Какво, по дяволите, бившият ми съпруг заедно с майка си изискват чрез съда моя апартамент?! Това е жилище, а не безплатно общежитие!

Защо изобщо бившият ми мъж и майка му са решили, че могат да ми отнемат дома?! Това не е хотел!

 

Мария включи чайника и, без да чака съпруга си, извади от масата вече изстиналото пиле. Гладът беше жесток — напразно не беше хапнала по-рано. Беше убедена, че ще има вечеря и „мъжки разговор“. Както обикновено — тя седеше сама, дъвчеше, а часовникът показваше почти десет. Алекс още не се беше върнал от майка си.

 

От отворения прозорец нахлуваше задушливият юлски въздух на двора — съседите от първия етаж отново пиеха. „Големи господари“, усмихна се горчиво Мария, наблюдавайки как един от тях, по пижама и чехли, изнася табуретка навън, сякаш дворът му принадлежи. Погледът ѝ се плъзна по стария шкаф, останал от баба ѝ. От него започна всичко.

*

Заради апартамента Алекс внезапно се превърна в „семеен дипломат“. Последния месец беше като подменен: учтив, мек, с подаръци и внимателност, която дразнеше. Почти идеален съпруг. Само че Мария не беше наивна. Тя виждаше момента, когато човек изчаква — не за да прегърне, а за да удари. Или, както Алекс, за да подхвърли внимателно, че би било добре родителите му да се регистрират в нейния апартамент.

 

Ключовата дума — нейния.

 

— Здравей, скъпа — най-сетне се появи Алекс, нарочно трясвайки вратата. В ръцете си държеше евтин найлонов плик с надпис „Всичко по 55“.

 

— Пак ли заседавахте? — спокойно попита Мария, докато си наливаше чай.

 

— Да. Мария, трябва сериозно да поговорим — той се почеса по тила. Лицето му излъчваше престорено спокойствие, но гласът беше мазен, като на неуспешен търговски агент.

 

— Добре. Само кажи направо какво точно тя поиска.

 

— Защо реагираш така? — Алекс се направи на изненадан, остави плика на пода и седна. — Мама просто се тревожи. Положението им с баща ми е трудно… общинско жилище, съседи, покривът тече…

 

— И затова трябва да се нанесат при мен? — уточни Мария, дояждайки последното парче пиле. — Да се регистрират, а после, ако се наложи, и дело да заведат? За всеки случай?

 

— Мария, кой ти взима нещо? — въздъхна тежко той. — Защо изобщо говориш за делене на твоя апартамент?

 

— А защо изведнъж започна да миеш чашите си и да си миеш зъбите преди вечеря? — усмихна се тя студено. — Така ли ще обясняваш и в съда? „Аз съм примерен съпруг, мия чинии — заслужавам регистрация“?

 

Алекс вдигна ръце раздразнено.

 

— Ето пак започваш. Аз просто предлагам…

 

— Ти предлагаш да внесеш в дома ми бомба със закъснител. Само че мирише не на барут, а на майчините ѝ палачинки и вечното „синко, сложи си шал“.

 

Той рязко стана, мина през кухнята и дръпна пердето — то падна от корниза. Издиша нервно.

 

— Добре. Не ме притискай. Просто помисли. Моля те. Това са родителите ми.

 

— А апартаментът е мой — Мария се приближи. — Няма нищо общо с брака ни. Баба ми го остави. И ти го знаеше още преди да се оженим. Нарочно протакаше, защото разбираше — без брак нищо няма да получиш. После — печат, и изведнъж вратата става „обща“, а майка ти вече си представя моите чехли.

*

Алекс отклони поглед, после отново я погледна.

 

— Значи така мислиш за мен… — каза бавно. — Добре. И аз имам какво да кажа. Мислиш ли, че си безгрешна?

 

Мария се засмя.

 

— Алекс, ти би бил отличен детски треньор. „А ти самата?“ И какво следва? Да отстъпя, да впиша родителите ти и да чакам как заедно кроите план „Завладяване“?

 

Опитвайки се да запази достойнство, той грабна плика и излезе. От коридора се чу сухият му глас:

 

— Ще пренощувам при майка ми. Помисли. Ние сме семейство.

 

— Семейство? — извика Мария. — А аз си мислех, че отдавна живееш в друго. Там, където майка ти е главният юрист, а ти — изпълнителят.

 

Вратата се хлопна. Тишината увисна тежка, сякаш след пиратка — всичко е приключило, но в ушите още звъни.

 

Късно през нощта телефонът вибрира. Съобщение от приятелка:

„Алекс пак крои нещо. Видях го днес с майка му при нотариус. Внимавай.“

 

Сърцето на Мария заби силно. Тя извади документите: нотариалния акт, завещанието на баба си, справките. Всичко беше на мястото си.

 

Тя погледна през прозореца, където съседът спеше на табуретката, и си повтори:

„Започнали са без мен.“

 

*

На следващата сутрин Мария излезе по-рано от обикновено. Не бързаше — просто не искаше да вижда входа, пропит с вчерашния скандал. Въздухът беше ясен, а мислите ѝ — изненадващо подредени.

В службата по гражданско състояние нямаше почти никого. Младата служителка говореше спокойно и равнодушно, сякаш Мария не затваряше брак, а сменяше адрес. Документите приеха бързо. Подписът ѝ беше твърд. Без колебание.

Телефонът звънна още на стълбите. Алекс.

— Ти сериозно ли? — попита той рязко. — Наистина ли подаде?

— Да — отговори Мария. — Това означава „помисли“.

— Майка ми е в истерия — каза той ядосано. — Тя няма да го остави така.

— Знам — отвърна Мария. — Но вече не ме плаши.

След седмица дойде призовката. Искът беше нагъл, но слаб. Мария подреди документите в папки, спокойно, без ярост. Яростта изтощава, а тя имаше нужда от сили.

В съда Алекс дойде с майка си. Жената седеше изправена, с обидено достойнство, сякаш точно нея бяха ограбили. Алекс не я поглеждаше.

Делото приключи бързо. Документите говореха по-силно от думите.

— Искът се отхвърля — каза съдията сухо.

На стълбите бившата свекърва я настигна.

*

— Мислиш, че победи? Ще останеш сама.

Мария се обърна.

— Вече съм. И затова съм свободна.

Вечерта тя размести мебелите. Шкафът от баба ѝ застана до прозореца. Апартаментът сякаш въздъхна. Мария си направи чай и седна на перваза.

Това беше нейният дом.
Нейният живот.
И повече — ничия чужда плячка.