— Ще изгоним снаха̀та — а моята Клара с децата ще дойде тук! — постанови тя. — На нея ѝ е достатъчен и НАЕМЕН апартамент!
Анна се събуди преди алармата. Рязко, сякаш някой я беше издърпал от съня. Всичко беше както винаги: първо в гърба ѝ — тежкото, глухо хъркане на Марк, после през прозореца — мътен, сив изгрев, разлят по стъклото, и едва след това — мислите. Тежки, лепкави, като горещ катран. Пак понеделник, пак счетоводството, пак вкъщи — с мигрена и тъмни кръгове под очите. А в събота — изпит. Последната сесия. Дипломата е съвсем близо. Само още малко търпение.
Марк лежеше разпилян на леглото, с лице в възглавницата. От деня, в който го съкратиха от автосервиза, сякаш угасна. Половин година се оправяше със случайни пари — ту ауспуси, ту боядисване, ту нечий гараж при познат. Днес има, утре — нищо. А майка му, Франческа Андреевна, не спираше да повтаря:
*
— С какво живеете? Тя учи, а ти спиш. В къщата — празно, в хладилника — мишка се е обесила. Вие нормални ли сте?
Анна се стараеше да не реагира. Понякога се усмихваше насила. Понякога мълчеше така дълбоко, че устните ѝ побеляваха.
В кухнята беше хладно. Под прозорците — дворът на стара панелка, обрасъл с прашна люлякова храсталака. Съседката отдолу вече метѐше стълбището. Някъде зад стената будилникът тиктакаше неумолимо.
Анна включи чайника и се загледа в тъмното петно върху линолеума. Погледът ѝ постоянно се връщаше там — кръгло, под стола, като следа от кафе. Но кафе почти не се правеше. Петното беше поне на десет години.
— Ще станеш ли? — извика тя към коридора. — Или пак ще проспиш половин ден?
Марк отговори не веднага:
— Сега… Само не вдигай шум, добре?
— Не крещя. Питам — каза спокойно Анна, наливайки си чай. — Между другото, майка ти звъня вчера. Каза, че ще дойде. Днес. Или утре. И тя не беше сигурна.
— Е, нека идва — промърмори той. — Тя е като комета: долита, говори и изчезва.
Анна не отговори. По-добре комета, отколкото буря. Франческа Андреевна не беше обичана от съседите. Такива жени ги наричаха „всезнайки“. Знаеше всичко: как се възпитават деца, как се пази семейство, как се живее без дългове и дипломи.
Когато Анна се омъжи за Марк, свекървата още се държеше на разстояние. Донесе одеяло за подарък и изчезна почти за година. Но щом Марк остана без работа, майка му се върна — с кюфтета, наставления и упреци.
Този ден Франческа Андреевна дойде следобед. С шлифер, с плик и със строг поглед.
— О, вкъщи сте. Е, как живеете? Не сте ли умрели от глад?
— Влизай, мамо — Марк се усмихна неловко. — Ще пиеш ли чай?
— Имате ли? — тя вече беше в кухнята и отвори хладилника. — Я да видим. Пелмени. За вечеря? Така ли храните семейство?
— Храним се нормално — сдържано каза Анна, стискайки ръцете си.
*
— Разбира се — изсумтя свекървата. — Само че синът ми е отслабнал, блед като платно. На работа му трябва, навън, а не да се разпада, докато ти си играеш на учене.
Марк въздъхна:
— Мамо, защо дойде? Пак ли да спорим?
— Не. Дойдох да видя. Да чакам ли внуци или вече да забравя?
Анна замръзна. Сякаш нещо заседна в гърлото ѝ.
— Засега имаме други цели — каза тя тихо, но твърдо.
— Аха, цели… Да си пишеш хартийките. От тези дипломи полза няма. По-добре да си намериш втора работа като нормалните жени. Или да родиш деца — вече си на двайсет и осем, а още се правиш на момиче.
Марк се опита да омекоти:
— Мамо, Анна е умна. И учи, и работи. Сам нямаше да се справя.
— Ясно — отсече свекървата. — Ти си мек. А на нея ѝ е удобно: няма домакинство, няма деца, седи ти на врата и всичко е по нейния график.
Анна мълчеше, усещайки как в нея се надига вълна от гняв. Но навикът — да търпи. Да издържи до края. До дипломата. До преместването. До тишината.
— Мамо — намеси се Марк, — стига. Ние сами ще решим. Ти дойде на гости, не на проверка.
— Аз съм майка. Имам право. Освен това апартаментът не е ваш, а мой. Ще ви го оставя. Но ако видя, че си безволев, а жена ти още те командва — мога и да си променя решението.
Ето го. Започна.
