ЩЕ ПОДПИШЕШ тези документи, Оливия! — гласът на Виктор се изви до вик. — Или после не се оплаквай, ако си тръгна при друга!

Телевизорът в хола бучеше още от сутринта. Виктор, както обикновено през уикенда, се беше разположил на дивана с анцуг, с едната ръка безразборно превърташе новините на телефона си, а с другата се почесваше по хълбока. В кухнята миришеше на пържен лук — от седем сутринта бях до печката. По-скоро правех онова, което повечето съпруги правят по празници „за всеки случай“: супа, кюфтета, за да не чуя после „ами ти какво направи цял ден?“.

 

Днес имахме годишнина. Десет години от деня, в който сложихме печатите в паспортите. Цяла седмица мислех какво да му подаря. Исках нещо значимо. Виктор отдавна заглеждаше геймърски лаптоп. Бях ходила до магазина, гледах модели, цени. Скъпо беше, но си казах — веднъж се живее. А после беше онова посещение при майка му… и всичкото желание се изпари.

*

Отидохме при Маргарита Иванова, както винаги, „само за час“. Този „час“ неизменно ставаше три: първо чай, после сладкиш, после „чакай, ще ти разкажа набързо“. А това „набързо“ винаги беше за съседите, за времето и за това, че на Оливия пак ѝ се подували краката. Между другото, Оливия имаше собствен живот, но майката на Виктор знаеше всичко за всички.

 

— Е, Оливийче — започна тя, когато седнахме на масата. Гласът ѝ беше захаросано мил, чак да ти се свие челюстта, а погледът — студен и прав. — Аз си помислих… апартаментът ви, той е на твое име, нали?

 

Не разбрах веднага накъде бие. Усмихнах се учтиво.

 

— Да. Наследство от баба ми, после аз правих ремонта — отвърнах и усетих как вилицата в ръката ми става като оръжие.

 

— Това не е правилно — леко наклони глава тя, но погледът остана бодлив. — В семейството мъжът трябва да е главният. И имотите трябва да са на него. Никога не се знае какво може да стане.

 

Вътре в мен нещо щракна.

 

— Маргарита Иванова — опитах се да говоря спокойно. — Ние всичко споделяме. Живеем заедно, харчим заедно. Апартаментът е просто документ.

 

— Именно! — прекъсна ме тя и вдигна пръст, сякаш съм ученичка. — Просто документ. Значи го прехвърли на Виктор и ще е честно.

 

Виктор седеше до мен и човъркаше сладкиша с вилицата. Чаках да каже „Мамо, стига“. Но той мълчеше. Просто мълчеше.

 

Вътре стана празно. Дори въздухът сякаш изстина.

 

— Няма да прехвърлям нищо — казах твърдо.

 

— Добре, добре — усмихна се тя, но това беше по-скоро зъбене. — Не се сърди, Оливийче. Аз се грижа за вас. На мъжа така му е по-спокойно. Ами ако… — и остави пауза, в която се чуваше как котката в кухнята ближе купичката си.

 

Пътят към вкъщи мина в тишина. Все чаках да каже нещо в моя защита. Нищо. В главата ми се въртеше само едно: „Майка каза — ти замълча“. Вече не мислех за лаптопа. Мислех за тези десет години — той винаги беше „по средата“. С мен — мек. С майка си — мек. А аз между тези „мекоти“ — като между чук и наковалня.

 

Вечерта, докато прибирах покупките в кухнята, той влезе и, гледайки в пода, каза:

 

— Може би все пак трябва да помислиш сериозно. Мама е права.

 

— Сериозно ли? — обърнах се аз, гласът ми трепна. — Сериозно ли го казваш, Виктор?

*

— Ами… — сви рамене той. — Мъжът трябва да е стопанин. Аз ти вярвам. А ти на мен?

 

Думата „вярвам“ прозвуча сухо и чуждо. Аз му вярвам, а той ми поставя условия през майка си.

