— Съпругът ми изискваше дял от апартамента ми, а майка му наливаше масло в огъня — но съдът сложи точка.

 

Мария често се шегуваше, че с Жан имат „приказка без принцеса“. Тя — със собствен апартамент в Сокол, купен още преди брака, с добра позиция и умението да прави палачинки по-тънки от тези на майка си. Той — обаятелен, винаги с правилните думи подръка и болезнено чувство за „самоуважение“ във всяка дреболия от бита. Но както се оказа, приказките по-често завършват не с бал, а със скандали в кухнята.

 

Онази вечер всичко се срина неочаквано. Мария се прибра по-рано — съвещанието беше отменено, шефът замина, метрото беше празно. Дори се зарадва: мислеше си, че ще гледат нов сериал заедно с Жан. Отваря вратата — и вижда. Жан. Анна. Две чинии на масата. Вино. И онова лепкаво чувство, сякаш пред очите ти късат тапетите, които си лепила сама.

 

— Е, ето я идилията — каза Мария, облегната на касата на вратата. Гласът ѝ трепереше, но изглеждаше спокойна, сякаш току-що беше влязла с пазарска чанта.

 

— Мария, почакай — Жан скочи, отдръпвайки ръцете на Анна. — Всичко разбра погрешно!

 

— Сериозно? — Мария се усмихна и кимна към роклята на Анна, сякаш специално облечена за „премиера“. — А какво друго има за обяснение? Нов клуб по интереси ли се е открил?

*

Анна побърза да се намеси:

— Мария, сигурно си мислите…

 

— Аз мисля — прекъсна я Мария, — че младата дама явно е сбъркала вратата. Защото апартаментът, да напомня, не е твой.

 

Тя рязко остави чантата на пода и погледна право към съпруга си. Пред очите ѝ проблеснаха всички години от брака им: пътуванията до морето, неговото „аз съм до теб“, неговото „всичко е за нас“. И всичко това се оказа само мишура, прикриваща една-единствена цел.

 

Жан неочаквано спокойно каза:

— Мария, не започвай истерия. Ние сме възрастни хора. Така или иначе ще трябва да делим апартамента.

 

Тези думи прозвучаха като удар. Мария дори се засмя:

— Да делим? Сериозно ли? Този апартамент е купен от мен много преди сватбата. Максимум можеш да претендираш за половин табуретка.

 

Тя улови погледа на Анна. Тя явно очакваше Жан да каже: „Тръгваме си, ще започнем отначало“. Но той мълчеше. Мълчеше и се усмихваше с обичайната си усмивка, сякаш на преговори.

 

Мария усети как вътре в нея се надига горещина.

— Вън оттук. И двамата. Веднага — гласът ѝ беше толкова студен, че ръцете на Анна затрепериха.

 

Жан опита да настъпи:

— Мария, прекаляваш. Можем спокойно да го обсъдим, а ти го превръщаш в спектакъл.

 

— Спектакъл? — Мария пристъпи към него и го бутна с длан в гърдите. — Цялото това време беше спектакъл. Ти играеше съпруг, а аз вярвах. Край. Завесата пада.

 

Анна грабна чантата си и излезе първа. Жан се забави.

— Аз просто исках… — започна той.

 

— Ти искаше дял — прекъсна го Мария. — Признай си поне веднъж честно: твоята любов беше инвестиция с изчисление.

 

Той се намръщи, но не отговори. На прага прошепна:

— Ще съжаляваш.

 

— Не — твърдо каза Мария. — Ти ще съжаляваш, че ме подцени.

 

Тя затвори вратата и се свлече на пода. Сълзите течаха, но в тях нямаше слабост. Имаше умора, горчивина и странно облекчение — сякаш най-сетне беше откъснала лепенка, която се страхуваше да докосне.

 

Мария си помисли: „Искаше дял? Е, получи си го. В живота ми вече няма място за теб.“

*

Но тя още не знаеше: Жан нямаше намерение да се предава. Плановете му отиваха много по-дълбоко от това просто да „се стопли“ в нейния апартамент. Предстоеше истинска битка — не само за квадратни метри, а и за правото да решаваш кой е господарят в този дом.

