— Да ме изгониш от собствения ми апартамент? Смело. Но сега ще излетите и двамата — и без право на връщане!

 

Ключовете издрънчаха в ключалката и Лидия бутна вратата на двустайния си апартамент. Юлската жега навън я беше накарала още сутринта да включи климатика, така че вкъщи трябваше да е прохладно. Вместо очакваната тишина обаче я посрещна детски смях и непознати гласове, от които нещо неприятно се сви вътре в нея.

 

Лидия застина в антрето. По пода бяха разхвърляни чужди сандали, детски играчки и пътна чанта, която очевидно не принадлежеше на нея или на Никола. От хола се чуваха телевизор и женски гласове. За миг през ума ѝ мина нелепата мисъл — дали не е сбъркала апартамента?

*

— Има ли някой тук? — извика Лидия и тръгна към хола.

 

Пред очите ѝ се разкри почти нереална картина. На дивана, с вид на пълноправна стопанка, седеше Лора, свекървата ѝ, облечена с домашен халат и пантофи. До нея се беше настанила млада жена с две деца — едното пълзеше по килима, другото беше на ръцете ѝ. Мебелите бяха разместени така, сякаш апартаментът умишлено беше подготвен за деца.

 

— А, Лидия се прибра! — обърна се Лора с тон, сякаш посрещаше гост в собствения си дом. — Запознай се, това е Виктория, сестрата на Никола. А това са децата ѝ — Артур и Лукас.

 

Лидия мълчаливо гледаше сцената, усещайки как тревогата се надига. Виктория, около двадесет и пет годишна, кимна за поздрав, без да спира да люлее бебето. По-голямото дете, момче на около три години, с ентусиазъм разпиляваше конструктор по пода.

 

— Извинете — каза накрая Лидия, стараейки се да говори спокойно, — но какво всъщност става тук?

 

— Виктория временно се нанесе при вас — заяви Лора с тон, който не търпеше възражения. — Има жилищни проблеми, а семейството трябва да помага на семейството.

 

Лидия усети как кръвта нахлува в лицето ѝ. Никой дори не беше помислил да поиска съгласието ѝ. В собствения си дом тя се оказа пред свършен факт.

 

— А къде е Никола? — попита тя с усилие да овладее раздразнението си.

 

— На работа, разбира се — изсумтя свекървата. — Един мъж трябва да изкарва пари, не да се мотае из къщи.

 

Лидия отиде в кухнята с надеждата поне там да намери ред. Но и там я чакаше нов удар. Мивката беше пълна с мръсни съдове, на котлона имаше тенджери с остатъци от храна, а хладилникът беше отворен. Лора се разпореждаше, без ни най-малко притеснение.

 

— Лора — започна предпазливо Лидия, — трябва да поговоря с Никола. Той не ме предупреди за гости.

 

— Какви гости? — възмути се тя. — Виктория е родна сестра на мъжа ти. А децата са наши внуци.

 

— Но трябваше да знам…

 

— Какво да знаеш? — прекъсна я рязко Лора. — Че семейството се подкрепя в трудни моменти? Това е ясно от само себе си.

 

Лидия се опита да се обади на мъжа си, но телефонът му беше изключен. Очевидно Никола умишлено не вдигаше, предусещайки разговора.

 

*

— В чужд дом? — повтори Лидия и погледна свекърва си право в очите. — Сигурна ли сте, че това е чужд дом?

 

В стаята се възцари тишина — плътна и тежка. Дори телевизорът замлъкна за миг, сякаш усети напрежението. Лора примигна объркано, после присви очи.

 

— Ти какво си позволяваш? — изсъска тя. — Съвсем ли си загуби мярката?

 

Лидия мълчаливо отвори папката и спокойно, без резки движения, подреди документите върху масичката. Отгоре постави нотариалния акт.

 

— Това е моят апартамент — каза тя хладно. — Купен с мои пари. Ипотеката е на мое име. И юридически, и фактически.

 

Лора се наведе рязко, грабна документите и започна да чете. Лицето ѝ първо пребледня, после се покри с червени петна.

 

— Това са… формалности — промълви тя. — Семейството не живее по хартии!

 

— А аз живея точно така — отвърна Лидия. — И именно по тези „хартии“ вие сте тук без моето съгласие.

 

Никола скочи от дивана.

 

— Лидия, какво правиш?! — в гласа му прозвуча паника. — Не прави сцени…

 

— Сцената беше последните три дни — прекъсна го тя. — Не спя, не ям, не мога да работя. В собствения си дом съм превърната в прислужница. А ти мълчиш.

 

Виктория притисна бебето към себе си.

 

— Ние сме само временно… — каза тихо тя. — Наистина няма къде да отидем.

 

— Това не е моя отговорност — отвърна твърдо Лидия. — Аз не съм давала съгласие, не сме обсъждали срокове и не съм се съгласявала да живея така.

*

Лора се изправи рязко.

 

— Как смееш! — извика тя. — След всичко, което сме направили за теб!

 

— Какво точно сте направили? — попита Лидия спокойно. — Крещяхте ми? Разпореждахте се в кухнята ми? Обяснявахте ми как да живея?

 

Звънецът прекъсна спора. Лидия дори не трепна — тя го очакваше.

 

— Такси — каза тя. — Първата кола вече е тук.

 

— Ти си полудяла! — извика Никола. — Изгонваш майка ми и сестра ми с деца?!

 

— Предлагам им да отидат там, където са желани — отговори тя. — И където са били очаквани.

 

Лора се обърна към сина си.

 

— Кажи ѝ! — заповяда тя. — Ти мъж ли си, или не?

 

Никола стоеше неподвижно, със стиснати юмруци. В очите му се редуваха страх, гняв и объркване — но не и решителност.

 

— Мамо… може би е по-добре засега да си тръгнете при теб… — прошепна той.

 

Лора го погледна така, сякаш го виждаше за първи път.

 

— Ясно — каза бавно тя. — Това ще го запомня.

*

Събираха се в мъртва тишина. Виктория плачеше, докато обличаше децата. Лора тряскаше демонстративно чекмеджетата. Никола се луташе безцелно.

 

Втората кола пристигна след няколко минути.

 

— А ти? — попита Лидия, гледайки мъжа си. — Ти тръгваш с тях.

 

— Какво?! — пребледня той. — Сериозно ли говориш?

 

— Напълно. Имам нужда от време. И от тишина.

 

— Не можеш просто така…

 

— Мога — прекъсна го тя. — И го правя сега.

 

Когато вратата зад последното такси се затвори, апартаментът потъна в оглушителна тишина. Лидия обиколи стаите, изгаси лампите, събра разпилените играчки в един плик и го остави до входа — за всеки случай.

 

Свари си чай, седна до прозореца и за първи път от дни усети как напрежението започва да я напуска. Ръцете ѝ трепереха, но вътре имаше странно спокойствие.

 

Телефонът вибрира. Съобщение от Никола:

„Ще говорим. Прекали.“

*

Лидия погледна екрана, изтри съобщението и включи безшумен режим.

 

Тя знаеше, че предстоят разговори, обвинения и натиск. Но най-трудното вече беше направила — беше избрала себе си.

 

И тази вечер апартаментът отново беше неин дом.