— Майка каза, че твоите шест милиона са семеен фонд! Ще ги вложим в нашия магазин — това е изгодно! — изрече съпругът.

 

— Ти реши, че можеш да ме унижиш пред цялото ми семейство? — гласът на Максим трепереше, сякаш сдържаше не гняв, а нещо старо, гранясало, трупано с месеци. — Пред майка ми? Пред Анна?

 

Ирен стоеше до кухненската маса, държейки чаша с изстинал чай. Януарският вятър блъскаше по прозореца, сякаш искаше да избяга от студа в топлината, в тази тясна кухня в пететажен блок в покрайнините на Самара.

 

— Максим, ти прекрасно знаеш, че не съм унизила никого — каза тя тихо, но ясно. — Просто казах „не“. Това е всичко.

*

— „Не“?! — той удари с юмрук по перваза. — Ти каза, че моето семейство иска да те ограби! Чу ли как майка ми после плака? Лошо ѝ стана!

 

Ирен остави чашата. Ръцете ѝ леко трепереха — от глухото напрежение в гърдите, от студа, който не можеше да изгони от апартамента.

 

— Казах само това, което чувствам. И не съм длъжна да давам спестяванията си за чужди авантюри.

 

— Това не са авантюри! Това е нормален, работещ бизнес! Така хората печелят пари, разбираш ли?

 

— Максим, — Ирен си пое дъх. — Ти знаеш какви бяха тези шест милиона. Знаеш всяка стотинка и защо ги пазя.

 

— На кого му пука?! — избухна той. — Ти живееш в миналото! Родителите ти умряха — да, съжалявам! Но какво сега? Да държим парите им в чорап?

 

Ирен го погледна дълго и право. В това утро всичко стана кристално ясно.

Онзи, който не се страхува да докосва чужди рани, лесно ще посегне и към чуждите пари.

 

— Максим, — каза тя тихо. — Ти прекрачи граница, за която те молех дори да не мислиш.

 

Той изсумтя и се обърна към прозореца, сякаш там имаше спасение.

 

— Добре, — каза по-спокойно. — Хайде просто да го обсъдим още веднъж. Обясни нормално. Майка не разбира, аз не разбирам. Ти си разумна жена — ще можеш да обясниш.

 

— Не искам да обяснявам, — Ирен отиде до мивката и пусна водата, само за да чува шума ѝ. — Вече казах всичко. Това са мои пари. И не искам да участвам във вашия бизнес план.

 

Тази фраза сякаш спря въздуха в кухнята.

 

Максим бавно се обърна.

 

— В нашия. В на-шия. Можеше поне да кажеш „нашия“, Ирен.

 

— Не, Максим. Това е вашият план. Не мой.

 

Той отново се заби в телефона, който дояждаше последните му нерви. Ирен чуваше известията: майка му пише, сестра му пише. Семейна коалиция на натиск. Почти военна операция.

 

— Макс, — каза тя внезапно. — Осъзнаваш ли, че това е ненормално? Трима възрастни хора да ме притискат заради моите пари? Това е…

 

— Защото си инат! — изкрещя той. — Все едно парите са по-важни от хората!

*

— А за теб хората ли са по-важни от парите? — Ирен се усмихна горчиво. — Или само определени хора?

 

Той рязко пристъпи към нея и спря толкова близо, че тя усети миризмата на евтиния му ментов спрей.

 

— Слушай. Моето семейство е моето семейство. И ако им трябва помощ — аз съм длъжен да помагам.

 

— Помагай, — спокойно отвърна тя. — Но защо искаш да го правиш с моите пари?

 

Максим мълчеше. Дишаше тежко. Гледаше в пода, сякаш търсеше там отговори.

 

— Ирен, — каза след дълга пауза. — Просто… преведи им три милиона. Не шест. Три. Останалото остави за себе си. Това е компромис.

 

Ирен неволно се засмя — тихо, без радост.

