоки вдишвания. В гърдите я болеше и беше празно, но заедно с болката дойде странно облекчение.

 

След час телефонът иззвъня. На екрана се появи името Мари-Клер.

 

— Елена — гласът беше мек, почти ласкав. — Жюлиен ми каза, че си против да се преместя. Много съм разстроена…

 

Елена затвори очи.

— Мари-Клер, въпросът не е във вас. А в начина, по който беше решено.

 

— Аз съм само за малко — въздъхна свекървата. — Просто имам нужда от грижа. Това толкова ли е страшно?

 

— Страшно е — честно отговори Елена, — когато ме поставят пред свършен факт. Не отказвам да помагам, но не съм готова да живеем заедно.

 

Отсреща настъпи пауза.

— Ясно — каза Мари-Клер вече студено. — Значи за теб съм чужда.

 

— Не сте чужда — отвърна Елена. — Но и не сте стопанката на този дом.

 

Разговорът прекъсна. Елена остави телефона и довърши куфара. Вечерта замина при приятелка, оставяйки на масата кратка бележка: „Имам нужда от време. Когато сме готови да говорим на равни начала — ще говорим“.

 

Измина седмица. Жюлиен звънеше, пишеше, ту се извиняваше, ту обвиняваше. После настъпи тишина. Елена се върна в апартамента сама — без камион, без чужди мебели, без усещането, че я изместват от собствения ѝ живот.

 

Срещнаха се след месец в същия ресторант, където бяха празнували сватбата. Жюлиен изглеждаше уморен и по-състарен.

— Мама не се премести — каза той. — Наех ѝ апартамент наблизо. И… разбрах, че сгреших.

 

Елена го погледна внимателно.

— Разбра или просто загуби удобен вариант?

 

Той сведе очи.

— Свикнал съм майка ми да решава вместо мен. А ти… ти не се съгласи. Това ме уплаши.

*

— Мен ме уплаши друго — отвърна Елена. — Че в нашия брак за мен нямаше място.

 

Говориха дълго — спокойно, без крясъци. И за първи път Жюлиен не спореше, а слушаше. Но когато разговорът приключи, стана ясно: любовта не винаги оцелява при срещата с реалността.

 

Два месеца по-късно подадоха молба за развод. Без скандали, без делене на имущество. Елена остана в своя апартамент — с тишината, цветята на перваза и усещането, че е защитила не стените, а себе си.

 

Понякога си спомняше онова септемврийско утро и разбираше: този разговор не беше началото на края, а началото на честния живот. И в този дом вече живееше само тя — стопанка на пространството си и на собствените си решения.