— Стига! Това са моите пари и аз решавам какво да правя с тях. Вашият шантаж вече не действа — точка.

 

— Ти изобщо чуваш ли какво ти казвам?! — гласът на Клара потрепери, но беше остър като удар по стъкло. — Седемдесет хиляди?! Реши ли, че съм ти личният портфейл?!

 

— Не ми повишавай тон — Мадлен Лоран сложи ръце на кръста, бръчките по лицето ѝ потъмняха като следи от изгаряне. — Аз просто моля за помощ. Тази сума ми е нужна. И точка.

 

— Това не е молба — Клара пристъпи по-близо. — Това е ултиматум.

 

— Ти съвсем си се самозабравила! — възкликна свекървата и сякаш стените на входа потрепериха. — Нормалните жени така не говорят с по-възрастните!

 

Клара стоеше на прага на апартамента, обхванала касата с ръце, сякаш тя я държеше да не падне. Декемврийският въздух от входа дърпаше студ, миришеше на мазилка и чужди кавги. Но по-тихо не ставаше.

*

Мадлен Лоран продължаваше да крещи, но Клара вече почти не чуваше — само бученето на кръвта в слепоочията и някакъв странен звън, като звук от скъсваща се струна.

 

Така приключваше един разговор.

И започваше съвсем друг живот.

 

Клара за първи път осъзна: така повече не може да продължава.

 

— Слушай, снахо, щом вече си богата, можеше и да не крещиш — Мадлен Лоран още стоеше на вратата на кухнята, когато преди минута се бяха върнали в апартамента. — Не разбирам тези истерии. Трябва ми санаториум. Лекарят каза.

 

— Сигурна ли си, че лекарят говореше за санаториум, а не за хапчета против наглост? — изпусна се Клара.

 

— Полудя ли?! — свекървата се хвърли напред. — Така със старшите не се говори! Аз не съм ти квартална приятелка!

 

— А аз не съм ви спонсор — отсече Клара. — Край. Разговорът приключи.

 

Вратата се затръшна — тежко, като удар с брадва. Мадлен Лоран си тръгна, оставяйки след себе си миризма на евтини парфюми, обида и предчувствие за предстоящ скандал.

 

Клара влезе в стаята и седна на ръба на дивана. Краката ѝ трепереха.

 

За първи път от четири години брак тя си позволи да изрече на глас онова, което я беше притискало през цялото това време.

 

Два часа по-късно се прибра Жюлиен. Нито „здравей“, нито „как мина денят“. Само рязка, уверена крачка към кухнята, удар на чаша върху масата и дълбоко вдишване преди бурята.

*

— Клара, майка ми ми каза всичко.

 

— Разбира се, че ти каза — Клара се изправи. — Искаш ли да чуеш и моята страна?

 

— Какво има да се слуша? — мъжът посочи към вратата. — Тя поиска помощ. Седемдесет хиляди — толкова ли ти е жал?

 

— Жал ли? — Клара едва се сдържа да не се засмее. — Това е моята заплата! Моята! Работя по дванайсет часа на крак, за да ги изкарам!

 

— Тогава можеше да помогнеш — Жюлиен повиши глас. — Тя не ти е чужда!

 

— А аз на нея чужда ли съм? — Клара пристъпи по-близо и го погледна право в очите. — Ти поне веднъж застана ли на моя страна? Поне веднъж? Или позицията на майка ти винаги е единствено правилната?

 

— Това не е позиция! Това е майка ми! — извика Жюлиен така, че сърцето на Клара се сви.

 

— А аз коя съм? — почти прошепна тя. — С кого живееш? Кой ти готви вечеря? Кой с теб ще плаща ипотека? Аз празно място ли съм?

 

— Не преувеличавай — Жюлиен се обърна. — Просто ще ѝ помогнем и това е.

 

— Ние или аз? — уточни Клара.

 

— Ами… твоята заплата е по-голяма — промърмори той.

 

— Ясно.

 

Клара се обърна и влезе в спалнята. Отвори гардероба. Извади куфара. Подреди дрехите върху леглото.

 

— Какво правиш?! — гласът му се пречупи.

*

— Събирам се — спокойно каза Клара, сякаш говореше за планово посещение при зъболекар.

 

— Ти си полудяла?!

 

— Най-после се осъзнах — Клара закопча козметичната чантичка. — Не искам да живея в семейство, в което ме виждат само като източник на доходи.

 

— Кой те вижда като източник на доходи?! — Жюлиен се приближи и хвана ръката ѝ.

