— Свекървата нахлу без предупреждение, за да заяви, че съм оформила наследство с фалшиви документи! А ти мълчиш…

 

— Сама разбираш, че това вече е прекалено? — гласът на Марк се пречупи толкова рязко, че Елиза се обърна, сякаш някой беше ударил по стъкло.

 

— Прекалено? — тя остави торбата на пода, усещайки как краката ѝ омекват. — Това твоята майка ми каза преди час, че съм се намърдала в живота ти без зестра. Това ли е прекаленото?

 

— Ели, защо го раздухваш… Тя просто…

*

— Просто? — Елиза се засмя глухо. — Тя едва не поиска резервните ключове от апартамента. И заяви, че контролът над домакинството е нейно право. Марк, ти изобщо чуваш ли какво става?

 

Той мълчеше. Стоеше в антрето на новия апартамент, подпирайки се на касата, сякаш се опитваше да удържи тавана. А Елиза го гледаше и за първи път през цялото това време усещаше: не държи. Не поема тежестта. Не застава на нейна страна.

 

Навън беше декември. Петият етаж на стара кооперация на централна улица. Полумрак, сива улица, сняг се сипеше лениво, на едри парцали, като по старите картички.

 

Новият им апартамент все още миришеше на боя и прах. Кашоните бяха навсякъде, мебелите — наполовина сглобени. Всичко изглеждаше недовършено, крехко — като спокойствието им.

 

Елиза виждаше всичко това и вече знаеше: тази вечер тишина няма да има.

 

— Чуй ме — започна Марк. — Аз обясних на мама, че тя не може…

 

— Ти не обясни. Ти мънкаше. Стоеше, усмихваше се и ѝ позволи половин час да ми чете лекции в собствения ми апартамент. А после каза: „Мамо, само кажи с какво да помогна“. Да помогнеш? С какво? С внасяне на куфари?

 

Марк пое въздух, събирайки мислите си.

 

— Исках да изгладя нещата…

 

— А аз искам да живея нормално.

 

Той вдигна поглед към нея, сякаш едва сега осъзна колко е изтощена. Бузите ѝ бяха зачервени, очите блестяха от гняв и умора, ръцете ѝ трепереха.

 

— Хайде да седнем — каза тихо той.

 

— Не. Ще кажа всичко права.

 

Тя вдигна торбата с продуктите и влезе в кухнята. Марк я последва. В кухнята беше студено — радиаторите още не работеха добре. Елиза нареди покупките на масата и се вкопчи в нея с пръсти.

 

— Току-що се нанесохме. Тепърва започнахме да се настаняваме. А твоята майка вече реши, че това е нейното родово имение. Видя ли как обикаляше стаите? Как си пробваше спалнята? Утре официално ще поиска ключовете.

 

— Няма да ги поиска.

 

— Сигурен ли си?

 

Той замълча.

*

И това мълчание стана първата пукнатина в новия им живот.

 

— Добре — Елиза издиша. — Да караме подред. Как си представяш живота ни тук? С майка ти, която смята, че всяка стена е нейна грижа?

 

— Аз… — Марк се почеса по врата. — Искам да живея с теб. Заедно. Без тях. Казвал съм ти.

 

— Казвал си. Но думите са едно. А когато дойде моментът — ти се страхуваш от тях.

 

Той се намръщи.

 

— Несправедлива си.

 

— Но съм честна.

 

Елиза отиде до прозореца. Порив на вятъра удари стъклото. Долу снегът се въртеше, редки минувачи вървяха, загърнати в шалове, колите пълзяха през снежната каша.

 

В този апартамент имаше много въздух. Но Елиза се чувстваше така, сякаш в гърдите ѝ няма място дори за един дъх.

 

— И какво сега? — попита Марк.

 

— Сега? — тя се усмихна криво. — Сега майка ти реши, че щом апартаментът е голям, можем „да живеем едно сплотено семейство“. А аз съм пречката. Тя директно ми каза, че за сирак без подкрепа си позволявам твърде много.

 

Марк се намръщи болезнено.

 

— Отдавна щях да сложа точка, ако ти… ако беше по-мека с нея.

 

— По-мека? — Елиза се обърна рязко. — Марк, на тридесет години съм. Работя от двайсетгодишна. Изправих се сама. Не искам някой да идва и да разпорежда живота ми. Не съм длъжна да бъда мека с човек, който не ме уважава.

 

Той сведе поглед.

 

— Ще говоря с нея.

*

— Кога? — Елиза скръсти ръце. — Сега?

 

Той отново замълча.

 

Както винаги. Първо колебание. После чакане. После отлагане. И чак когато стане нетърпимо — действие.

 

На нея ѝ беше омръзнало.

 

Но все още в нея тлееше надежда — че този път ще направи крачката сам.

 

Марк се приближи.

 

— Ели… хайде да не се караме. Тепърва ще живеем тук. Заедно. Поне първата вечер без скандали, добре?

 

Тя го гледа няколко секунди мълчаливо.

 

И изведнъж усети: ако сега отстъпи, утре куфарите ще влязат през тази врата.

 

— Не, Марк. Първата вечер точно сега трябва да подредим нещата.

 

Тя се обърна и сложи чайника. В кухнята беше влажно. Тръбите бълбукаха, сякаш недоволни.

 

— Добре — каза най-сетне той. — Ще се обадя на мама. Днес. Ще ѝ кажа да не идва повече без предупреждение. И че няма да живее тук.

