Те се подиграваха на скромната ѝ заплата. Но бързо замлъкнаха, когато разбраха — тя е напълно независима финансово.

В кухнята се носеше миризма на сварени яйца и нещо подозрително вкиснато — сякаш зелето беше решило да заживее собствен живот, а стопанката не се беше разбрала с настроението си. Елена стоеше до печката и стискаше буркан евтина майонеза така, сякаш това не беше продукт, а присъда. Тя вече не се ядосваше. Беше уморена. От раздразнението, от дребните забележки, от всичко наведнъж. Просто стоеше и слушаше как от коридора нахлу Марго Дюбоа — шумна, неумолима като стар прахосмукач: много грохот, никаква полза.

 

— Поне можеше да купуваш нормална майонеза, а не тази евтиния! — каза тя вместо поздрав.

*

Миризмата в апартамента веднага се промени. Към нея се добавиха тамян, валидол и оцет — нейният запазен аромат. Влезе така, сякаш това не беше временно гостуване, а смяна на властта: инспекция, готова да проверява тенджерите за благонадеждност.

 

Елена мълчеше. Тя умееше да мълчи красиво — така могат само жени, у които всичко вътре вече е изгоряло и дори пепелта е разнесена от вятъра. Постави буркана на масата. Все едно сложи точка. Но никой не го забеляза. По-удобно им беше да живеят в безкрайно изречение, в което подлогът е Елена, а сказуемото — „длъжна“.

 

— Поне да си намериш истинска работа, Елен — включи се Ирѐн, сестрата на Андреас, с глас като метална линийка — тънък, но болезнен. — На четиридесет и две си, а дори кола нямаш. Все в някаква канторка седиш, като мишка.

 

— Ние само добро ти желаем — добави Виктор, съпругът на Ирѐн. Неговото „добро“ звучеше с нотка на надзор. — Андреас има сериозна работа, отлична заплата. А ти?

 

— Да, да — подхвана Марго. — Нашият Андреас е сериозен мъж. А ти? Ти дори не знаеш къде са му чорапите. Как може така да се живее? И, извинявай, да тичаш по супермаркетите със спортни панталони — това не е нивото на жената на моя син.

 

— Хайде, мамо — промърмори Андреас, без да вдига очи от телефона. — Елен се старае. Просто ѝ е трудно. Разбираш.

 

Това „старае се“ беше последният удар. Тя го беше чувала десетки пъти. То означаваше: „не пречи“, „тихо седи“, „просто е наблизо“. Тя се стараеше — да се нагоди, да отговаря на очакванията, да не дразни. Но резултатът винаги беше един и същ — не е достатъчна.

 

Елена седна на масата. Усмихна се. Усмивката беше дежурна, като лампата във входа — без топлина и без смисъл. Всички бяха заети със себе си. Всичко минаваше покрай нея.

 

— Е, скъпи гости, как ви се струва супата?

 

— Някак бледа е — изръмжа Марго. — Малко цвекло, месото — сякаш три пъти е варено. Къде е вкусът? Къде е душата?

*

— Марго! — обади се Франсоа, нейният съпруг, обикновено тих като гардероб. — Ти изобщо не готвиш! Само бързи супи ядеш!

 

— Мълчи, не се излагай — отмахна с ръка тя. — Поне снахата да беше читав човек. А то живеем като на прекачване, честна дума.

 

Елена ги гледаше като шумно телевизионно предаване, пуснато без дистанционно, което вече не може да бъде изключено. И изведнъж си помисли: колко години живее не с хора, а с техните вечни упреци? Сутрин — „цък“, на обяд — „цок“, вечер — „фръц“.

 

Тя вдигна поглед. Гласът ѝ беше равен, дори учтив.

 

— Знаете ли… понякога си мисля дали да не подам за развод.

 

Настъпи тишина. Тази особена тишина, като в музей преди затваряне, когато всички вече знаят, че е време да си тръгват, но още стоят пред картината.

 

— Какво каза? — попита Ирѐн, сякаш беше чула, че слънцето е електрическа крушка.

 

— Ти добре ли си, Елен? — Андреас най-сетне откъсна поглед от телефона. От реалността — все още не.

 

— Ха! — изсмя се Марго. — Само това липсваше — и апартамента да ни вземеш!

 

Елена не отговори. Само се усмихна отново. Този път — като човек, който вече е взел решение. Просто още не го е обявил.

*

По-късно се обади Максим. Гласът му беше спокоен, като старо одеяло — може да не е ново, но топли.

