Как е възможно такова нещо — да не отвори вратата на собствената си свекърва?! Възмущението буквално я задушаваше, докато се оплакваше на сина си, без дори да подозира, че истината вече я наблюдава отблизо.

 

— Виктор, как може така? Половин час стоях пред дома ви! — гласът на Мари трепереше. — Жена ти отново не ме пусна вътре!

 

— Мамо, почакай. Кога точно се случи това? — Виктор се опитваше да запази спокойствие, макар че вътре в него всичко кипеше от поредното обвинение.

 

— Днес, в два часа следобед! Дойдох да ви поздравя за годишнината от сватбата, исках да направя изненада. Звънях, но тя не отвори. Твоята жена съвсем е преминала границата — не ме допуска!

*

Виктор се намръщи. По това време Клара беше на важно съвещание и дори му се беше обадила оттам, обсъждайки плановете за вечерта.

 

— Мамо, а защо не ми се обади?

 

— Обадих се! И на звънеца, и по телефона! — в гласа ѝ се прокраднаха сълзи. — Тя нарочно не отваря, усещам го! Но не се тревожи, сине. Ще почакам пред входа, докато жена ти благоволи да отвори.

 

Виктор погледна часовника. Беше вече шест вечерта. Седеше в кабинета си, прехвърляше документи, но мислите му не спираха. Клара неведнъж му беше говорила за странното поведение на свекърва си, но той не искаше да повярва. Не можеше да приеме, че майка му, винаги изглеждаща грижовна, е способна на подобни манипулации.

 

— Добре, мамо, ще се заема с това, — уморено каза той и затвори.

 

Вечерта у дома разговорът с жена му тръгна накриво още от първата минута.

 

— Пак сцената „снахата не отваря вратата“? — Клара дори не се обърна, докато слагаше масата. — И ти пак ѝ повярва?

 

— А защо да не вярвам на собствената си майка?

 

— Защото десет пъти съм те молила: нека поне предупреждава предварително за посещенията. Имам работа, срещи, пътувания. Не мога да седя вкъщи и да чакам кога на майка ти ще ѝ хрумне да дойде!

 

Виктор замълча. В думите на жена му имаше истина, но и майка му му беше жал. След като баща му преди пет години замина в друг град с ново семейство, Мария остана сама.

 

— Да сложим камера при входа, — неочаквано предложи Клара. — Ако майка ти наистина звъни и чука, ще се извиня. А ако не…

 

Той се съгласи, по-скоро за да я успокои. Камерата беше монтирана след седмица, насочена право към входната врата.

 

Измина месец. Мария звънеше на сина си почти всяка седмица, оплаквайки се от „тази нахалница“, която „изобщо не уважава по-възрастните“. Клара мълчаливо поклащаше глава, докато преглеждаше записите: свекървата идваше, стоеше пред входа, но така и не натискаше звънеца.

 

*

Клара не отмести поглед, само леко кимна.

 

— Наистина. Защото не искам да живеем в лъжа и напрежение. Омръзна ми да се оправдавам за неща, които не съм правила — каза тя спокойно, макар че в гласа ѝ все още се усещаше умора. — Искам нормални, човешки отношения. Без оплаквания зад гърба. Без проверки. Без демонстративни обиди.

 

Виктор седна до майка си, като положи ръка върху ръба на масата.

 

— Мамо, погледни истината в очите. Ти сама започна всичко това. Ние не сме се отдалечили от теб. Просто започнахме да живеем своя живот. И ако продължиш да се държиш по този начин, наистина ще ни загубиш.

 

В стаята се спусна тежка тишина. Тикаха стенните часовници — същите, които Мария някога им беше подарила за новодомство, горда, че „синът ѝ вече има свой дом“. Сега този звук звучеше оглушително.

 

— Аз… — Мария се запъна, трудно подбирайки думите си. — Просто се страхувах да не остана сама. Когато баща ти си тръгна, а после ти се ожени… струваше ми се, че съм станала излишна. Сякаш ме бяха зачеркнали, сякаш вече не съм нужна на никого.

 

— Ти не си излишна — каза твърдо Виктор. — Но нямаш право да рушиш семейството ми, за да ме задържиш до себе си.

 

Мария закри лицето си с ръце. Раменете ѝ се разтрепериха и сълзите вече не можеха да бъдат спрени.

 

— Прости ми, Клара… Държах се подло. Нарочно се оплаквах, нарочно изкривявах всичко. Мислех си, че ако всички вярват, че ти си лошата, ти ще си тръгнеш… а аз отново ще бъда на първо място.

 

— Догаждах се — тихо отвърна Клара. — Затова и се съгласих на камерата. Не ми трябваха оправдания, а истината.

 

Мария бавно вдигна глава.

 

— Ако ми дадете шанс… ще се опитам да поправя всичко. Без интриги. Без оплаквания. Не искам да загубя сина си.

 

Виктор издиша, сякаш дълго време е задържал въздуха си.

 

— Тогава да започнем с нещо просто — каза той. — Тази събота обядваме заедно. Спокойно. Като семейство.

 

Мария предпазливо кимна.

*

— Ще изпека сладкиш. И… ще се обадя предварително.

 

Клара за първи път от дълго време се усмихна истински — без напрежение и без защита.

 

От този ден нататък не всичко стана идеално веднага. Мария понякога се изпускаше, понякога се обиждаше, но вече не лъжеше. Камерата при входа остана — просто никой повече не си спомняше за нея. Защото доверието, веднъж възстановено, се оказа много по-важно от всякакво доказателство.