 

Елиза не му повярва. Но нищо не каза.

 

— Благодаря — издиша само. — Това е достатъчно.

 

Той още не беше набрал номера, когато на вратата прозвуча настойчив звънец.

 

Те се спогледаха.

 

Елиза веднага знаеше — кой е.

*

Марк въздъхна така, сякаш вече разбираше, че вечерта няма да свърши спокойно.

 

Тя тръгна първа към вратата.

 

Отвори.

 

На прага стоеше мадам Лоран.

 

Без усмивка. Без куфари. Но с изражение, от което напрежението моментално се надигна в Елиза.

 

— Добър вечер, деца — каза тя с равен, почти леден глас. — Няма да се бавя. Трябва да изясним някои неща.

 

Марк излезе в коридора.

 

— Мамо, сега не е моментът…

 

— Моментът е напълно подходящ — отвърна спокойно Елиза, без да се отдръпва. — Днес вече казахте достатъчно. Сега е мой ред да ви чуя. Но не за дълго.

 

Мадам Лоран бавно влезе в апартамента и се огледа, сякаш проверяваше дали всичко е на мястото си. Погледът ѝ се спря върху кашоните, недовършения гардероб, кухненската маса с торбите.

 

— Значи вече се настанявате — произнесе тя сухо. — Бързо. Особено за човек, който, както се оказва, е оформил наследство със съмнителни документи.

 

Марк потрепери.

 

— Мамо, спри.

 

— Още не съм започнала — отсече тя. — Днес ми се обади нотариус. Случайно. Много се учуди, че документите за апартамента са подадени без уведомяване на най-близките роднини.

 

Елиза усети как всичко в нея се сви, но гласът ѝ остана спокоен.

 

— Документите са подадени напълно законно. Аз съм единствената наследница по завещание. Ако желаете, мога да покажа копия.

 

— Ще ги покажеш — усмихна се студено мадам Лоран. — В съда. Защото не вярвам в случайности. Сираче без род и подкрепа — и изведнъж имот. Много удобно.

 

Беше казано почти делово. И точно това болеше най-много.

 

Марк направи крачка напред.

 

— Мамо, сега преминаваш границата.

 

— Аз защитавам интересите на семейството — отвърна тя хладно. — А ти, Марк, си твърде заслепен, за да видиш кой е до теб.

 

Елиза погледна съпруга си. Дълго. Внимателно. В тази пауза се решаваше повече от един разговор.

 

— Кажи ми — тихо каза тя, — ти също ли мислиш така?

 

Той отвори уста, после я затвори. Прокара ръка по лицето си.

*

— Аз… просто искам да се изясни. Без скандали. Ако всичко е чисто, защо да се страхуваме?

 

И в този миг Елиза разбра: той отново не я избира. Съмнение вместо доверие. Предпазливост вместо подкрепа.

 

— Ясно — кимна тя. — Тогава нека изясним всичко веднага.

 

Тя отиде в спалнята и се върна с папка. Постави я на масата.

 

— Завещание. Регистрация. Извлечение. Нотариално заверено. Всичко. Апартаментът беше на леля ми. Единствения човек, който беше до мен през целия ми живот. Вие дори не знаехте за нея — и не искахте да знаете.

 

Мадам Лоран прелисти документите, сви устни. За миг в погледа ѝ проблесна раздразнение. Не защото намери грешка. А защото не намери.

 

— Това още нищо не доказва — каза тя.

 

— Доказва достатъчно — отвърна спокойно Елиза. — И още нещо. Вие повече няма да идвате тук без покана. И няма да ме обвинявате в престъпления. Иначе следващият разговор няма да е в кухнята.

 

Марк вдигна глава.

 

— Ели…

 

— Не, Марк — погледна го тя твърдо. — Сега е важно какво ще кажеш ти. Не после. Не „някой ден“. Сега.

 

Мълчанието се проточи. Мадам Лоран чакаше, скръстила ръце, уверена, че синът ѝ няма да я разочарова. Както винаги.

 

Марк пое дълбоко въздух.

 

— Мамо… по-добре е да си тръгнеш. И… повече да не правиш така.

 

Тя бавно се обърна към него.

 

— Ти ме гониш?

 

— Моля те да уважаваш дома ми. И жена ми.

 

Казано беше несигурно, с паузи, но беше казано.

 

Мадам Лоран пребледня. После се изправи.

 

— Добре — произнесе тя с леден тон. — Всичко ми стана ясно. Това е твоят избор.

*

Тя тръгна към вратата, спря се.

 

— Но после не казвай, че не съм те предупредила.

 

Вратата се затвори.

 

Тишината беше оглушителна.

 

Елиза бавно седна на стола. Ръцете ѝ трепереха. Не от страх — от умора.

 

— Ти го направи — каза тихо тя.

 

— Трябваше по-рано — отвърна Марк. — Извини ме.

 

Тя кимна. Без усмивка.

 

— Това не е за „по-рано“. Това е за „оттук нататък“.

 

Минаха няколко месеца. Те довършиха ремонта. Апартаментът престана да бъде просто помещение и се превърна в дом. Мадам Лоран повече не се появяваше. Звънеше рядко. Студено. Дистанцията се превърна в новата норма.

*

Елиза живееше спокойно. Работеше. Дишаше. Не се обръщаше назад.

 

Тя знаеше: доверието не се връща веднага. Но границите — бяха поставени.

 

И сега в този апартамент имаше най-важното — тишина. Не крехка. А истинска.