— Блокирах сметката, — каза студено съпругата. — Колата е моя. Апартаментът също. Сега искай от майка си.

 

— Къде се моташе до единайсет, а? — долетя гласът на Марк от банята. Той се плъзна из утрото като капка кетчуп върху бяла риза: не е катастрофа, но настроението е съсипано.

 

Елиза, вече напълно готова да излезе, с ключовете в ръка и сериозно лице, замръзна на прага на кухнята. Обърна се бавно, сякаш това не беше разговор със съпруга ѝ, а сцена от криминален филм — всеки момент ще засвири тревожна цигулка и ще тръгнат надписите.

 

— На работа бях. Къде другаде. Имам краен срок. Проект. Говорили сме за това, Марк. Не веднъж. Даже два пъти. Или тогава просто кимаше като китайско клатещо се човече на таблото?

*

— Айде само не започвай… — излезе от банята самият обект на разговора, с кърпа около кръста и изражение „не ми пука, но пак ще кажа“. — Просто попитах. Защо веднага скачаш?

 

— Защото ти „питаш“ като следовател в сериал за корупция. Още не съм си наляла кафе, а вече съм заподозряна.

 

— Кой те ревнува, Елиза? — изсумтя той и се направи, че всичко това дори го забавлява. Но очите му шареха. Опитно око би видяло в това погледа на ученик, хванат с телефон по време на контролно. — Ти все си в задачи и крайни срокове. Аз просто се тревожа. Знае ли човек.

 

Ето го. Симптомите на хронична манипулация. Винаги започва с „тревожа се“. После идват „малко пари за лекарства за мама“, а завършва с „да прехвърлим колата на мама, тя има облекчения, все пак е пенсионерка“.

 

Тя погледна Марк с онзи поглед, който могат да си позволят само жени, които са хранили, топлили и накрая са се разочаровали. Той беше поддържан, стегнат, с онази самодоволна усмивка, която някога ѝ се струваше секси. Сега я дразнеше. Като гласовото съобщение в асансьор, който подминава твоя етаж.

 

— Обади ли се на майка си? — попита тя, наливайки си кафе. — Или пак чакаш аз да преведа парите?

 

— Ели, нали ти сама каза, че не ти е жал. Кръвното ѝ е високо. — Марк се опитваше да изиграе съчувствие с много сериозно лице. Получаваше се зле: като актьор, който е забравил текста, но решава да импровизира.

 

— Разбира се. Току-що предадох проект за милион, но точно аз ще пратя майка ти в реанимация. Не ти, който забрави рождения ѝ ден и се сети чак след съобщението „Синко, още ли ме помниш?“.

 

Марк направи обидено лице, включвайки режим „малък, но горд“.

 

— Толкова ли ти е жал? Само пет хиляди.

*

— Не ми е жал за парите. Жал ми е, че живея с мъж, който сутрин започва с разпит, после иска пари, после се оправдава, и всичко това под соса „ама аз се тревожа“.

 

Той се обърна, зарови се в телефона с вид, сякаш всеки момент ще намери там начин как да стане добър съпруг на промоция. Без инвестиции и задължения.

 

— Ясно ми е всичко с теб. Както винаги. На теб не ти пука.

 

Както винаги. Тя дори не се изненада. В това „както винаги“ се побираха последните четири години от съвместния им живот. Той — обидчив и убеден, че целият свят го подценява. Тя — уморена и вече невярваща, че може да го превъзпита. Вечерното им шоу неизменно завършваше с това, че той отиваше при компютъра с важен вид, а тя — в банята с одеяло и чаша.

 

Елиза стоеше до прозореца и гледаше улицата. Юни беше в своя репертоар: горещо, прашно и асфалтът миришеше така, сякаш му е писнало от всичко. Всичко беше познато. Всичко, освен самата нея.

 

Тя беше уморена. Истински. Не както след работа. А както се уморяват хората, когато осъзнаят: тях не просто не ги чуват. От тях се възползват.

 

Вечерта реши да се разходи. Без цел. Без маршрут. Просто вървеше. Искаше поне за половин час да престане да бъде съпруга на Марк, проектен мениджър, възрастен човек. Просто някой. Може би дори призрак.

 

И тогава — кафене. Нищо особено. Пластмасови столове, миризма на кафе и кифли. Но тя замръзна. Там, зад стъклото, седеше Марк.

