— По време на коледната вечеря брат ми заяви: „Няма да седна на една маса с тази неудачница.“

 

Клара стоеше до прозореца на наетия си апартамент и гледаше как пада снегът. Тридесет и първи декември. След няколко часа щеше да започне новата година, а тя усещаше само празнота.

 

Последните дванадесет месеца бяха най-тежките в живота ѝ. Първо — разводът. Пет години брак приключиха с хладен разговор в кухнята, в който бившият ѝ съпруг, Ерик, съобщи, че обича друга. Клара подписа документите в службата по гражданско състояние, раздели имуществото поравно и се изнесе от общия им дом.

 

После дойде ударът в работата. Маркетинговата компания, в която беше работила седем години, попадна под съкращения. Криза, оптимизация на разходите, преструктуриране — ръководството използваше красиви думи, но същността беше проста: уволниха я. Обезщетението стигна за няколко месеца наем, не повече.

 

А през ноември стана катастрофата. Клара караше по мокрия път, когато на кръстовището в нея се вряза камион. Шофьорът не забелязал червения сигнал на светофара. Въздушните възглавници я спасиха, но колата се превърна в купчина изкривен метал.

*

Застраховката покри част от щетите, но ремонтът беше безсмислен. Клара продаде остатъците за части и получи жълти стотинки.

 

За една година тя загуби съпруга си, работата и колата. Трите опори, върху които се крепеше животът ѝ, рухнаха една след друга.

 

Телефонът ѝ завибрира. Съобщение от майка ѝ, Мария Александровна:

„Дъще, ще дойдеш ли днес? Готвя любимите ти ястия.“

 

Клара въздъхна. Не ѝ се искаше да отиде в родителския дом, където всички щяха да се преструват, че всичко е наред. Но традицията си е традиция — Нова година семейството винаги посрещаше заедно.

 

„Ще дойда“, написа тя и изпрати съобщението.

 

Облече черна рокля, гримира се, върза косата си на опашка. Погледна се в огледалото — бледа, с тъмни кръгове под очите. Няма значение. Най-важното беше да издържи вечерта.

 

До дома на родителите си Клара стигна с автобус и метро. Преди идваше със собствената си кола, а сега трябваше да използва градския транспорт. Още едно напомняне за провалите.

 

Мария Александровна отвори вратата с широка усмивка.

 

— Кларичка! Влизай, влизай, не стой на прага!

 

Майката прегърна дъщеря си и я заведе в кухнята. Там ухаеше на печено пиле, мандарини и ванилов крем. На масата имаше салати, мезета и топли ястия.

 

— Как си? — попита Мария Александровна, наливайки чай.

 

— Добре съм — излъга Клара.

 

— Намери ли си работа?

 

— Още не. Търся.

 

— Нищо, ще намериш. Ти си умна, образована…

 

Клара кимна. Не ѝ се говореше по тази тема.

 

Баща ѝ, Жан-Мишел, седеше в хола пред телевизора. Като видя дъщеря си, той стана и я прегърна.

 

— Здравей, дъще. Как си?

*

— Добре, татко.

 

— Радвам се да го чуя.

 

Повече нищо не каза. Жан-Мишел винаги беше мълчалив човек, не обичаше да се бърка в душата. Клара ценеше това в него.

 

Брат ѝ Лукас беше в стаята си пред компютъра. Клара почука на вратата.

 

— Лукас, здрасти.

 

Той се обърна, хвърли ѝ кратък поглед и кимна.

 

— Здрасти.

 

— Как си?

 

— Нормално.

 

Повече не каза нищо. Клара затвори вратата и се върна в кухнята. Отношенията с брат ѝ винаги бяха напрегнати. Лукас завиждаше на успехите ѝ — добра работа, кола, брак. А сега, когато всичко се срина, той сякаш злорадстваше.

 

Мария Александровна подреждаше масата, разставяйки чинии и чаши. Клара ѝ помагаше, мълчаливо пренасяйки ястията от кухнята в хола.

 

— Клара, толкова си тъжна — забеляза майката. — Може би стига да се измъчваш? Нова година идва, трябва да се радваме!

 

— Опитвам се, мамо.

 

— Е, опитвай се повече! Всичко ще се оправи, ще видиш.

