На мъжа ми не му стигна това, че купих апартамент и кола — той поиска пари и за ремонта на родителите си. Аз го изгоних.

 

Ресторантът блестеше: кристалните чаши искряха, отраженията трептяха по масите, а букетите от рози създаваха онази празнична суматоха, в която всички се усмихват малко повече от необходимото и пият повече, отколкото трябва. Седях с рокля за осемдесет хиляди — подарък от мен за самата мен, защото да разчитам на младоженеца по този въпрос би било направо смешно. Маркус сияеше до мен, оправяше вратовръзката си и приемаше поздравленията така, сякаш той беше платил банкета за стоте гости. А истината беше, че без мен най-много да имаме кутия пица и лимонада от близкия магазин.

 

— Я виж ти, колко е оправна нашата Анушка — защебета свекървата, докато наместваше масивната верижка на врата си. — Такъв великолепен банкет, а роклята ѝ… Ох, дори ме е страх да питам колко струва!

*

Усмихнах се леко в чашата си. Страх я беше да пита точно до момента, в който ѝ наляха още вино.

 

— Осемдесет — отговорих сухо, без дори да я погледна.

 

— Погледни, Маркус — бутна го тя с лакът, — ето това е жена! Не напразно винаги съм казвала, че си извадил късмет.

 

Маркус кимна самодоволно, сякаш ставаше дума за негово лично постижение.

 

— Ами логично — проточи той лениво. — Ти все пак печелиш добре.

 

Чуть не се задавих с шампанското. „Логично“. Тази дума, изречена от него, прозвуча като предупреждение за бъдещ семеен ад.

 

Гостите викаха „Горчиво!“, ръкопляскаха, а аз вече знаех: меденият месец няма да е на острови, а във формат „свекървата звъни всеки ден“.

 

Апартаментът, в който се нанесохме след сватбата, беше изцяло мой. Купен преди брака, ипотеката изплатена, ремонтът — минималистичен, без кичозни детайли. Маркус се нанесе като квартирант в хотел: чехлите до входа, ключовете от колата — моята кола — на рафта.

 

Отначало всичко изглеждаше мило. Той носеше букети от супермаркета и казваше: „Ти си ми делова, сигурно си уморена“. Но скоро романтиката беше заменена от постоянните посещения на майка му.

 

Тя идваше с шумолящи торбички: мляко, хляб, понякога пилешка кайма. Подреждаше ги на масата и започваше своя монолог:

 

— Ох, Анушка, ти не си представяш колко е трудно да се живее с една пенсия. Комуналните — четири хиляди, а къщата е стара, тръбите текат. А лекарствата за баща му? Това е цяла заплата.

 

Мълчаливо отварях банковото приложение и превеждах поредните пет хиляди. Понякога — десет.

 

Тя ме целуваше по бузата и меко казваше:

 

— Ти си нашето спасение.

 

Маркус седеше до нас и одобрително кимаше, сякаш това беше напълно естествено. „Това е семейство“, повтаряше той. И пак: „Логично“.

 

За половин година сумата надхвърли сто и петдесет хиляди. Но вместо благодарност, един ден на масата ми се появиха каталози.

 

Каталози с тапети и ламинат.

*

— Мамо, виж, този вариант е страхотен — оживено говореше Маркус, разлиствайки страниците. — Сив с жилки, точно като в дизайнерските интериори.

 

— Точно така — пригласяше свекървата. — Ще направим ремонт и ще заживеем като хората.

 

Гледах ги и усещах как всичко в мен се свива.

 

Решаващият момент дойде една вечер. Върнах се изтощена — смяна от пет сутринта, отчети, доставки, счетоводство. Маркус беше се излегнал на дивана и скролваше телефона си.

 

— Слушай — каза той, без да вдигне очи, — с мама решихме, че ремонтът при тях е спешен. Стените са стари, инсталацията също. Това е въпрос на безопасност.