 

Легнах си с тежка глава. Той се въртеше до мен, а аз гледах тавана и си мислех: „Това е само началото. Ще става по-лошо“. Това не беше гняв. Беше разочарование — лепкаво, гъсто, като старо олио в тиган.

 

Сутринта той се държеше така, сякаш нищо не се беше случило. Закусваше, прелистваше телефона си, дори се опита да се пошегува. Само че тишината между нас вече беше друга — тежка, опъната, готова да се скъса.

 

Седмицата мина в странно затишие. Виктор не повдигаше темата, но усещах как я носи в себе си. Чакаше. И аз го знаех.

 

Съботата дойде бързо.

 

Пържех кюфтета, парата се лепеше по лицето ми. Виктор пиеше чай и между две глътки каза:

 

— Мама пита кога ще отидеш при нотариуса.

 

Сложих лопатката на ръба на тигана и го погледнах право в очите.

 

— А ти какво ѝ отговори?

 

— Че още мислиш — въздъхна той, сякаш аз съм проблемът. — Оливия, защо се инатиш? Аз съм ти мъжът. Това е нормално.

 

— Нормално? — усмихнах се криво. — Нормално е мъжът да защитава жена си, а не да повтаря думите на майка си.

 

— Хайде без драми — започна той с онзи тон, с който се говори на дете. — Майка ми е възрастна, има си разбирания. Така ѝ е по-спокойно.

 

— На нея?! — засмях се сухо. — А на мен кога ще ми е спокойно? Когато ти дам ключовете от апартамента си?

 

— Ти винаги приемаш всичко враждебно — промърмори той в чашата си. — С такъв характер… ще останеш сама.

 

Това беше удар под кръста. Не защото се страхувах от самота, а защото той го каза като заплаха. И тогава разбрах — не става дума за майка му. Това беше той. Той искаше да се пречупя.

*

Вечерта ми се обади Ана, колежка от работа. Говореше предпазливо:

 

— Оливия, не исках да се меся, но може би трябва да знаеш. Твоят Виктор разказвал на колегите, че жена му се съпротивлява, но той щял да постигне своето и апартаментът щял да стане негов. И още казал, че ти „седиш на врата му“.

 

Стоях пред хладилната витрина с мляко и в ушите ми бучеше. „Седи на врата му“ — това ли бях аз? Жена, която работи, поддържа дома и го храни от години?

 

Вкъщи мълчах. Той се държеше както винаги — яде, пусна футбол. А аз миех чиниите механично и си мислех: „За него съм тежест. Майка му — светиня“.

 

Няколко дни по-късно се обади самата Маргарита Иванова.

 

— Оливия, аз добро искам — каза строго. — Мъжът трябва да е стопанин. При вас е наопаки. Аз с покойния си мъж живях тридесет години — при нас така не беше.

 

— И къде е сега вашият стопанин? — изпуснах се.

 

Тя шумно си пое въздух, но не затвори.

 

— Упорита си. С такива жени не се живее дълго. Не искам животът на Виктор да се съсипе.

 

— А аз не искам моят да се съсипе — отвърнах тихо, но твърдо.

 

След това започна студена война. Вече не вечеряхме заедно. Той закъсняваше или ядеше пред телевизора. Вечер чувах как шепне с майка си по телефона и цялата се тресях.

 

Развръзката дойде в петък вечерта. Прибрах се, а той седеше на масата с разпечатан договор.

 

— Това е чернова — каза, без да вдигне очи. — Да подпишем и после при нотариуса. Защо да отлагаме?

 

Гледах го и изведнъж ми стана ясно. Ако подпиша, ще изгубя не апартамента — себе си.

*

— Няма да подпиша — казах спокойно.

 

Той скочи, ядоса се, заплашваше. А аз вече знаех решението си.

 

Няколко дни по-късно подадох документи за развод.

 

Той не повярва. После се ядоса. После разказваше на всички каква неблагодарна съм. А аз затворих вратата след него.

 

Останах в своя апартамент. В тишина. Без натиск, без чужди решения.

 

И за първи път от много години тази тишина не ме плашеше.