— Кои са тези хора? — изненада се съпругът, когато на прага на нашия апартамент се появи моето семейство, за което той не знаеше.

— Кои са тези хора? — Марк застина на прага на собствения си апартамент, ключовете все още в ръката му, а чантата се хлъзна от рамото.

 

Пред него стояха трима непознати: висок мъж на около шейсет години със сиви слепоочия, млад мъж с характерна трапчинка на брадичката и момиче с дълга кестенява коса. В лицата им имаше нещо неуловимо познато, но Марк беше сигурен, че никога не ги е виждал.

*

— Ние сме семейството на Анна, — уверено каза младият мъж, пристъпвайки напред. — А ти явно си нейният съпруг, за когото ние нищо не знаехме.

 

Марк усети как земята се изплъзва под краката му. Семейството на Анна? Какво семейство? За пет години брак тя нито веднъж не беше споменала роднини, освен фразата: „израснах в дом за деца, нямам никого“.

 

— Анна вкъщи ли е? — попита момичето, надничайки зад рамото му.

 

— Не… тя е на работа, — машинално отговори той, все още неспособен да осъзнае случващото се. — Вие наистина ли сте нейни…

 

— Лукас, — представи се младият мъж и подаде ръка. — Аз съм нейният брат. Това е Клара, по-малката ни сестра, а това е Жан-Пол, нашият втори баща.

 

— Може ли да ни поканиш вътре? — меко попита възрастният мъж. — Историята е дълга, а и не е удобно да стоим във входа.

 

— Не разбирам, — Марк седеше на края на дивана и нервно потупваше коленете си. — Как е възможно за пет години брак да не съм чувал нито веднъж за вашето съществуване?

 

Лукас се спогледа с Клара.

 

— Отношенията ни с Анна… са сложни, — поколеба се той. — Не сме се виждали почти десет години. Тя напусна семейството, когато беше на двайсет и седем.

 

— Но защо? Какво се случи?

 

— Всичко е сложно, — въздъхна Клара. — Не сме дошли просто така. Откриха се документи за наследство от баба ни и Анна трябва да знае за това.

 

— Обаждах се на всички нейни стари телефонни номера, — добави Жан-Пол. — После чрез общи познати разбрах, че се е омъжила и е сменила фамилията си.

 

Марк стана и започна да обикаля стаята, опитвайки се да събере мислите си. Жената, която смяташе, че познава най-добре, изведнъж се оказа загадка. Тя имаше брат, сестра, втори баща — цяло семейство, за което беше предпочела да мълчи.

 

— Марк, разбирам чувствата ти, — Клара се приближи. — Но за нас наистина е важно да говорим с Анна. Кога ще се върне?

*

Преди Марк да успее да отговори, ключът се завъртя в ключалката.

 

— Какво правите тук? — Анна застина на вратата, лицето ѝ пребледня толкова, че луничките по носа ѝ заприличаха на мастилени петна.

 

— Анна, — тихо каза Жан-Пол и направи крачка към нея.

 

— Не! — тя протегна ръка, спирайки го. — Питам какво правите в моя дом?

 

Марк никога не беше виждал жена си такава. Обикновено спокойна и разумна, сега тя изглеждаше сякаш е видяла призрак.

 

— Ани… — започна Клара.

 

— Не ме наричай така! — рязко я прекъсна Анна. — Минаха десет години и вие изведнъж решихте да се появите? Защо?

 

— Баба Зоя почина, — каза Лукас, гледайки сестра си право в очите. — Преди три месеца. В завещанието е записано, че къщата и земята ѝ трябва да се разделят между всички внуци. Нужно ни е твоето съгласие за документите.

 

Анна мълчеше, стиснала плътно устни. После погледна съпруга си.

 

— Ти ги пусна вътре?

 

— Анна, аз не знаех… казаха, че са твоето семейство, — объркано отвърна Марк.

 

— Аз нямам семейство, — отсече тя и се обърна към гостите. — Съжалявам, че баба е починала. Но се отказвам от наследството в полза на Лукас и Клара. Можете да оформите документите без мен.

 

— Не става дума само за наследството, — тихо каза Жан-Пол. — Зоя остави писмо за теб. Помоли да ти го предам лично.

 

*

По-късно същата вечер, когато неканените гости се настаниха в хола — разтегателният диван и надуваемият матрак решиха въпроса с нощувката — Марк и Анна най-сетне останаха сами в спалнята.

 

— Защо никога не ми говори за тях? — попита Марк, стараейки се да не повишава тон.

 

Анна седеше на ръба на леглото, все още държейки неотворения плик с писмото от баба си.

 

— Защото за мен те престанаха да съществуват преди десет години, — гласът ѝ беше глух. — Започнах нов живот.

 

— Но ти ми каза, че си израснала в дом за деца!

 

— Излъгах, — просто каза тя. — Така беше по-лесно.

 

— По-лесно? — Марк не можеше да повярва. — Смяташ, че лъжата е по-лесна?

 

— Да, Марк, по-лесна! — в гласа ѝ зазвъняха сълзи. — По-лесно е да кажеш, че нямаш никого, отколкото да обясняваш защо си избягала от собственото си семейство и си сменила фамилията!

 

— Но защо? Какво ти направиха?

 

Анна дълго мълча, прокарвайки пръст по ръба на плика.

 

— Предадоха ме, — каза тя накрая. — Когато най-близките хора те предадат, това е… непоносимо.

 

Марк седна до нея на леглото.

 

— Разкажи ми всичко, Анна. Имам право да знам.

*

Сутринта беше напрегната. Клара приготвяше закуска в кухнята, Лукас преглеждаше новините на телефона си, Жан-Пол говореше тихо по телефона в коридора. Анна мълчаливо пиеше кафе, а Марк наблюдаваше всички крадешком.