Апартаментът. Дарението. Когато се ожениха, Франческа Андреевна беше регистрирала сина си в двустайния си апартамент, но не заживя с тях. Премести се при дъщеря си — Клара. А ключовете и документите държеше у себе си. И постоянно напомняше: това е нейно.
— Нали обеща — каза внимателно Марк, — че ще прехвърлиш апартамента на мен. Ние не сме чужди.
— Засега не сте. Засега виждам, че поне се стараеш. Но ако жена ти продължи да върти нос и да те управлява…
— Никой никого не управлява — тихо, но твърдо каза Анна. — Живеем както можем. Нека без това.
— А да кажеш истината вече ли е „да започваш“? — студено се усмихна свекървата.
Анна сведе поглед към чашата. Гърбът ѝ сякаш гореше. Вътре всичко се блъскаше: „Да кажа? Да замълча?“ Навикът победи. Тя избра мълчанието.
Франческа Андреевна остана още дълго. Ядѐше кюфтетата, които беше донесла. Оглеждаше кухнята, пердетата, радиаторите. Анна я гледаше най-придирчиво.
После стана, облече си шлифера и каза:
— Е, живейте. Както искате. Само после не тичайте за помощ. Аз не съм благотворителност.
Когато вратата се затръшна, в кухнята настана тишина. Тежка, като след буря.
Марк първи я наруши:
— Е… май се размина?
Анна бавно се обърна към него:
— Размина? Чу ли какво каза? Че апартаментът не е твой? Че аз те гоня от дома? Че съм ти на врата?..
*
— …че съм ти на врата?.. — довърши Анна по-тихо, но думите ѝ режеха още по-дълбоко.
Марк прокара длан по лицето си, сякаш опитваше да изтрие умората, и седна на масата. Мълча. Това мълчание беше по-лошо от всяко оправдание.
— Анна, ти знаеш… тя винаги е такава. От нерви. Ще се изкаже — и после ще ѝ мине.
— Не — поклати глава Анна. — Не е от нерви. Тя отдавна го е решила. Днес просто го каза на глас.
Анна стана и отиде до прозореца. В двора люлякът се полюшваше от вятъра, всичко изглеждаше плашещо нормално — прекалено нормално за онова, което току-що се случи.
— Марк — обърна се тя, — кажи честно. Ако утре тя ти каже: „Премести се при Клара, а с Анна се разведи“, ти какво ще направиш?
Той се стресна.
— Ти преувеличаваш.
— Не те питам дали преувеличавам. Питам те какво ще направиш.
Марк сведе очи.
— Аз… не знам. Ще се опитам да уредя нещата.
Ето го. Не „аз съм с теб“. Не „ние сме семейство“. А „да уредя нещата“.
Анна кимна, сякаш си отбеляза нещо наум, и се прибра в спалнята. Затвори вратата. Не я тръшна — просто я затвори. Седна на края на леглото и за пръв път от сутринта си позволи да издиша. Очите ѝ пареха, но сълзи нямаше. Вместо тях — яснота. Студена, неприятна, но честна.
Вечерта се прибра късно. Марк пържеше нещо в кухнята — старателно, като провинил се ученик.
— Мислех си… — започна той, без да я поглежда, — може би трябва да поговорим с мама. Всички заедно. Да ѝ обясним, че ти не си враг, че ние…
— Не — прекъсна го Анна. — Не трябва.
Той се обърна:
*
— Защо?
Анна свали палтото си и го окачи внимателно, сякаш беше в чужд дом.
— Защото това не е разговор за нея. Това е разговор за нас. А ти не си готов за него.
Марк замръзна.
— Анна, какво говориш?
— Утре се изнасям.
— Къде?! — той рязко остави тигана. — Полудя ли?
— При Лаура. Временно. Докато приключа сесията.
— Значи… си тръгваш?
— Не си тръгвам от теб — каза спокойно Анна. — Си тръгвам от живот, в който всеки ден ще ме гонят от дома, а ти ще го „уреждаш“.
Той направи крачка към нея.
— Но ние сме семейство!
Анна го погледна право в очите.
— Семейство е, когато се избираш един друг. А ти още избираш между мен и майка си. И засега не избираш мен.
Марк отвори уста, после я затвори. Нямаше думи.
*
На следващия ден Анна си тръгна с един куфар и папка с конспекти. Изпита го взе с отличен. Дипломната си защити уверено и спокойно — сякаш заедно с нея защити и себе си.
Франческа Андреевна се обади след месец.
— Е, нагуля ли се? Ще се връщаш ли?
Анна се усмихна — за пръв път отдавна, леко.
— Не. Вече си наех жилище. ПОД НАЕМ. Стига ми.
Марк звъня още няколко пъти. После спря.
Анна често минаваше покрай двора с люляка. Понякога си мислеше, че да търпиш също е избор. Просто не винаги е правилният. И се радваше, че веднъж избра друго.