— Та тя не иска нищо особено — просто да регистрираш нея и децата в твоя апартамент — каза съпругът с такъв тон, сякаш не ставаше дума за нейна собственост, а за дреболия, която не си струва обсъждане.

 

Лаура откъсна поглед от лаптопа в момента, в който Мартин седна срещу нея на кухненската маса. В ръцете си държеше чаша кафе — вече третата за сутринта.

Тя машинално го отбеляза: първата беше в седем, втората — около девет, а сега — третата. Професионален навик на анализатор — да улавя детайлите и да ги подрежда в логична система.

*

Навън се проточваше сив ноемврийски ден. Дъждовните капки се стичаха по стъклото, размивайки контурите на съседните сгради. Лаура работеше от вкъщи вече втори месец — новата компания спокойно ѝ позволи дистанционен режим. Удобно, особено през зимата: никакви задръствания, любимите дрехи и кафе по всяко време.

 

— Анна вчера окончателно я утвърдиха в Прага — каза Мартин, оставяйки чашата на масата. — След месец заминава. С децата.

 

Лаура кимна, без да откъсва очи от екрана. Новината не беше изненада: Анна се подготвяше за преместването отдавна — учеше чешки, подготвяше документи, търсеше училище за Клара и Макс.

Работата в IT даваше такива възможности — нужен беше само стабилен интернет.

 

Добра перспектива, нов живот. Лаура искрено се радваше за нея. Анна го заслужаваше. След развода отглеждаше децата сама, работеше до изнемога и живееше в тясно жилище под наем. Сега имаше шанс да промени всичко.

 

— Но има един момент с регистрацията — предпазливо продължи Мартин. — Трябва ѝ руска адресна регистрация. За банки, данъци… ти разбираш.

 

Лаура изненадано повдигна вежди. Какво общо имаше тя тук? Анна беше възрастна жена и винаги се справяше сама.

 

— На вилата не може — няма статут на жилищна сграда — обясняваше Мартин бавно, сякаш се страхуваше, че тя няма да разбере. — При майка ми също не става — ще загуби социалните си облекчения. А ти имаш апартамент.

 

Лаура бавно затвори лаптопа. Ето го. Тя почти очакваше този разговор, макар да не знаеше защо. Просто усещаше, че нещо се задава.

 

Апартаментът беше останал от баба ѝ Рита. Двустаен, в тухлена сграда, близо до метрото. В началото с Мартин мислеха да се преместят там, но решиха да останат в неговата къща — по-просторна, със собствен двор, гараж и градина. А апартамента даваха под наем на млада двойка за четиридесет хиляди — добра добавка към бюджета.

 

— Анна не иска да живее там — говореше Мартин меко. — Само регистрация. Формалност. Тя така или иначе заминава.

 

Лаура стана и отиде до прозореца. Дъждът барабанеше по стъклото и вътре в нея премина неприятен хлад. Не заради молбата за помощ — това би било нормално. А заради начина, по който той я поднесе. Все едно беше нещо напълно естествено.

 

— Ти вече ѝ обеща, нали? — попита тя тихо.

 

— Не! — побърза да отговори Мартин. — Първо исках да го обсъдя с теб. Ние сме семейство.

*

Семейство. Красива дума. Но защо решението трябваше да е за сметка на нейния апартамент?

 

— А ако реша да продам жилището? — попита тя.

 

— Защо? — искрено се изненада той.

 

— Не знам. Може да искам по-голямо. Или да вложа парите в бизнес. Или да купя къща до морето.

 

— Но това няма да е утре — сви рамене Мартин. — А Анна след няколко години може и да се върне.

 

Лаура се върна на масата. Вътре в нея се сви познато неприятно чувство — същото като в детството, когато възрастните решаваха вместо нея.

 

— Мартин, знаеш ли как се отписва човек, ако е в чужбина?

 

Той мигна.

 

— Ами… сигурно както обикновено.

 

— А ако не може да дойде? Или не иска?

 

— Но това е Анна! — учуди се той. — Ние сме роднини.

 

Лаура си спомни историите на познати. Колега — година съдебни дела, за да отпише роднина, заминал в чужбина. В друго семейство човекът изчезнал и без него не можели да прехвърлят жилището.

 

— А децата? — уточни тя. — Клара и Макс. Тях също ли ще регистрираш?

 

— Ами… да. Те са непълнолетни. Майката решава всичко.

 

— Майка, която ще живее в Чехия — спокойно отбеляза Лаура.