 

След вчерашния разговор със съпругата си той се чувстваше така, сякаш е попаднал в чужд живот. Историята, която Анна му беше разказала, му се струваше неясна и непълна. Конфликтът с мащехата, изчезналият часовник, обвиненията… всичко това звучеше като повод, но не и като причина за толкова рязко прекъсване на връзките.

 

— Марк, може ли да те помоля за минутка? — Клара кимна към балкона.

 

Когато останаха насаме, тя извади от джоба си стар, изтъркан фотоалбум с големината на длан.

 

— Това са детските снимки на Анна. Винаги ги носех със себе си с надеждата, че някой ден ще срещна сестра си и ще ѝ ги дам.

 

Марк внимателно взе албума. На първата страница — усмихнато момиченце на около пет години с две плитки, толкова приличащо на Анна, че съмнения не можеше да има.

 

— Анна беше най-голямата от нас, — тихо каза Клара. — Когато майка ни почина, тя беше на осемнайсет, аз — на тринайсет, а Лукас — на шестнайсет. Тя се грижеше за нас, докато Жан-Пол беше на работа. А после се появи Изабел…

 

— Новата съпруга на втория баща, — кимна Марк, спомняйки си разказа на Анна.

 

— Да. Тя веднага намрази Анна. Казваше, че прекалено командва, макар че Анна просто беше свикнала да е най-голямата. Постепенно отношенията се влошиха. А после се случи историята с часовника.

 

— Бабиния?

 

— Да, старинен, семеен. Той изчезна, а Изабел обвини Анна. Каза, че я е видяла да го разглежда малко преди да изчезне.

 

Марк прелисти страницата. Анна като тийнейджърка с китара, до нея Клара и Лукас — още деца.

 

— И какво стана после?

 

Клара го погледна дълго и тежко.

 

— После Лукас подкрепи Изабел. Каза, че и той е видял как Анна държи часовника в ръцете си онзи ден. А аз… аз мълчах. Изплаших се.

 

— Вярно ли е, че през цялото това време си ме търсил? — Анна стоеше срещу Лукас в коридора.

*

Закуската беше приключила, Марк беше отишъл на работа, а Жан-Пол и Клара бяха тръгнали към юридическа консултация за наследството. Братът и сестрата останаха сами.

 

— Да, — кратко отвърна Лукас, без да вдига поглед.

 

— Защо? Заради наследството ли?

 

— Не, — Лукас най-сетне я погледна. — Започнах да те търся много преди това. Просто тогава… не те намерих.

 

Анна се облегна на стената и бавно издиша. Коридорът беше тесен, а разговорът — още по-тежък.

 

— Лъжеш, — каза тя тихо. — Ако беше търсил истински, щеше да ме намериш.

 

— Бях страхливец, — призна той. — Бях на седемнайсет. Избрах най-лесното — да повярвам на Изабел. И ти плати цената.

 

— Не просто платих, — горчиво се усмихна Анна. — Аз си тръгнах. Без пари. Без подкрепа. С клеймото на крадла. Имаш ли представа какво е, когато собственото ти семейство не ти вярва?

 

Лукас наведе глава.

 

— Сега знам. Когато баба почина, намерих в гардероба ѝ кутия. Вътре бяха часовникът и бележка. Изабел тогава просто го беше скрила. За да се отърве от теб.

 

Анна затвори очи за миг. Но този миг беше достатъчен, за да се върне всичко — вечерта, виковете, обвиненията, тишината след заминаването ѝ.

 

— Значи истината е излязла наяве, — каза тя глухо. — След десет години.

 

— Да. И ме беше толкова срам, че не спях нощем. Разбрах, че ако не се опитам да те намеря, ще живея с това до края на живота си.

 

В този момент в коридора се появи Марк. Той спря, без да се намесва, но Анна усети присъствието му — спокойно, сигурно.

 

— Дойде ли за прошка? — попита тя Лукаса.

*

— Не, — честно отговори той. — Дойдох да кажа истината. И да ти дам избор. Без натиск.

 

Анна го погледна дълго. После — съпруга си.

 

— Няма да се върна в онова семейство, — каза тя. — И не искам никакви дялове, къщи или земи. Това е минало.

 

— Разбирам, — кимна Лукас. — Но писмото на баба… все пак го прочети. Заради нея.

 

Вечерта Анна седеше до прозореца с плика в ръце. Марк донесе чай и седна до нея, без въпроси.

 

Тя отвори писмото.

 

Бабата пишеше с неравен, треперещ почерк. Молеше за прошка. Признаваше, че тогава е повярвала на грешния човек. Пишеше, че Анна винаги е била силна и че се гордее с нея. И че истината рано или късно намира пътя си.

 

Анна плака тихо. Тези сълзи не бяха от болка — бяха от завършек.

 

След два дни Лукас и Клара си тръгнаха. Клара дълго прегръщаше Анна и шепнеше „прости“. Жан-Пол стисна ръката на Марк и каза просто: „Благодаря, че я пазиш“.

 

Животът постепенно се върна към обичайния си ритъм. Но в Анна нещо се беше променило. Изчезна вътрешното напрежение, сякаш най-сетне беше свалила чужда присъда от раменете си.

 

— Съжаляваш ли, че се появиха? — попита Марк една вечер.

 

Анна поклати глава.

*

— Не. Съжалявам само, че си тръгнах тогава, мислейки, че аз съм лошата. Сега знам — просто бях сама срещу лъжата.

 

Марк я прегърна.

 

— Вече не си сама.

 

Анна се усмихна. И за първи път от много години това беше усмивка на човек, чието минало вече не го дърпа назад.