 

— Компромис… Ти дори не се чуваш. Предлагаш ми да дам половината от спестеното за цял живот. Просто така. За да заплува вашата семейна лодка.

 

— Какво толкова?! — той пак започна да кипи. — Това е за доброто на всички! За бъдещето! За детето, което някой ден ние…

 

— Максим, спри, — Ирен стисна пръсти. — Не използвай думата „дете“, за да ми измъкнеш пари.

 

Той примигна, сякаш не очакваше тя да забележи манипулацията.

 

— Ти вече не ме обичаш, нали? В това е проблемът? — попита тихо.

 

— Максим… — Ирен въздъхна. — Не е това. Просто… когато хората се обичат, те не правят така.

 

— Как? — той пристъпи по-близо. — Как „така“?

 

— Не притискат в ъгъла. Не изнудват. Не искат да продадеш собственото си бъдеще заради чужди фантазии.

 

Максим замълча. За секунда. За две. После каза:

 

— Ти просто си алчна. Майка беше права.

 

Ирен кимна, сякаш беше получила потвърждение на диагноза, която отдавна подозираше.

 

— Благодаря. Вече чух всичко.

*

Ирен го гледаше спокойно. Без сълзи. Без викане. В това спокойствие имаше повече решителност, отколкото във всичките ѝ думи през тази сутрин.

 

— Или какво? — попита тя тихо.

 

Максим се поколеба. Явно разчиташе заплахата да увисне във въздуха сама, че тя ще се уплаши, ще започне да се оправдава, да уговаря, да търси варианти. Но Ирен не помръдваше. Просто чакаше.

 

— Или… — той преглътна. — Или ще трябва да преразгледаме отношенията си. Защото така не може да се живее.

 

Тя кимна. Бавно. Почти с облекчение.

 

— Знаеш ли, Максим — каза Ирен, — благодаря ти, че го каза на глас. Отдавна усещах, че живеем точно така: или плащам, или бивам поставена под съмнение.

 

— Ти всичко обръщаш — измърмори той. — Аз просто искам да сме един отбор.

 

— Отбор са хората, които вземат решения заедно — отвърна тя. — А не когато на единия му поднасят сметка и му казват: „Плащай, защото мама реши“.

 

Максим пламна.

 

— Не смей да говориш така за майка ми!

 

— Не говоря за нея — Ирен го погледна право. — Говоря за теб. За готовността ти да пожертваш мен, само и само да избегнеш конфликт с нея.

 

Той замълча. За първи път тази сутрин — истински. Не от яд. От празнота.

 

Ирен свали кърпата от закачалката и бавно си избърса ръцете, сякаш теглеше черта.

 

— Няма да преведа нито три милиона. Нито три хиляди. И не защото ми е жал. А защото ако отстъпя сега, утре ще дойдете за останалото. А после — за живота ми. За решенията ми. За правото ми да бъда себе си.

 

— Ти всичко рушиш — глухо каза Максим.

 

— Не — поклати глава Ирен. — Аз просто спирам да бъда удобна.

 

Тя отиде в спалнята, извади от гардероба папка с документи и я сложи на масата.

 

— Тук е всичко — каза тя, връщайки се. — Моите сметки. Моето наследство. И моето решение. Днес подавам молба за развод.

 

Максим вдигна глава рязко.

*

— Ти… заради пари?

 

— Не — Ирен се усмихна уморено. — Заради липсата на уважение.

 

Той искаше да каже нещо, но телефонът отново завибрира. Той погледна екрана — и не отговори. За първи път.

 

Ирен облече палтото си, взе чантата.

 

— Ще живея при приятелка — каза тя. — Не се тревожи. Твоето семейство повече няма да страда заради моите пари.

 

Тя излезе, внимателно затваряйки вратата след себе си. Без трясък. Но в апартамента стана оглушително празно.

 

По стълбите беше студено и тихо. Ирен слизаше бавно, усещайки как с всяка крачка дишането ѝ става по-леко.

 

Шестте милиона останаха при нея.

Но най-важното — тя самата остана при себе си.