— Достатъчно е да влезеш у мен и парите ми изчезват, — каза жената право в очите на зълвата, без да се сдържа повече.

 

— Кълна ти се, Клер! Имаше петнайсет — останаха пет! Да не съм полудяла?.. — Ема се мяташе из наетата кухня като Фройд на таван. — Имам чувството, че ме обират. При това — обуват ме в пантофи от чужди крака!

 

От другата страна на телефона Клер, нейната приятелка още от студентските години, протяжно се прозина.

*

— Ема, нали ти сама каза, че Лили е стояла у вас до късно снощи?

 

— Да. Дойде „да пием чай“, както винаги. Пихме чай, похапвахме сирене с пармезан. После каза, че „таксито е скъпо“ и легна на дивана. В четири сутринта чух как се трясна вратата на хладилника — дояждаше остатъка от тортата. Всичко както винаги.

 

— И в портфейла е ровила — пак както винаги? — ехидно попита Клер.

 

Ема замръзна пред хладилника. Отвътре миришеше на празно и на сирене без опаковка.

 

— Говоря ти сериозно, Клер. Не съм параноична. Вчера сложих там нова десетка. Петхилядните ги отделих, за да ги занеса днес в банката. Аз спестявам. Разбираш ли? Двайсет месеца спестявам, за да взема на ипотека поне собствена стая. А тук… такива „случайности“.

 

— Слушай — понижи глас приятелката, — каза ли на Мартен?

 

— Казах. Знаеш ли какво ми отговори? „Може да си ги похарчила и да си забравила.“

 

Колко удобно: когато Лили идва в петък с маникюр за три хиляди и чанта Michael Kors, това било „от стипендията“. А когато аз, която работя на две места, казвам, че парите изчезват — значи „само ми се е сторило“.

 

Клер шумно издиша:

 

— Маркирай ги. Сериозно. Вземи една банкнота и я отбележи. Сложи точка някъде по цифрата. После — чакай. Ако изчезне, ще играеш ва-банк.

 

Ема мълчаливо отвори шкафа, извади спестовната книжка и изтегли още една десетка. С маркер внимателно сложи мъничка черна точка върху „0“ по средата.

 

Както кажеш, Клер.

 

Мартен се прибра късно. В антрето, миришещо на чорапи, се чу ленив глас:

 

— Ем, има ли вечеря?

 

Ема миеше пода под дивана. Прахосмукачката пак беше излязла от строя и тя търкаше с мопа, сякаш търсеше съкровище.

*

— Остана пилаф. Стопли си сам. Не съм домашна помощница.

 

— Пак си ядосана… — уморено измърмори Мартен, закачайки якето. — Изтощен съм. Лили пак се обади в сълзи — вдигнали наема, хазяйката била вещица, заплашвала я с изгонване…

 

— Да си търси по-евтино. Или нормална работа. Тя е на двайсет и пет, Мартен. Време е да порасне.

 

— Ти винаги не я харесваш… — промърмори той, слагайки тенджерата на котлона.

 

Ема стисна зъби. Ето го — аргументът на века. „Ти не я харесваш“. А това, че сестричката краде пари — това какво е, по роднински?

 

На следващия ден Лили дойде, както винаги, без да се обади. С дънки с дупки, тениска с пайети и маникюр, сякаш лично е лакирала мебели. Още от вратата възкликна:

 

— Привет, милички! Толкова ми липсвахте! О, още ли имате торта?..

 

Ема наблюдаваше как Лили хвърчи из кухнята, щрака вратичките като катерица в гипс и пъха дребни пари от кутийката в джоба си.

 

— А къде е Мартен? — делово попита тя, сякаш беше у дома си.

 

— На работа е. Аз съм сама. — Ема се обърна към нея с чаша в ръка. — Как си, Лили? Имаш ли пари?

 

— Ами, знаеш… стегнато е. Вчера например не ми върнаха цялото ресто — представяш ли си, нагло ме ощетиха!

 

— Представям си, — спокойно каза Ема и влезе в спалнята.

 

След двайсет минути Лили си тръгна. Прегърна я за сбогом, целуна я по бузата.

 

— Ти си най-готината снаха, честно! — каза тя.

 

Ема бавно отвори портфейла. На мястото, където бяха подредени банкнотите, сега имаше само две. И едната — с черната точка.

 

Вечерта седеше, без да пуска лампата. Прозорецът отразяваше лицето ѝ — сякаш чуждо. Ръката ѝ трепереше. На масата лежеше същата банкнота. И непоносимото усещане — като буца в гърлото: ограбили са те, а собственият ти мъж ще направи теб виновна.

 

Когато Мартен влезе, в стаята беше тихо.

