— Част от този апартамент ми се полага по закон — нагло заяви свекървата.

— Какво означава това? — Мари замръзна на вратата, гледайки куфарите в ъгъла на хола.

— Мари, не се притеснявай, това е за кратко — Ерик нервно пристъпи от крак на крак, явно подготвяйки се за буря.

— За кратко? — гласът на Мари се вдигна с цяла октава. — Майка ти има два огромни куфара! Това изглежда като преместване, а не като гостуване!

*

От спалнята излезе Катрин. Косата ѝ беше спретнато подредена, по лицето ѝ нямаше и следа от смущение. Напротив — увереността на човек, който отлично знае какво прави.

— Мари, здравей. Не кипвай веднага. С Ерик вече всичко обсъдихме.

— Обсъдили сте? — Мари се обърна към съпруга си. — Ерик, за какво говорите?

 

— Ами… мама се скара с Антъни — започна той виновно. — Засега няма къде да живее и затова дойде при нас. Временно.

— Временно — повтори Мари като ехо. Тя пусна чантата си на пода и се облегна на стената. Работният ден беше изтощителен — двама големи клиенти искаха спешни доставки, документите се объркаха, а сега и това.

 

— Част от този апартамент ми се полага по закон — спокойно каза Катрин, изглаждайки покривката на масата. — Дадох петдесет хиляди за първоначалната вноска по ипотеката. Значи имам пълното право да бъда тук.

 

Мари усети как всичко в нея се сви. Петдесет хиляди. Да, тези пари наистина ги имаше преди шест години. Тогава изглеждаше, че свекървата просто помага на младото семейство. А сега излиза, че се смята за съсобственик?

 

— Мамо, защо започваш така — опита се да се намеси Ерик, но и двете жени го игнорираха.

— Катрин — Мари се изправи, опитвайки се да говори спокойно, въпреки че вътре в нея всичко кипеше. — Вие ни помогнахте финансово, това е вярно. Но апартаментът е записан на мен и Ерик. Ние плащаме ипотеката вече шест години.

— И какво от това? Аз внесох своя дял. Без моите пари нямаше изобщо да купите този апартамент — Катрин седна на дивана, сякаш показваше, че няма намерение да си тръгва. — Така че не ми говори за вашите права.

*

Мари погледна Ерик. Той стоеше по средата на стаята, разкъсван между желанието да защити жена си и страха да не нарани майка си. Тя познаваше този поглед — безпомощен, объркан. Той щеше да мълчи. Както винаги.

 

— Добре — Мари взе чантата си и тръгна към изхода. — Трябва ми въздух.

— Къде отиваш? — Ерик направи крачка към нея.

— Долу. Да подишам. Или и това вече не ми е позволено?

 

Тя излезе, без да чака отговор. Асансьорът не работеше — пак беше повреден. Мари слезе по стълбите, усещайки как краката ѝ натежават. Четвърти етаж, изтъркани стъпала, мирише на влага и стара боя.

 

Пред входа на пейката седеше Вероника, съседка от третия етаж. Възрастна жена с лека яке и книга в скута. Като видя Мари, вдигна глава.

— Мари, здравей. Изглеждаш много бледа.

— Здравейте, Вероника — Мари седна до нея, без да знае къде да сложи ръцете си. — Просто… труден ден.

— Проблеми в работата?

 

— Ако беше само работата… — Мари се усмихна горчиво. — У дома е.
Вероника въздъхна разбиращо, затвори внимателно книгата и я остави до себе си.
— Свекървата?
Мари я погледна изненадано.
— Толкова ли си личи?
— Личи — кимна Вероника. — Когато жена излиза така от входа, причината е или свекърва, или развод. Понякога и двете.

Мари сведе поглед към ръцете си. Те трепереха.
— Каза, че част от апартамента ѝ се полага по закон. Заради парите отпреди години. И сега е тук. С куфари. И май не за кратко.

— Парите са страшно нещо, момиче — поклати глава Вероника. — Особено когато ги дават „от сърце“, а после си ги припомнят.
— Ерик мълчи — тихо каза Мари. — Стои и мълчи, сякаш не съм там.
— Защото е между два огъня — меко отвърна съседката. — Но възрастният мъж трябва да избира. Иначе някой ще избере вместо него.

Тези думи я заболяха, защото Мари и сама го знаеше. Тя се изправи.
— Благодаря ви, Вероника. Трябва да се върна. Не мога да бягам повече.

*

Когато Мари се върна, в апартамента цареше тежка тишина. Катрин седеше в кухнята и пиеше чай, сякаш беше стопанката от години. Ерик стоеше до прозореца, приведен.
— Върнах се — каза Мари спокойно, дори прекалено спокойно.

— Отлично — Катрин я погледна. — Тъкмо навреме. Реших да остана при вас, докато уредя нещата с Антъни. Месец-два. Може би повече.
— Не — отговори Мари със същия тон.
— Мари… — Ерик се обърна рязко.
— Не — повтори тя. — Можете да останете за няколко дни. Но не да живеете тук. Това е нашият дом.

— Ти ме гониш? — Катрин присви очи.
— Поставям граници — каза Мари, усещайки как вътре още трепери. — Помогнали сте ни, благодарна съм. Но това не ви дава право да управлявате живота ни.

Настъпи дълга, тежка пауза.
— Ерик — обърна се Катрин към сина си. — Чуваш ли какво казва тя?

Той мълча, после се изправи.
— Чувам, мамо. И… тя е права. Трябваше да го кажа по-рано. Прости ми.

Катрин стана. Лицето ѝ се втвърди.
— Ясно. Тогава ще си събера нещата.

— Ще ви извикам такси и ще ви помогна да намерите хотел — каза Ерик, а в гласа му за първи път се появи твърдост.

Когато вратата се затвори, в апартамента настъпи необичайна тишина.
Мари седна.
— Защо мълча толкова дълго?
— Защото ме беше страх — отвърна той. — Да не загубя теб. Да не загубя нея. А почти загубих всичко.

Те седяха мълчаливо, слушайки вечерния шум отвън.
— Ще се справим ли? — прошепна Мари.
— Да — каза той и хвана ръката ѝ. — Само ако сме истински заедно.

Мари кимна. За първи път през деня ѝ олекна.
Апартаментът отново беше техният дом. И този път — без илюзии.