 

Не сам.

 

С жена. Млада, звънка, с онези устни, които се правят само по специална поръчка при козметик. Те се смееха. Тя го побутваше по рамото, а той я гледаше така, както някога гледаше Елиза.

 

И тогава тя чу.

 

Не всичко. Само един откъс. Но понякога и един е достатъчен, за да се подреди целият живот като пъзел. Или да се разпадне като къща от карти.

 

— Щом подпише пълномощното, веднага подавам за развод. Всичко вече е почти в джоба.

 

Тя не помнеше как се прибра. Как си събу обувките. Как влезе в банята.

 

Стоеше пред огледалото и шепнеше:

 

— В джоба, значи… В кой точно джоб ме държиш, мръснико?..

 

*

— …пес в твоя богат живот?! — извика Марк, рязко ставайки от леглото. — Аз тук изобщо никой ли съм?!

 

Елиза бавно се изправи. Обърна се към него с цялото си тяло. Погледът ѝ беше спокоен. Прекалено спокоен, за да не е тревожен.

 

— Не, Марк, — каза тя равномерно. — Ти не си пес. Песът поне е верен. Ти си проект. Неуспешен. С проточени срокове и скрити дефекти.

 

Той се изсмя — нервно, накъсано.

 

— Аха, започна се… Сега ти си умната, силната, независимата. Пари се появиха — короната порасна?

 

— Парите нямат нищо общо, — тя се приближи до прозореца. — Те просто заглушиха шума. И стана ясно колко често лъжеш. Всеки ден. За дребното. За голямото. С усмивка. С грижа. С „аз се тревожа“.

 

Той се приближи, сниши гласа си — опасен тон, когато мъж усеща, че губи контрол.

 

— Ти си си въобразила. Ти винаги обичаш драмата. Кафене, разговори… Наистина ли мислиш, че заради някого ще те изоставя?

 

Елиза се обърна.

 

— Не. Повярвах, че си готов да ме продадеш. Това е по-лошо.

 

Той отвори уста да каже нещо — познато, заучено, спасително. Но тя го изпревари.

*

— Проверих всичко, Марк. Пълномощното, за което говореше — чернова вече беше при адвокат. Същият, при когото ходи „по работа“ през март. А преводите към майка ти… странно, нали? Парите изчезваха, а лекарства така и не се купуваха.

 

Той пребледня. Не рязко. Точно толкова, че да стане ясно: улучи.

 

— Ровила си в нещата ми?!

 

— Не, — поклати глава тя. — Просто спрях да вярвам. А когато спреш да вярваш, започваш да виждаш.

 

Между тях увисна тишина. Гъста. Лепкава. Такава, в която се чува как се пука чужда маска.

 

— И какво искаш? — най-сетне изрече той. — Скандал? Развод? Да падна на колене?

 

— Искам да си тръгнеш, — спокойно каза Елиза. — Утре. Без сцени. Без „да поговорим“. Без „осъзнах всичко“.

 

— Не можеш просто така да ме изгониш, — в гласа му отново се появи злоба. — Това е и мой дом!

 

— Беше, — кимна тя. — Докато не реши, че аз съм нечий „джоб“. Блокирах сметката. Колата е моя. Апартаментът — също. Документите са при адвокат. Сега искай от майка си. Или от онази актриса от кафето.

 

Той се разсмя — силно, фалшиво.

 

— Ще съжаляваш. Такива като теб после плачат.

 

— Не, Марк, — за първи път тази вечер тя си позволи уморена усмивка. — Плачат такива като теб. Когато изведнъж разберат, че източникът е пресъхнал.

 

Сутринта той събираше вещите си мълчаливо. Без театър. Без прощални реплики. Само входната врата хлопна — глухо, окончателно.

 

Елиза си наля кафе. Седна на масата. За първи път от много време — без напрежение в раменете.

*

Телефонът вибрира. Съобщение от адвоката:

„Всичко е готово. Свободна сте.“

 

Тя погледна през прозореца. Градът живееше своя живот. И в този живот най-сетне имаше място за самата нея.

 

Без разпити.

Без манипулации.

Без чужди джобове.

 

Понякога, за да започнеш да дишаш, е достатъчно просто да затвориш вратата.