 

Изминаха две седмици. Апартаментът отново се изпълни с тишина — не онази уютна тишина с книга и чай, а напрегната, звънтяща. Мария живееше сякаш на пауза: ходеше на работа, отговаряше на писма, усмихваше се на колегите, но всяка сутрин започваше с тежест в гърдите. Тя знаеше — това не беше краят. Жан твърде много обичаше усещането за контрол, за да изчезне просто така.

 

Първият удар дойде под формата на звън на вратата в събота сутрин. На прага стоеше майка му — мадам Клер, спретната, с безупречно подредена коса и изражение на засегнато достойнство.

 

— Трябва да поговорим — каза тя, без да чака покана.

 

Мария не възрази. Сложи чайника и седна срещу нея. Мадам Клер огледа апартамента, сякаш го виждаше за първи път, и с трудно прикрито презрение каза:

 

— Жан ми разказа как си го изгонила. Много… показателно. Но ти забравяш едно нещо: той е твоят съпруг.

 

— Бивш — спокойно отвърна Мария. — И този апартамент е мой.

 

— Всичко, придобито по време на брака, се дели — отсече мадам Клер. — Консултирахме се.

 

Мария се усмихна леко.

— Можете да се консултирате колкото искате. Документите говорят сами.

 

Мадам Клер стисна устни.

— Ти винаги беше студена. Кариера, апартамент, независимост… А синът ми просто искаше да се чувства мъж в този дом.

 

— За моя сметка? — Мария вдигна поглед. — Нека се чувства мъж там, където не му трябва чуждо.

 

След три дни пристигна официалното уведомление: Жан беше подал иск. Настояваше да се признае право на дял, позовавайки се на „вложения в съвместния бит“ и „морален принос към семейството“. Мария прочете документите два пъти, после внимателно ги прибра в папка. Ръцете ѝ не трепереха. Страхът беше отстъпил място на решимост.

 

Съдебните заседания се точеха цял месец. Жан се държеше уверено, говореше за любов, за планове, за това как „всичко са правили заедно“. Понякога хвърляше към Мария бързи погледи — ту с надежда, ту със заплаха. До него неизменно седеше мадам Клер, стискайки чантата си, сякаш оръжие.

 

Мария говореше малко. Само факти. Договорът за покупка. Датата — много преди брака. Квитанции. Доказателства. Когато адвокатът на Жан се опита да натисне емоционално, тя стана и тихо каза:

 

— Любовта не се измерва в квадратни метри. А предателството не е основание за компенсация.

 

В залата настъпи тишина. Жан пребледня.

*

Последното заседание беше кратко. Съдията прочете решението с равен, спокоен глас: искът се отхвърля. Апартаментът остава на Мария. Точка.

 

Мадам Клер скочи първа.

— Това е несправедливо! — гласът ѝ трепереше. — Той толкова много е вложил!

 

Съдията я погледна спокойно.

— Вложил — не означава притежавал.

 

Мария излезе от сградата на съда и за първи път от дълго време пое дълбоко въздух. Жан я настигна на стълбите.

 

— Доволна ли си? — попита глухо.

 

Тя го погледна спокойно, без злоба.

— Свободна съм.

 

Той искаше да каже нещо, но не намери думи. Обърна се и си тръгна.

 

Вечерта Мария се прибра у дома, запали лампата и дълго стоя в средата на стаята. Апартаментът вече не беше бойно поле. Беше просто дом. Тя отвори прозореца, пусна свежия въздух и изведнъж разбра: тежестта беше изчезнала.

 

Сложи чайника, извади старата тиган и изпече палачинки — тънки, почти прозрачни. Седна до прозореца, гледаше светлините на града и мислеше не за миналото, а за това, което предстои.

 

Понякога точката в една история не е шумен жест, а тихото „стига“. И точно оттам започва нова глава — без сметки, без страх и без чужди претенции към живота ти.