 

Лесно е да кажеш „ще се оправи“, когато имаш стабилен живот, съпруг, работа, дом. Клара прехапа устни и замълча.

 

Към осем вечерта масата беше готова. Елхата в ъгъла на хола премигваше с гирлянди, по телевизията вървеше празничен концерт. Семейството се събра около масата.

 

Жан-Мишел отвори бутилка шампанско и започна да пълни чашите. Мария Александровна оправяше салфетките и местеше чиниите. Лукас седеше, забил поглед в телефона си.

 

Клара ги гледаше и се чувстваше чужда. Сякаш не беше част от това семейство, а гост, поканен от учтивост.

*

— Е, деца, скоро ще стане дванадесет! — обяви Мария Александровна, поглеждайки часовника. — Хайде да сядаме!

 

Всички заеха местата си. Жан-Мишел вдигна чашата.

 

— Искам да кажа…

 

— Почакай, татко — прекъсна го Лукас.

 

Братът отдръпна стола и се изправи. Лицето му беше напрегнато, в очите му играеха зли пламъчета.

 

— Няма да седна на една маса с тази неудачница — изстреля той, гледайки право към Клара.

 

В стаята увисна тишина, толкова плътна, че сякаш можеше да се реже с нож. Елховите гирлянди продължаваха да премигват, телевизорът весело бърбореше, но всичко звучеше фалшиво, като лошо подбран фон.

 

Мария Александровна първа се окопити.

 

— Лукас, какво говориш?! — гласът ѝ потрепери. — Веднага се извини на сестра си!

 

Жан-Мишел бавно свали чашата. Лицето му се втвърди, стана сурово и непознато.

*

— Седни — каза кратко той. — И спри този цирк.

 

Но Лукас сякаш само това чакаше. Усмихна се злобно и кръстоса ръце.

 

— Какво? Да не би да не е вярно? — изрече той. — Погледнете я. Мъжът я напусна, работа няма, кола няма. Все някой трябва да я съжалява. На мен ми омръзна.

 

Клара усети как нещо се сви болезнено в гърдите ѝ. Думите на брат ѝ удряха точно там, където най-много болеше. Тя отвори уста, но глас не излезе.

 

— Ти ѝ завиждаш — каза изненадващо спокойно Мария Александровна. — Цял живот си ѝ завиждал.

 

— Аз?! — Лукас пламна. — Просто казвам истината!

 

Жан-Мишел рязко се изправи.

 

— Достатъчно — каза вече по-силно. — В моя дом никой няма право да унижава дъщеря ми. Нито ти, нито който и да е.

 

Лукас погледна баща си с изненада, после майка си.

 

— Значи пак сте на нейна страна? — изсъска той. — Както винаги.

 

Клара бавно се изправи от стола. Краката ѝ леко трепереха, но гласът ѝ, когато заговори, беше неочаквано равен.

 

— Знаеш ли, Лукас — каза тихо тя, — наистина загубих много през тази година. Беше страшно. Беше болно. Но това не ме прави неудачница.

 

Той се канеше да ѝ отвърне, но тя продължи, вече по-уверено:

 

— Неудачник не е този, който пада. А този, който се радва на чуждото падение.

 

Лукас отвърна поглед.

 

— Тук нямам повече работа — промърмори той, грабна якето си и тръгна към антрето. — Апетитът ми изчезна.

 

Вратата се хлопна.

*

В апартамента отново стана тихо. Мария Александровна избърса очите си, Жан-Мишел тежко въздъхна.

 

— Прости ни, дъще — каза майката. — Не сме мислели, че той…

 

— Всичко е наред, мамо — Клара се усмихна слабо. — Наистина.

 

Жан-Мишел се приближи и сложи ръка на рамото ѝ.

 

— Ти си по-силна, отколкото си мислиш — каза той. — И още много неща те чакат напред.

 

Клара погледна часовника. До полунощ оставаха броени минути. Изведнъж тя усети не празнота, а странно облекчение — сякаш тежък товар най-сетне се беше разместил.

 

Те посрещнаха Новата година тримата. Без викове, без тостове „за успех“, просто тихо чукнаха чашите си.

 

И в този момент Клара ясно разбра: тази година ѝ беше отнела много. Но най-важното — беше ѝ показала коя е всъщност. И с това знание тя вече не се чувстваше неудачница.