— Къде е вечерята, защо масата е празна? — онемя съпругът.

— Там, където са и парите ти! — рязко отвърна съпругата.

 

— Е, какво? С какво ще ме зарадваш днес, жено? Ужасно съм гладен! Цял бик бих изял сега! — Марк шумно нахлу в апартамента, току-що върнал се от работа.

Той беше сигурен, че съпругата му, която винаги се прибираше по-рано от него, вече е вкъщи и както обикновено готви в кухнята, очаквайки мъжа си. Така беше винаги и нищо не подсказваше, че днес ще е различно.

 

Но когато Марк влезе в кухнята и видя лицето на Анна, разбра, че тази вечер няма да има вечеря. И че скандалът е неизбежен.

*

— Къде е вечерята, Анна? Какво се е случило? Защо масата е празна? — попита той, все още отказвайки да повярва, че става дума за нещо сериозно.

 

Анна седеше на кухненската маса по-мрачна от бурен облак. Беше облечена със същите дрехи, с които бе излязла сутринта за работа — делови костюм в охрен цвят и светла риза. По някаква странна и все още необяснима за съпруга ѝ причина тя не се беше преоблякла в удобния домашен халат, който винаги носеше, когато се прибираше, и който ѝ стоеше толкова добре.

 

На почти празната маса имаше само бутилка сухо червено вино, което Анна беше купила преди няколко месеца в супермаркета, когато двамата заедно се подготвяха за предстоящата Нова година.

 

— Имам шампанско, имам и ликьор, но вино нямам. Ами ако някой ден след тежък работен ден ми се прииска да изпия една чаша, а? — разсъждаваше Анна, поставяйки бутилката в количката.

— Вземи и пет! Нима съм против? Знаеш, за мен все тая. Аз уважавам бирата — отвърна тогава съпругът ѝ.

 

Бутилката беше отворена, а виното налято в чаша, която, съдейки по всичко, Анна вече не пълнеше за първи път.

Но това, което изненада Марк още повече, беше миризмата на цигарен дим в кухнята. И това след като преди пет години Анна беше скъсала с този лош навик. Окончателно и безвъзвратно.

 

Марк я погледна с опасение, страхувайки се от това, което можеше да последва.

Анна бавно обърна глава към него и, удостоявайки го с презрителен поглед, каза:

 

— Вечерята е там, където са и паричките ти, скъпи!

 

— Анна, нещо случило ли се е? — Марк опита друг подход и, забравяйки за вечерята, се опита да разбере причината за толкова странното поведение на винаги приветливата си съпруга.

— Случило ли се е? — сякаш се учуди тя. — При мен — не. При теб обаче, най-вероятно — да. Защото от утре ти вече не живееш тук. И ще започнеш да свикваш с новия си статус — на разведен мъж.

 

*

Марк първо дори се усмихна — кратко, нервно, сякаш беше чул не заплаха, а лоша шега.

 

— Какво говориш, Анна… — прокара ръка през тила си. — Пила си повече. Хайде без драми. Уморен съм.

 

Тя бавно дръпна от цигарата, изтръска пепелта в чинийката и едва тогава отвърна:

 

— Уморен? Интересно. А знаеш ли колко изморява, когато с години запушваш дупки, за които мъжът ти дори не подозира?

 

Той се намръщи, приближи се и я погледна в лицето, сякаш се надяваше да види предишната, познатата си жена — онази, която тичаше около печката и го питаше дали е гладен.

 

— За какво изобщо говориш?

 

Анна постави чашата на масата. Стъклото иззвъня рязко — като точка в края на изречението.

 

— Днес бях в банката, Марк.

— И?

— И разбрах, че от общата ни сметка през последните шест месеца е изчезнала сума, с която можеше да се купи кола.

 

Той застина. Само за миг. Но за нея и това беше достатъчно.

 

— Ровила си в телефона ми? — рязко попита той.

— Не. Просто най-после отворих очи.

 

Стаята сякаш се смали. Въздухът се сгъсти, пропит с вино, дим и истина, от която вече нямаше бягство.

 

— Това е временно — започна той прибързано. — Ще върна всичко. Просто периодът беше труден…

— За теб — да — прекъсна го Анна. — А за мен, изглежда, обичаен. Да работя, да плащам, да вярвам и да мълча.

 

Тя се изправи. Бавно. Уверено. Без истерия, без сълзи — само умора, която тежеше в костите.

 

— Омръзна ми да бъда фон в твоя живот, Марк. Омръзна ми да съм тази, при която „всичко е наред“, дори когато всичко се разпада.

*

— Изгонваш ме заради пари? — пресипнало се усмихна той.

 

Анна се приближи до шкафа, извади предварително подготвена папка и я постави на масата.

 

— Заради лъжата. Парите са само доказателството.

 

Той отвори папката. Документи, извлечения, заявление. Всичко подредено, делово. Както тя умееше.

 

— Ти си решила всичко предварително… — прошепна той.

 

— Да. Днес. Когато разбрах, че вечерята ти е по-важна от истината.

 

Тя погледна часовника.

 

— Имаш една нощ да си събереш нещата. Сутринта сменям ключалките.

 

Марк дълго мълча. После бавно кимна, сякаш изведнъж беше остарял с няколко години.

 

— Не мислех, че си способна на това.

 

Анна леко се усмихна.

 

— И аз не мислех. Но, знаеш ли… оказва се, че съм способна и на повече.

 

Тя отвори прозореца. Студеният въздух изтласка дима. Някъде долу шумеше градът — безразличен, жив, истински.

*

Анна си наля последната чаша, но не пи. Просто стоеше и гледаше в тъмнината, в която най-сетне имаше място не за страх, а за тишина.

 

И в тази тишина, за първи път от много години, ѝ беше спокойно.