 

Свалих палтото и оставих чантата.

 

— И?

 

— Ами ще платиш — каза го така, сякаш ме молеше да купя хляб. — Ти печелиш най-добре. Логично е.

 

Замръзнах. В главата ми светнаха цифри: сватбата, преводите, вечните „помогни“.

 

— Маркус — обърнах се към него, гласът ми трепереше, но беше леден, — кой живее в моя апартамент?

 

Той мигна.

 

— Ние.

 

— Кой кара моята кола?

 

— Ами аз понякога…

 

— Кой плаща сметките и лекарствата на твоите родители?

 

Той се смути, после изсумтя:

 

— Стига си смятала! Каква си дребнава! Това е семейство! Ти мислиш само за себе си!

 

Разсмях се. Гласно, рязко, толкова силно, че самата аз се изненадах.

 

— За себе си? — направих крачка към него. — Половин година влача всички: теб, родителите ти, тръбите им и тапетите им. И мълча! А сега и ремонт искаш за моя сметка?

 

Той скочи.

 

— Не ми повишавай тон! Ти каква си ми — жена или каква? Нормалните жени подкрепят мъжете си и техните семейства!

 

— А нормалните мъже правят нещо за семейството, освен да лежат на дивана и да разлистват каталози!

 

Стояхме един срещу друг като непознати. Той — с изкривено от гняв лице, аз — със стиснати до болка юмруци.

 

И тогава за първи път казах:

 

— Маркус, още една дума — и си събираш нещата.

 

Тишината падна тежко.

 

Той ме гледаше, без да вярва, че говоря сериозно. А аз за първи път от много време усещах, че дишам свободно.

 

 

Той мълча дълго. Прекалено дълго за човек, който обикновено никога не си мереше думите. Видях как бузата му потрепери, как преглътна нервно — сякаш не търсеше извинение, а изход.

 

— Ти си на емоции — каза накрая, като понижи гласа си. — Без истерии. Ние сме семейство, Анушка. Не може просто така… да гониш.

 

— Може — отговорих спокойно. — Когато уважението е свършило.

 

Той изсумтя, обърна се и започна да обикаля стаята, сякаш я виждаше за първи път. Моите мебели. Моите картини. Моят дом.

 

— Значи така — каза с горчивина. — Докато има пари — съм добър. Когато спра да давам — веднага „събирай си нещата“?

 

— Не изопачавай — казах уморено. — Ти нито веднъж не ме попита дали искам, дали мога, дали ми е тежко. Ти просто решаваше вместо мен.

 

Той се обърна рязко:

 

— А какво очакваше? Да коленича пред майка си? Те цял живот живяха за мен!

 

— А аз за кого живях половин година? — попитах тихо. — За кого работих без почивка? За кого плащах? За теб, Маркус.

 

Той замълча. Но в това мълчание нямаше разкаяние — само обида.

 

— Няма да си тръгна — каза инатливо. — Това е и мой дом.

 

Отидох до вратата, отворих я и го погледнах така, че той неволно направи крачка назад.

 

— Не — казах твърдо. — Това е моят дом. Имаш десет минути.

 

— Ще съжаляваш — хвърли той. — Ще останеш сама. Кой ще те иска?

 

Усмихнах се.

 

— Знаеш ли, Маркус — отвърнах, — аз вече бях сама. Ти просто живееше наблизо.

 

Той си тръгна. Вратата се затвори тихо, без театър. Но въздухът в апартамента стана по-лек.

*

Телефонът звънна почти веднага. Тя.

 

— Какво направи?! — изкрещя свекървата. — Ти рушиш семейството!

 

— Не — казах спокойно. — Аз спасявам своето.

 

Затворих.

 

Тази нощ спах дълбоко. Без тревога, без напрежение. След няколко месеца отказах да го върна. Направих ремонт за себе си. И за първи път от години отидох на почивка — защото исках, а не защото беше „логично“.