 

— Ем, какво ти е?

 

— Седни. — Тя посочи масата. — Виждаш ли тази банкнота?

 

— Виждам. И?

*

— Вчера я маркирах. Беше в портфейла ми. Днес по обяд дойде сестра ти. Сега тази банкнота се е върнала в портфейла — но без останалите.

 

— И какво от това?.. — Мартен сви рамене. — Може сама да си я сложила.

 

— Мартен! — гласът на Ема се пречупи. — Сериозно ли?? От портфейла ми изчезват пари, ти го виждаш. Искаш ли да извикам полиция и да вземат отпечатъци?..

 

Мартен се дръпна, сякаш беше ударен. За миг в очите му проблесна страх — не за сестра му. За себе си. За това, че удобният свят, в който можеше да не избира страна, започна да се разпада.

 

— Ти съвсем ли… — понижи глас той. — Това е Лили. Моята сестра.

 

— А аз съм твоята жена, — тихо отвърна Ема. Без да повишава тон. От това стана още по-тежко. — Или това вече не е аргумент?

 

Той седна. Тежко. Прокара длани по лицето си, сякаш се опитваше да изтрие случващото се.

 

— Разбираш ли, че ако сега продължиш… — запъна се той, — това е краят? За семейството. За отношенията. За всичко.

 

Ема се усмихна безрадостно.

 

— А ти разбираш ли, че ако не продължа, това е краят за мен?

 

Настъпи пауза. Такава, в която се чува как капе чешмата в кухнята и как вътре се чупи нещо важно.

*

— Не искам да вярвам, че тя… — започна Мартен.

 

— И аз не исках, — прекъсна го Ема. — Двайсет месеца не исках. Спестявах. Отказвах си. Перях чужди чорапи и мълчах. А тя просто идваше и взимаше. Защото може. Защото ти винаги казваш: „Ти не я харесваш“.

 

Той я погледна. За първи път — без защита.

 

— И какво искаш?

 

— Да ѝ се обадиш. Сега. Пред мен. И да я попиташ за парите.

 

— Точно сега?..

 

— Точно сега, Мартен. Или утре отивам в банката, закривам сметката и подавам заявление. Не срещу Лили. Срещу неизвестно лице. А после — както стане.

 

Той се поколеба секунда. Две. После извади телефона.

 

Сигнали. Дълги. После весел глас:

 

— Марти! Защо толкова късно? Тъкмо си правя маска!

*

— Лили, — преглътна той. — Ти днес беше ли у нас?

 

— Ами да. Наминах. Какво?

 

— Взе ли пари от Ема?

 

Тишина. Дори дишане не се чуваше.

 

— Ти луд ли си? — каза накрая тя. — Тя те е наклала, нали? Знаех си! Тя ме мрази!

 

Ема мълчаливо протегна ръка и включи високоговорителя.

 

— Лили, — каза тя спокойно. — Банкнотата с черната точка. Искаш ли да обясня откъде е в чантата ти, или ще опиташ сама?

 

Отново тишина. Този път — по-дълга.

 

— Аз… — гласът на Лили изтъня. — Щях да ги върна. Просто ги взех назаем. Спешно ми трябваха. Ти нали така или иначе спестяваш…

 

— Ти открадна, — каза Ема. Без истерия. Без надрив. — И не за първи път.

*

— Да каква трагедия правиш от това?! — избухна Лили. — Ти не гладуваш! А на мен ми е трудно! На мен винаги ми е трудно!

 

Мартен бавно свали телефона.

 

— Ти знаеше, — тихо каза той. — И продължи.

 

— Мислех, че ще ме прикриеш, — изстреля Лили. — Ти си ми брат!

 

Връзката прекъсна.

 

В стаята стана празно. Сякаш и въздухът беше издишан.

 

— Е, — каза Ема. — Сега знаеш.

 

Мартен гледаше в пода. После стана.

 

— Ще говоря с нея. Парите ще ги върне.

 

— Не, — поклати глава Ема. — Тя ще върне всичко. И повече няма да идва тук. Докато не се научи да уважава граници. Нашите. Или моите — ако още се чудиш чии са.

 

Той кимна. Бавно.

 

— Бях сляп, — каза накрая. — Прости.

 

Ема издиша уморено. Това „прости“ не затвори раната. Но поне я призна.

 

След седмица парите се върнаха. Всичките. До стотинка. Лили не се обади. Не писа. Обиди се — сериозно и за дълго.

*

Ема отново започна да спестява. Само че вече — без усещането, че зад гърба ѝ има отворен портфейл.

 

Понякога истината струва скъпо.

Но лъжата — винаги по-скъпо.