 

Мартин се намръщи.

 

— Лауро, това е временно. Анна е адекватна. Няма да създава проблеми.

*

— Не се съмнявам, че Анна е нормална — Лаура го погледна право в очите. — Но животът се променя. Днес е така, утре — иначе.

 

— Сестра ми не иска много — просто регистрирай нея и децата в апартамента си — повтори Мартин, а в гласа му вече се усещаше раздразнение.

 

Лаура рязко постави чашата на масата. Водата се разля по повърхността.

 

— Не искам да рискувам жилището си — каза тя твърдо.

 

Мартин се смути.

 

— Но ти не живееш там!

 

— Не живея, но е МОЕ — отсече Лаура. — И искам сама да решавам какво да правя с него. Разбираш ли разликата?

*

Мартин мълчеше. Това мълчание беше плътно и тежко, като въздуха преди буря. Погледът му се плъзна от разлятата вода към свитите юмруци на Лаура, после към лицето ѝ.

 

— Възприемаш всичко прекалено драматично — каза той най-накрая, по-тихо. — Просто исках да помогна на сестра си.

 

— Искаше да помогнеш за моя сметка — отвърна спокойно Лаура. — Без дори да го осъзнаеш.

 

Той рязко отдръпна стола и стана. Започна да крачи из кухнята, прокара ръка през косата си — жест, който се появяваше винаги, когато разговорът излизаше извън контрол.

 

— Понякога ми се струва, че мислиш само за рисковете — хвърли той. — Все едно живеем в свят, в който всички чакат да измамят някого.

 

Лаура се усмихна леко, без радост.

 

— Не, Мартин. Мисля за последствията. Защото с тях после се живее. Не тези, които обещават, а тези, които подписват.

 

Той спря до прозореца, обърнат с гръб към нея.

 

— Анна не би ни направила такова нещо.

 

— Не казвам, че ще го направи — въздъхна Лаура. — Казвам, че животът не винаги върви по план. Болести, разводи, нови бракове, деца, съдилища… наистина ли искаш да провериш това върху моя апартамент?

 

Мартин рязко се обърна.

 

— Значи просто казваш „не“?

*

— Казвам „не“ на това решение — уточни Лаура. — Без гаранции. Без яснота какво следва.

 

Той седна отново. Раздразнението отстъпи място на умората.

 

— И какво предлагаш? — попита глухо.

 

Лаура се замисли за миг. Тя не искаше да побеждава. Искаше да бъде чута.

 

— Нека Анна си уреди временна регистрация в наетото жилище — каза тя. — Или да потърси официален вариант чрез агенция. Да, по-скъпо е. Да, по-трудно. Но това е нейното преместване и нейна отговорност.

 

— Тя и без това едва се справя — промърмори Мартин.

 

— Справяше се — поправи го меко Лаура. — Сега има договор в Европа. Нова заплата. Нови възможности. Това не е молба за помощ, а опит да си улесни живота, без да мисли за моите последствия.

 

Той дълго мълча.

 

— Анна ще се обиди — каза накрая.

 

— Възможно е — кимна Лаура. — Но ако се обиди, защото не искам да рискувам единствения си актив, значи не уважава границите ми.

 

Същата вечер Мартин все пак ѝ се обади. Лаура не чу целия разговор, но по интонацията му разбра, че не беше лесно. Гласът му ту се повишаваше, ту ставаше уморен, ту раздразнен. В един момент той каза: „Това е нейният апартамент“, и Лаура за първи път през деня усети как напрежението леко я отпуска.

 

След разговора той дълго седя мълчалив, после се приближи.

 

— Разстроена е — каза той.

 

— Разбирам — отвърна Лаура.

*

— Но каза, че ще се оправи сама.

 

Лаура кимна. Вътре нямаше нито злорадство, нито облекчение — само спокойната увереност, че е постъпила правилно.

 

През нощта, в тъмнината, Мартин внезапно каза:

 

— Не мислех, че това е толкова важно за теб.

 

Лаура се обърна към него.

 

— Важно е не заради апартамента — прошепна тя. — А заради уважението. Ако го няма в малките неща, няма да го има и в големите.

 

Той не отговори. Но на следващия ден, тръгвайки за работа, за първи път отдавна я целуна по челото.

 

А Лаура, затваряйки вратата след него, се върна към лаптопа си и улови мисълта, че не чувства тревога, а едно странно, почти забравено усещане — усещането за опора под краката си. Не в чуждите обещания, а в собствените си решения.