 

— Реши ли?

 

— Почти. Утре ще подам.

 

— Аз съм до теб. Всичко останало е мое.

 

Елена седеше до прозореца и гледаше как капка бавно се стича по стъклото. Дъждът беше като живота ѝ — сив, лепкав, протяжен. Но и след него идва слънце.

 

А засега — просто вечер. И рядко, истинско самотничество, в което за първи път беше спокойно.

 

— Развод?! — ахна Марго, притискайки длан към гърдите си, сякаш Елена не беше подала заявление, а беше изхвърлила стар сервиз. — Елен, ти полудя ли? Погледни се! Кой ще те вземе на тази възраст?

 

Марго продължаваше да говори — за възрастта, за благодарността, за това как „нормалните жени търпят“. Думите ѝ падаха върху Елена и се разпадаха, без да оставят следа, като сух грах върху маса. Тя слушаше и в същото време не слушаше. Вътре беше странно тихо, почти леко, сякаш някой най-сетне беше изключил постоянния шум, който години наред бучеше в главата ѝ.

 

— Подадох — каза тя спокойно. — Сутринта. Документите приеха.

 

Андреас се изправи. Дори остави телефона настрана — внимателно, сякаш държеше нещо крехко, което можеше да се счупи от тази новина.

 

— Сериозно ли говориш? — попита тихо. В гласа му нямаше гняв. Само объркване.

 

— Напълно сериозно — кимна Елена. — И те моля, без сцени. Уморена съм от тях повече, отколкото от теб.

 

Това спокойствие го обезоръжи. Той беше очаквал обвинения, сълзи, истерия — всичко, само не този равен тон.

 

— Но ние… — започна той и се запъна. — Ние сме семейство.

*

— Бяхме — отвърна тя. — Много отдавна. После останаха само задълженията и критиките. Семейството изчезна някъде по пътя.

 

Марго демонстративно се обърна към прозореца.

 

— Чухме ги тези модерни приказки. Самостоятелна станала, а? Пари се появиха — и крилете израснаха.

 

Елена я погледна спокойно, почти със съжаление.

 

— Парите просто показаха, че мога. А вие винаги бяхте сигурни, че не мога нищо.

 

Франсуа прочисти гърлото си, сякаш искаше да каже нещо, но както обикновено замълча. Години наред беше свикнал да бъде фон.

 

— Ще си събера нещата — продължи Елена. — Днес. Само най-необходимото.

 

— И къде ще отидеш? — не издържа Ирѐн. — При твоя Максим? Мислиш, че е герой? Ще те подкрепи — и после какво?

 

— После ще се оправя сама — отговори Елена. — В това е разликата между мен тогава и сега.

*

Събирането се оказа по-лесно, отколкото беше очаквала. Всяка вещ сякаш губеше теглото си. Куфарът не тежеше, гърбът не болеше, дори огледалото в коридора не я гледаше укорително. Лицето ѝ беше уморено, но вече не беше чуждо.

 

На вратата я чакаше Андреас.

 

— Наистина не съм мислил, че е толкова зле — каза той. — Ти винаги мълчеше. Мислех, че така ти е удобно.

 

— Именно — тихо отвърна тя. — Ти мислеше. Не питаше.

 

Той искаше да добави още нещо, но тя вече беше хванала дръжката. Ключалката щракна — кратко и окончателно.

 

Навън въздухът беше свеж. След дъжда миришеше на мокър асфалт и свобода, в която първо не вярваш. Максим я чакаше до колата, без да слиза — както беше обещал: наблизо, но без натиск.

 

— Е? — попита той.

 

— Всичко — каза Елена и за първи път се усмихна истински. — Сега вече наистина всичко.

 

След месец тя подписа договор за малък апартамент с големи прозорци. Бели стени, малко мебели, тишина. Телевизор не купи. Оказа се, че без него се чува по-добре собствената мисъл.

*

Марго още звънеше понякога. Все по-рядко. В гласа ѝ имаше по-малко увереност и повече умора. Андреас пишеше дълги съобщения с извинения. Елена отговаряше кратко и честно — без надежди и без злоба.

 

Една сутрин се събуди от слънцето. Не от крясък, не от упрек, не от чуждо недоволство. Просто от светлината, която падна на перваза и каза: може.

 

Тя седна на леглото и разбра — напред я чакат не идеални дни и не щастие от картички. А обикновен живот. Но вече — неин.

 

И това беше напълно достатъчно.