 

Клара издърпа ръката си.

 

— Ти. И майка ти. Няма да се извинявам. Това е истината.

 

— Клара, не прави глупости!

 

— Правя единственото разумно — Клара затвори куфара. — Край. Аз си тръгвам.

 

— Къде? — гласът му звучеше така, сякаш едва сега осъзнаваше, че всичко това е реално.

 

— При Софи. Засега. После ще си наема студио.

 

— Ти… ти разрушаваш семейството…

 

— Не, Жюлиен — Клара го погледна така, както никога досега. Спокойно. Твърдо. Без трепване в гласа. — Семейството беше разрушено от майка ти. А ти го позволи.

 

Тя мина покрай него. Той не се опита да я спре. Дори не протегна ръка — само я гледаше объркано.

 

Клара разбра, че бракът им не се срина днес — той се рушеше с години, а днес просто довърши сам себе си.

 

Таксито дойде след пет минути. Дворът вече беше погълнат от ранната декемврийска тъмнина. Въздухът миришеше на сняг и наближаваща Нова година — само че в душата нямаше празник.

 

Софи посрещна Клара по халат и вълнени чорапи, като родна. Прегърна я, вкара я в топлия апартамент и сложи чайника.

 

— Мълчи. После ще разкажеш всичко — каза тя.

 

Клара и не можеше да говори — само седеше с чаша горещ чай в ръцете си и усещаше как те постепенно се стоплят.

 

Тази нощ спа тревожно, но за първи път от дълго време — без чувство на задушаване.

 

Сутринта Клара се събуди с ясна глава. За първи път от месеци — без натиска на чужди претенции.

 

И направи онова, от което се страхуваше преди.

 

Тя отиде в службата по гражданско състояние.

 

Попълни заявление. Постави подписа си. Обърна се към служителката.

 

— Кога да очаквам дата?

*

 

Служителката зад стъклото вдигна поглед, бързо прегледа формуляра и спокойно отговори:

 

— След месец. Уведомлението ще дойде по пощата.

 

Клара кимна, сякаш ставаше дума за доставка на пратка. Излезе навън и едва тогава си позволи да поеме дълбоко въздух. Въздухът беше леден, бодлив, но изненадващо чист. Същият като вътре в нея.

 

Жюлиен се обади вечерта. Веднъж. После втори път. Клара гледаше екрана, докато повикването не прекъсна само. На третия път вдигна.

 

— Какво? — попита тя без раздразнение. Просто равномерно.

 

— Ти… наистина ли подаде? — в гласа му нямаше гняв. Само объркване.

 

— Да.

 

— Но ние можем да говорим. Мама… тя се увлече. Аз ще говоря с нея.

 

Клара се усмихна леко, но без смях.

 

— Жюлиен, ти вече си го казвал. Много пъти. Винаги после. Винаги когато е късно.

 

— Не мислех, че ти така… — той запъна. — Че ще си тръгнеш завинаги.

 

— А аз не мислех, че в брака може да се чувстваш толкова сама — отвърна тя. — И двамата не сме мислили много неща.

 

Той замълча. После тихо каза:

 

— Обичам те.

 

— Знам — Клара затвори очи. — Но това се оказа недостатъчно.

 

Тя затвори и усети не празнота, а тишина. Истинска. Не онази, която притиска, а онази, в която можеш да дишаш.

 

След седмица Мадлен Лоран дойде при Софи. Без предупреждение. Стоеше пред вратата, изправена, сякаш беше дошла на разпит.

 

— Искам да говоря с нея — каза сухо.

*

Софи я погледна внимателно и също толкова сухо отвърна:

 

— Тя не иска.

 

— Тя разрушава семейството на сина ми!

 

— Не — спокойно възрази Софи. — Тя просто спря да бъде удобна.

 

Вратата се затвори. Този път — завинаги.

 

Клара намери студио след месец. Малко, светло, с прозорец към вътрешен двор. Купи нов чайник, окачи пердета, подреди книгите. Животът не се подреди веднага, не беше лесно, но беше честно.

 

В деня, в който дойде официалното уведомление за развода, тя вървеше пеша към дома. Снегът скърцаше под обувките, витрините светеха, градът се готвеше за празниците.

 

Клара спря пред витрината на едно кафене, погледна отражението си и изведнъж разбра: тя вече не се страхува.

 

Нито от обаждания.

Нито от искания.

Нито от чужди очаквания.

 

Тя се усмихна на себе си — за първи път истински.

 

И продължи напред.